О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 798
гр. София, 23.07.2010 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, второ гражданско отделение в закрито заседание на 16 юли през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШEВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.д. № 860 по описа за 2010 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците П. А. Т., Б. А. Б., Д. А. Т. , З. Г. З. , К. П. Б., Г. Б. Б., П. Б. Б., чрез адв. А срещу решение № 1-9/25.02.2010 г. по в. гр. д. № 629/2009 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1196/09.10.09 г. по гр.дело № 4656/08 г. на Бургаския районен съд. С последното е прието за установено по отношение на жалбоподателите, че Г. Я. Д. и М. Г. Д. от гр. Б. са собственици на недвижим имот, находящ се в гр. Б., к-с М. рудник, зона „А”, представляващ поземлен имот № 5 с площ от 1452 кв.м. Със същото решение са отхвърлени предявените от жалбоподателите насрещни искове за осъждане на ищците Г. Я. Д. и М. Г. Д. да предадат на жалбоподателите владението върху част от собствения им терен с площ от 3770 кв.м., находящ се в строителните граници на гр. Б. за който са отредени имоти пл. № 4 и № 5 по плана на ж.к. Меден рудник зона „Б” гр. Б., представляващ част от предишна нива в м.”Б”, част от имоти № 92 и 93 по кадастралния план на бежанските имоти, изработен през 1931 г., която част е с площ от 600 кв.-м., находяща се в североизточната част на имота и е обособена с прекъсната ограда, както и за осъждане на ответниците да премахнат разположените в тази част от имота метална барака с площ от около 20 кв.м. и струпаните около тази барака метални отпадъци.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението, като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси-1. по приложното поле на чл. 235 от ГПК, а именно въззивният съд да съобрази всички релевантни за спора факти като обсъди в тяхната пълнота всички събрани по делото свидетелски показания, а при отказ да кредитира някои от тях да изложи мотиви за този отказ, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 140/23.03.200 г. по гр.-дело № 4755/2008 г. на II г.о. на ВКС, решение № 195/30.03.2009 г. по гр.дело № 6291/07 г. на ВКС II г.о., 2. по приложното поле на чл. 69 от ЗС, решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 6/74 г. т. I.1.
Подадена е частна жалба от ответниците П. А. Т., Б. А. Б., Д. А. Т. , З. Г. З. , К. П. Б., Г. Б. Б., П. Б. Б., чрез адв. А срещу определение № 120/12.04.2010 г. по в. гр. д. № 629/09 г. на БОС, с което е са осъдени да заплатят на Г. Я. Д. сумата 910 лв. разноски по делото пред въззивната инстанция. По съображения, изложени в частната жалба молят да се отмени обжалваното определение, като незаконосъобразно.
Ответника по касационната жалба и по частната жалба Г. Я. Д. е изразил становище за липса на предпоставки за допустимост на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество, както и за неоснователност на частната жалба.
Ответницата по касационната жалба и по частната жалба М. Г. Д. не е изразила становище по жалбите.
Върховният касационен съд като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение намира за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежни страни в процеса и е процесуално допустима.
Обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения:
Въззивният съд е приел, че предявеният от ответниците по касационната жалба Г. и М. Д. положителен установителен иск за собственост на недвижимия имот представляващ ПИ № 5, с площ от 1452 кв.м., находящ се в гр. Б., к-с М. рудник зона „А”е основателен. За да направи този извод съдът е взел предвид събраните по делото писмени, гласни доказателства и изслушаните съдебни експертизи, и е приел, че ищците са упражнявали фактическа власт върху имота с намерение да го своят за себе си от 1993 година – имотът е бил ограден, засаден с овощни дървета, декоративни храсти, изграден бил кладенец. Прието е от съда, че ищците са владяли процесния имот с намерение да го своят за себе си, което намерение са довели до знанието на ответниците от 1993 г. до предявяване на иска. Съдът е приел, че установената в чл.69 от ЗС презумпция не е оборена, а именно че по делото не е установено ищецът Д съпругата му да са упражнявали фактическа власт върху имота за другиго, като държатели. Прието е, че от месец ноември 1997 г., като е взета предвид разпоредбата на чл.5,ал.2 от ЗВСОНИ до предявяване на насрещния иск през месец февруари 2009 г. в полза на ищците е изтекъл десетгодишния давностен срок на владение – непрекъснато, явно и необезпокоявано, поради което същите са станали собственици на имота. В полза на ответниците по първоначалния иск процесния имот е бил възстановен с решение на ОСЗ гр. Б. през 1993 г., като възоснова на решението на комисията същите се снабдили с констативен нотариален акт през 1996 г. Според въззивния съд за времето от 1997 г. до 2009 г. не е установено ответниците да са оспорили владението на ищците Г по съдебен или извънсъдебен ред. Според съда фактическият състав на придобивната давност, визиран в чл. 79,ал.1 от ЗС е осъществен, поради което искът с пр.осн.чл.124,ал.1 от ГПК, предявен от ищците е основателен. Прието е от съда, че насрещният иск на ответниците с пр.осн.чл.108 от ЗС и чл.109 от ЗС е неоснователен.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 от ГПК по първия правен въпрос по приложното поле на чл. 235 от ГПК относно задължението на въззивния съд да съобрази всички релевантни за спора факти, като обсъди в тяхната пълнота всички събрани по делото свидетелски показания, а при отказ да кредитира някои от тях да изложи мотиви за този отказ. Цитираното решение № 140/23.03.200 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на II г.о. на ВКС е постановено по чл.290 от ГПК. С решението съдът е изразил становище по правния въпрос относно начина, по който следва да се извърши преценка показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията на различни групи свидетели, респ.между тези показания и данните за релевантните факти, съдържащи се в други доказателства по делото. Прието е, че изводът защо следва да се даде вяра на показанията на един свидетел, а не на друг следва да се основава на анализ на показанията на всички свидетели с оглед възможността им да възприемат конкретни факти пряко и непосредствено, с оглед условията при които са възприети фактите, с оглед обстоятелството дали всички или част от свидетелите са възприели осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията са системни или спорадични, че показанията следва да се съпоставят и с данните за релевантните факти, съдържащи се в останалите събрани по делото доказателства. С обжалваното решение правният въпрос относно преценката на показанията на разпитаните свидетели при констатираното противоречие в показанията е разрешен в съответствие с даденото становище в цитираното решение. Въззивният съд е изложил обстойни доводи защо дава вяра на една група свидетели, а на друга не, като е обсъдил показанията на всички свидетели, отчел е възможността последните да възприемат отделните факти пряко и непосредствено, взети са предвид условията, при които са възприети фактите, съответно периода от време, за който са възприети.
С решение № 195/30.03.2009 г. по гр.д. № 6* г. на ВКС II г.о. съдът се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.97,ал.1 от ГПК/отм./ В същото е застъпено становище, че съдът е длъжен в изпълнение разпоредбата на чл.136 от ГПК/отм./ да съпостави данните за осъществяване на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всички свидетели и да изложи съображенията си кои факти приема за доказани възоснова на тази преценка и кои не и съответно какви са правните последици от осъществяването на тази факти. По делото съдът е приел, че такова съпоставяне не е извършено от въззивния съд, което е преценено като съществено нарушение на процесуалните правила. На осн.чл. 218ж,ал.1 от ГПК/отм./ съдът е отменил въззивното решение и е върнал делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд. В настоящият случай хипотезата, по която въззивният съд се е произнесъл не е сходна, поради което и правните изводи са различни.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че по първия правен въпрос не се установява наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2-ра от ГПК.
По вторият правен въпрос по приложното поле на чл. 69 от ЗС съдът намира, че същият не е решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 6/74 г. т. I.1. Според т.I.1 от ПП № 6/27.12.74 г. на ВС при изясняване на факта дали вещта се владее или е налице държане на същата следва да се изхожда от законната презумпция, изразена в чл.69 от ЗС, като се изследва доколко тя не е оборена. Въззивният съд е приел, че установената законна презумпция в чл.69 от ЗС не е оборена. Извода на съда, че фактическата власт върху спорния имот се упражнява от ищците с намерение да своят имота за себе си – т.е. владеят за себе си е основан на конкретна преценка на фактите, установени по делото. Даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос е в съответствие с указанията, дадени в ППВС № 6/74 г. – т. I.1.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд на основание чл.280,ал.1,т.1 и т.2-ра от ГПК.
Като взема предвид изхода на делото съдът намира, че в полза на ответника по жалбата Г. Д. на осн.чл.81 от ГПК следва да се присъди сумата 750 лв. разноски за настоящото производство.
По подадената частна жалба от ответниците срещу определение от 12.04.2010 г. по в.гр.дело № 629/2009 г. относно присъдените разноски:
С обжалваното определение съдът е присъдил в тежест на ответниците – въззивници сумата 910 лв. направени разноски по делото от ищеца Г. Д. за въззивната инстанция, като е взел предвид изхода на спора. Видно от приложеното адвокатско пълномощно на л.35-ти от въззивното дело ищецът Г е изплатил сумата 910 лв. адвокатско възнаграждение, представляващо разноски за въззивната инстанция. В случая не са налице условията на чл. 78, ал.5 от ГПК за присъждане на по-нисък размер на адвокатското възнаграждение, тъй като изплатеното възнаграждение е в рамките на минималния размер по чл.7,ал.2,т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение. С оглед на това обжалваното определение следва да се потвърди.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на II г.о
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 1-9/25.02.2010 г. по в.гр.дело № 629/2009 г. на Бургаския окръжен съд.
Потвърждава определение № 120/12.04.2010 г. по в.гр.дело № 629/2009 г. на Бургаския окръжен съд, с което са осъдени П. А. Т., Б. А. Б., Д. А. Т. , З. Г. З. , К. П. Б., Г. Б. Б., П. Б. Б. да заплатят на Г. Я. Д. сумата 910 лв. разноски за въззивната инстанция.
Осъжда П. А. Т., Б. А. Б., Д. А. Т. , З. Г. З. , К. П. Б., Г. Б. Б., П. Б. Б., всички с адрес гр. Б., площад „Б” № 5, ет.3, чрез адв. А да заплатят на Г. Я. Д. от гр. Б. к-с”М”,бл.463,, вх. А, ет.3 сумата 750 лв. разноски по делото за настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: