О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
София, 19.02.2010 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и десета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1261 от 2009 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от “К”ЕАД-гр. София срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд, постановено на 09.12.2008г. по гр.д. №926/2007г.,с което постановеното от първоинстанционния съд решение е отменено в частта,с която е уважен предявеният от “К”ЕАД отрицателен установителен иск и вместо това е отхвърлен искът за признаване за установено,че “Б”АД, Л. П. Б. Ц. и В. Л. Ц. не са собственици на имот с идентификатор №66528.3.271 по кадастралната карта на община Ц.,с. Синеморец,с площ от 10000кв.м.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената касационна жалба се поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по въпросите за правните последици на решението на Комисията по земята,взето по реда на чл.18 ППЗООЗП и възможността за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на отчуждена за държавни нужди земеделска земя,по приложимостта на чл.17а ЗППДОбП/отм./ по отношение на имущества на дружества,регистрирани преди влизането на ЗППДОбП/отм./ в сила и по въпроса допустимо ли е да се установява с гласни доказателствени средства,че наследодателят е притежавал преди образуване на ТКЗС правото на собственост върху земеделски земи, по които въпроси касаторът поддържа,че е налице противоречива практика.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба “Б”АД,Л. Пантелеева Б. Ц. и В. Л. Ц. изразяват становище,че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на разглеждането й по същество обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
За да достигне до извода,че предявеният от “К”ЕАД отрицателен установителен иск е неоснователен,въззивният съд е приел,че ответниците по иска “Б”АД,Л. Пантелеева Б. Ц. и В. Л. Ц. не биха могли да се легитимират като собственици на имота,който им е прехвърлен по договор за продажба, сключен на 24.11.2004г. /н.а. №19,том І,н.д. №17/2004г./ от С. И. В. и К. И. В. ,в полза на които с решение №190С/24.04.2000г. на ПК-Царево е възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ, само ако дружеството-ищец установи по категоричен начин,че притежава собствеността върху имота,което би съставлявало пречка за възстановяване на собствеността. Прието е,че процесният имот никога не е бил отчуждаван и на ДТП”К” не е било предоставяно право на оперативно управление върху него,тъй като с решение №КЗ-2/23.03.1984г. на Комисията по земята към НАПС по реда на чл.18 ППЗООЗП обработваемата земя само е била предоставена на ДТП”К”,но не и отчуждена-не е определено нито платено към 1984г. дължимо обезщетение,а само е поето задължение за стопанисване на предоставената земеделска земя. Именно поради това в искане вх. №26.00.282/03.07.1998г. на “К”АД до областен управител на Област Бургас е посочено,че теренът не е заплатен и е поискано същият да бъде оценен,за да може дружеството да го придобие като собственик на сграда върху него. Прието е също така,че не е установено при преобразуването на ДТП”К” в ЕАД”К” през 1992г. този имот да е бил включен в капитала на дружеството чрез апортна вноска,нито дружеството да го е придобило чрез сделка,като разпоредбата на чл.17а ЗППЗОбП/отм./ не може да намери приложение,защото преобразуването е извършено преди влизане в сила на ЗППДОбП/отм./,обн. ДВ. от 08.05.1992г.-дружеството е вписано на 30.03.1992г. като правоприемник на активите и пасивите по баланса на старото предприятие към 01.02.1992г. Прието е,че по реда на ЗСПЗЗ правото на собственост върху имота е възстановено на наследниците на И. В. ,за който е установено от показанията на разпитаните по делото свидетели,че е притежавал правото на собственост върху имота преди образуването на ТКЗК като придобит от него по давност.
Във връзка с твърдението за наличие на противоречива практика по въпроса за правните последици на решението на Комисията по земята, взето по реда на чл.18 ППЗООЗП и възможността за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на отчуждена за държавни нужди земеделска земя касаторът представя решение на ВКС от 10.02.2000г.,постановено по гр.д. №1132/1999г.,в което е прието,че при липса на акт на МС за отмяна на отчуждаването на земеделска земя за държавна нужда,такава земя не подлежи на реституиране,тъй като не е отпаднала нуждата,за която е била отчуждена.
Не може да бъде споделена тезата на касатора за наличие на противоречива практика,тъй като не е налице идентичност,респ. сходство на разглежданите от съдилищата хипотези-в настоящия случай е прието,че по отношение на процесния имот не е проведено надлежно отчуждаване, т.е. не е налице необходимост от отмяна на акта,с който отчуждаването е било извършено.
Във връзка с твърдението за наличие на противоречива практика по приложимостта на разпоредбата на чл.17а ЗППДОбП/отм./по отношение на имущество на дружество,регистрирано преди влизането на ЗППДОбП /отм./ в сила касаторът се позовава на решение по гр.д. №298/2002г.,в което е прието,че собствеността върху застроени селскостопански земи не се възстановява независимо от това дали се намират или не в строителните граници на населеното място,ако в имота е извършено строителство, постройките са свързани с дейността на определено предприятие и са включени в капитала на търговско дружество,доколкото съгласно чл.17а ЗППДОбП имуществото,което държавата е предоставила за стопанисване и управление на държавните предприятия преди тяхното преобразуване в търговски дружества,се счита за собственост на тези дружества. При постановяване на това решение обаче не е бил разискван въпрос,идентичен с поставения в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК,тъй като дружеството, претендиращо собствеността върху имота е било преобразувано през 1998г. след влизане на ЗППДОбП /отм./ в сила.
Приложено е и решение №889/21.08.2007г. по гр.д. №1114/2006г. на ВКС,ІІ ГО,в което също не е разискван подобен въпрос. С решение №616/04.07.2008г. на ВКС,V ГО по гр.д. №1538/2007г.,на което касаторът се позовава,пък е разрешен спор за собственост между търговски дружества,като е прието,че в подобни хипотези меродавен е моментът на преобразуване на държавните предприятия в еднолични търговски дружества с държавно участие,какво имущество е било предоставено от държавата за стопанисване и управление и дали с акта за преобразуване собствеността се е прехвърлила върху тях. И в този случай обаче преобразуването на спорещите търговски дружества е извършено след влизане в сила на ЗППДОбП/отм./,а именно през 1993г. и 1994г. и не може да се приеме,че е налице противоречиво разрешаване на въпрос по приложимостта на разпоредбите на този закон. Освен това изводът на съда за липса на пречки за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ е основан не само на приложимостта на разпоредбата на чл.17а ЗППДОбП /отм./,а основно на липсата на отчуждаване на имота и на предоставяне на право на оперативно управление и стопанисване на праводателя на дружеството-касатор,а при липса на тази предпоставка въпросът за приложимостта на чл.17а ЗППДОбП/отм./ не може да се приеме за обуславящ крайния изход на спора.
Във връзка с твърдението за наличието на противоречива практика по допустимостта с гласни доказателства да се установява,че наследодателят е притежавал преди образуване на ТКЗС правото на собственост върху земеделски имот касаторът сочи решение №1818а от 01.11.1995г. по гр.д. №2180/94г. на ІV ГО на ВС,в което по спор по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ е прието,че само декларация за внасяне на земеделска земя при влизане в ТКЗС не е достатъчна за доказване на правото на собственост. В това решение въпросът за допустимостта на гласните доказателства при спор за наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ не е разглеждан.
Следва да се отбележи,че в практиката на ВКС възможността да се слушат свидетелски показания при позоваване на изтекла придобивна давност в разглеждан по общия исков ред спор за наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ между лица,в полза на които правото на възстановяване вече е било признато с решение на ОСЗ и трети лица,не е отречена. Напротив,приема се ,че само чрез гласни доказателства може да се установи осъществяването на фактическия състав на този придобивен способ и това е трайно установената практика. Предвидените в чл.12 ЗСПЗЗ ограничения касаят производство по възстановяване на собствеността,но не и исковото производство. С тази практика въззивният съд се е съобразил изцяло.
Не е налице произнасяне по въпроси,които да са разрешавани противоречиво от съдилищата,поради което следва да се приеме,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на постановеното от Бургаския окръжен съд въззивно решение.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 09.12.2008г. по гр.д. №926/2007г. по описа на Бургаския окръжен съд по подадената от “К”ЕАД касационна жалба вх. №2295/20.02.2009г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: