О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
София,25.03.2010 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и десета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1490 от 2009 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от Ж. Т. Б.,С. Г. Б. и К. Г. П. срещу въззивното решение на Я. окръжен съд, постановено на 16.07.2009г. по гр.д. №79/2009г. в частта,с която предявеният от тях срещу Т. И. С.,А. П. Б. С. ,Л. П. Д. и Л. Д. Ч. по реда на чл.30,ал.3 ЗС иск за заплащане на припадащата се част от получените от съсобствения им имот доходи е отхвърлен за разликата между 6.33 лв. и пълния предявен размер от 17222.70 лв.,както и в частта,с която е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за забава върху главницата за разликата между 2.92лв. и пълния предявен размер от 4389.93лв.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената касационна жалба се поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по въпроса какво обезщетение следва да се присъжда по реда на чл.30,ал.3 ЗС-дали уговорената в договора за наем цена или средната пазарна наемна цена при наличие на противоречива практика на съдилищата.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК Т. И. С., А. П. Б. С. ,Л. П. Д. и Л. Д. Ч. изразяват становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.
Ответниците по така предявения иск Т. И. С., А. П. Б. С. ,Л. П. Д. и Л. Д. Ч. са подали насрещна касационна жалба срещу постановеното от Я. окръжен съд въззивно решение в частта,с която на основание чл.30,ал.3 ЗС са осъдени да заплатят сумата над 4000лв. до уважения размер от 6571.33лв. и в частта,с която на основание чл.86 ЗЗД са осъдени да заплатят мораторна лихва над сумата 1000лв. до уважения размер от 2164.99лв.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената насрещна касационна жалба се поддържа,че въззивният съд се е произнесъл при наличие на противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.236 ЗЗД досежно условията,при които може да се приеме,че договор за наем,сключен за определен срок се трансформира в безсрочен,както и по въпроса от коя дата съсобственикът изпада в забава и дължи лихва върху обезщетението по чл.30,ал.3 ЗС. Поставят и въпроса при сключен договор за наем с определен в него срок на действие законосъобразно ли е съдът да приеме,че същият е бил трансформиран в безсрочен при условията на чл.236 ЗЗД,ако не е установено по категоричен начин от доказателствата по делото,че наемателят е продължил да ползува отдадения под наем имот и след изтичането на срока по договора за наем и че това ползуване е било осъществено със знанието и без противопоставянето на всички наемодатели.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.3 ГПК Ж. Т. Б.,С. Г. Б. и К. Г. П. изразяват становище,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба на Ж. Т. Б.,С. Г. Б. и К. Г. П. е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
За да достигне до извода,че предявеният иск за заплащане на съответната припадаща се част от получените доходи от съсобствения имот,находящ се в гр. Я.,ул.”Търговска”№97 е основателен за сумата 6571.33лв. и следва да бъде отхвърлен като неоснователен за разликата до пълния предявен размер от 17222.70лв.,а искът по чл.86 ЗЗД е основателен за сумата 2164.92лв. и следва да бъде отхвърлен като неоснователен за разликата до пълния предявен размер от 4389.93лв., въззивният съд е приел,че на 01.01.2001г. ответниците по предявения иск са сключили договор за отдаване под наем на целия имот на ЕТ”Т” и според чл.30,ал.3 ЗС дължат на останалите съсобственици такава част от ползите от общата вещ,която съответствува на техните права в съсобствеността,т.е. припадащите им се части от събраните наеми. Прието е,че събраният наем се дължи от датата на събирането му.
Въпреки че срокът на договора е определен на 3 години от датата на подписването му /01.01.2001г./ е прието,че същият се е превърнал в безсрочен с оглед събраните по делото гласни доказателства, установяващи,че и след изтичането на срока имотът е бил ползуван от наемателите. Прието е,че и за този период се дължи съответната част от събрания наем. Прието е също така,че липсват доказателства договорът за е бил прекратен за част от имота,поради което следва да се приеме,че целият е бил използуван за тази цел.
Във връзка с твърдението за наличие на противоречива практика по въпроса за размера на обезщетението,което следва да бъде присъдено по реда на чл.30,ал.3 ЗС с изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са представени актове на ВС и ВКС,които обаче не сочат на противоречиво разрешаване на поставения въпрос.
Представено е определение №333/25.03.2004г. на ІV ГО на ВКС по гр.д. №94/2004г.,в което е прието,че понятието “ползи на общата вещ” е по-широко понятие от “използуване на общата вещ” и включва не само прякото служене с вещта за задоволяване на лични и семейни нужди,но и съответните квоти от естествените и граждански плодове,които дава. Определенията на ВС и ВКС обаче не биха могли да обусловят наличие на противоречива практика по поставен материалноправен въпрос, тъй като с тях подобен въпрос не се разрешава по същество. Освен това изразената в посоченото определение теза касае вида на ползата,на която всеки съсобственик има право,но не и начина,по който следва да бъде определен размерът на дължимото обезщетение.
Представено е решение №1747/13.12.1984г. на І ГО на ВС по гр.д. №833/1984г.,което касае разграничението на претенциите по чл.31,ал.2 ЗС и чл.30,ал.3 ЗС досежно изискването за отправяне на писмена покана,т.е. разрешен е съвършено различен материалноправен въпрос от разгледания в обжалваното въззивно решение,поради което не може да се приеме,че е налице противоречива практика по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Представено е решение №1458/15.12.2008г. на V ГО на ВКС по гр.д. №623/2008г.,в което е прието,че съсобственикът,който е събрал доходите от имота,дължи да заплати на останалите съсобственици обезщетение за ползите,от които са лишени,като вземането възниква от момента,в който е реализиран съответният доход,в какъвто смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос.
Представено е и решение от 05.11.2004г. на V ГО на ВКС по гр.д. №623/2008г.,както и решение №87/10.03.2009г. на ІІІ ГО на ВКС по гр.д. №803/2008г., които обаче касаят предпоставките за присъждане на обезщетение по чл.31,ал.2 ЗС и размерът на това обезщетение,т.е. изразеното в тези решения становище е неприложимо в настоящия случай. В практиката на съдилищата действително се приема,че съсобственикът има право на обезщетение в размер на средната пазарна наемна цена за подобни имоти,но в хипотезата на чл.31,ал.2 ЗС когато имотът е ползуван от друг съсобственик лично. В случая е предявен иск с правно основание чл.30,ал.3 ЗС,т.е. заявена е съвършено различна претенция и дадените от съдилищата разрешения по приложението на чл.31,ал.2 ЗС не биха могли да обусловят наличие на противоречива практика.
Не е налице противоречива практика по въпроса за размера на обезщетението по чл.30,ал.3 ЗС,поради което следва да се приеме,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
И тъй като касационната жалба не следва да се допуска до касационно обжалване,съгласно чл.287,ал.4 ГПК не следва да бъде разглеждана и насрещната касационна жалба на Т. И. С., А. П. Б.- С. ,Л. П. Д. и Л. Д. Ч.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 16.07.2009г. по гр.д. №79/2009г. по описа на Я. окръжен съд.
Председател:
Членове: