Р Е Ш Е Н И Е
№ 1513
София, 09.01.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, пето гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
при участието на секретаря Наташа Петкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело 44 /2008 година
Производството е по чл. 218а, буква “б” ГПК/отм/
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Т. Н. против решение № 91 от 28.03.2007г., постановено по гр.д. № 1314/2004г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 05.04.2004г. по гр.д. № 473/2007г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от касаторката против “Е” Е. искове по чл. 128, чл. 214 и чл. 262 от КТ и вместо това исковете са квалифицирани като такива по чл. 36 от ЗЗД за общата сума 40 846 щ.д. и този иск е отхвърлен като неоснователен.
Навеждат се оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – Наредбата за трудовите и осигурителните отношения на българските граждани, изпратени на работа в чужбина и Спогодбата, определяща условията за изпращане, престой и работа в Алжир, подписана на 10.03.1989г. между П на Република България и Алжирската Народнодемократична република и протокола за прилагането й. Излагат се оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения поради необсъждане на всички доказателства по делото, неприлагане на чл. 128, ал.2 от ГПК/отм по отношение на доказателствата, за които ответника е създал пречки за събирането им и необоснованост..
Ответницата по касация “Е” Е. , с променено наименование “Е” ЕООД оспорва жалбата и моли решението, като правилно и законосъобразно, да се остави в сила.
Върховен касационен съд, пето гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена против подлежащо на обжалване въззивно решение на Софийски апелативен съд, изхожда от процесуално лигитимирана страна, постъпила е в срок, поради което съдът я преценява като допустима
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
За да постанови това решение, въззивният съд е приел, че ищцата не е била в трудово правоотношение с ответника “Е” Е. , а това дружество е било само посредник по възникване на трудовото правоотношение между нея и алжирската болница, в която е работила и за уреждане на битовите й въпроси, съобразно чл. 22 и чл. 23 от Наредбата на трудовите и осигурителните отношения на български граждани, изпратени на работа в чужбина. /ДВ бр. /70/28.08.1992г. и договора между страните от 25.05.1992г. По същество, съдът е изложил мотиви и относно това, че полагащото на ищцата основно трудово възнаграждение е получено от нея, поради което не й се дължи претендираната сума в размер на 5400 лв. Претенцията за възнаграждение за извънреден труд в размер на 10 034 щ.д. не е доказана с писмените и гласни доказателства, а сумата от 362 щ.д. за самолетен билет за връщане не се дължи от ответника, като посредническа фирма предвид изричната клауза на чл. 5, раздел ІІ-ри от договора между страните. Поради неоснователност на претенците за главницата, е отхвърлена и претенцията за лихва в размер на 6 200 щ.д.
Решението е правилно.
Ищцата се позовава на сключеният с ответното дружество на 25.05.1992г. договор. Видно от съдържанието му, той има за предмет поемане задължението на ответното дружество “Е” да осигури работа на ищцата на длъжност “акушер-гениколог” в Алжир, като приема, оформя и окомплектова представените от специалиста документи и представя за одобрение пред алжирските власти кандидатурата й и издава заповед за изпращането й на работа в Алжир. Дружеството се задължава да договаря за специалиста ползването на изброените права в р.І, т.2 за сметка на алжирската страна, между които месторабота, месечна заплата в размер на 18 000 алжирски динара, платими 50 % в тази валута и 50 % в конвертируема валута. В раздел ІІ “Права и задължения”, т.1 изрично е уговорено, че специалиста постъпва на работа на длъжност, определена от алжирската страна при одобряване на кандидатурата му от нейни представители и подписва с нея трудов договор. Този договор е сключен в съответствие с действащата към този момент Наредба за българските граждани, които работят в други държави чрез посредничеството на български фирми или организации, приета с ПМС № 39 от 28.04.1990 г., /обн., ДВ, бр. 38 от 11.05.1990 г./, която е изрично цитирана в уводната му част. Тази наредба урежда въпроси, свързани с правата в Народна република България на български граждани, които работят с трудов договор в юридически лица, еднолични фирми и учреждения със седалище в други държави и са постъпили на работа чрез посредничеството на българска фирма или организация. Те осигуряват административно-правни и други услуги за срока на работата му, заеми с минимална лихва за посрещане на разходи в мястото на работата, авансово заплащане през първия месец на работа и др. За тези услугите, които българската организация извършва във връзка с изпращането и работата на българския гражданин в друга държава, и за осигуряване на правата му в Народна република България и в другата държава тя получава комисионна, размерът на която е уговорен в договора – 15 % /чл. 2, ал. 1 и 2 от Наредбата и р. 1 и ІІ от договора./ Посочената наредба, която е приложима към отношенията между страните и сключеният въз основа на нея договор сочат на възникване на отношения по договор за посредничество, а не на трудов договор, в какъвто смисъл правилен извод е направил апелативния съд. Цитираната от него Наредба за трудовите и осигурителните отношения на български граждани, изпратени на работа в чужбина. /ДВ бр. /70/28.08.1992г./ не е била приложима към отношенията между страните, тъй като тя влиза в сила през м. август 1992г., а договорът е сключен на 25.05.1992г. Към момента на сключване на договора и постъпване на работа на ищцата в алжирската болница – на 09.07.1992г. е действала цитираната по-горе Наредба за българските граждани, които работят в други държави чрез посредничеството на български фирми или организации, приета с ПМС № 39 от 28.04.1990 г., /обн., ДВ, бр. 38 от 11.05.1990 г./, която е отменена с пар.12, т.11 от Постановление № 162 на МС от 18.08.1992 г. /ДВ бр. 70/28.08.1992г. Цитираните от съда обаче текстове на чл. 22 и чл. 23 от новата наредба, приета 1992г. имат същото съдържание, като тези от Наредбата от 1990г. Разликата между двете наредби е тази, че Наредбата от 1990 г. урежда отношенията, свързани с постъпване на работа на български граждани в чужбина чрез посредничеството на български фирми и организации, за разлика от Наредбата от 1992г., която урежда по-широк кръг от отношения и възможности, включително и тази, трудовия договор с български специалист да се сключи с българската организация, която ги изпраща на работа в чужбина. Отношенията между ищцата и ответната фирма обаче са уредени съобразно действащата към момента на възникването им Наредба от 1990г. и сключеният въз основа на нея договор е за посредническа услуга. Клаузите на Спогодбата между Б са в същия смисъл. Тази спогодба не предвижда възникване на трудовите отношения между българската организация и специалиста, а възникване на трудови отношения между български специалист и организацията, в която е изпратен за престира труда си. Затова, като е приел, че няма сключен трудов договор между страните по смисъла на чл. 67 от КТ, въззивният съд е формирал извод в съответствие с материалния закон и доказателствата по делото.
Неоснователни са оплакванията и за нарушение на процесуалните правила на чл. 188 и чл. 128, ал.2 от ГПК /отм/. Съдът е обсъдил всички относими към спора доказателства. Насочването на иска против пасивно материално правно не лигитимиран ответник е достатъчно за отхвърлянето му като неоснователен и без да се преценява всяко доказателство, представено по делото. Въпреки това съдът е обсъдил представените от ищцата записки на арабски, според твърденията й установяващи положен извънреден труд. В този си вид те не съставляват официален документ и не установяват полагането на извънреден труд. Вярно е че специалната книга за отчитането му не е форма за действителност, или за доказване на извънредния труд, тъй като с действащата към момента на реализиране на правоотношението норма на чл. 150 от КТ в редакцията от 100/1992г. до изменението й с ДВ бр. 52/2004г., за извънреден труд независимо от това, дали е положен законно или не, се заплаща трудово възнаграждение в увеличен размер, но както вече се посочи, ищцата не е в трудово правоотношение с ответното дружество, а за отношенията с алжирския работодател се прилага алжирското законодателство, съгласно чл. 3 от Протокола от 10.03.1989г. към Спогодбата между Б държава и Алжирската народно демократична република. Изрично е предвидено, че при необходимост от допълнителна работа, медицинския специалист ще се ползва от допълнителен платен отпуск. Предвид тази уредба не е имало никакво основание за прилагане на нормата на чл. 128, ал.2 от ГПК /отм/. Не може да се вмени в задължение на ответното дружество съхранение на книжа, които алжирския работодател не е имал дори задължение да съставя. По отношение на основното трудово възнаграждение е установено от двете ССЕ, че ищцата е получила целия преведен размер след приспадане на възнаграждението за посредничеството, договорено между страните по делото в размер на 15%.
Неоснователно се поддържа оплакване в касационната жалба, че съдът не обсъдил претенцията за стойността на самолетния билет. За да отхвърли тази претенция, въззивният съд изрично се е позовал на договора между страните. Съгласно р.1. Б.т.3 от договора, ответната фирма няма задължение да осигурява за своя сметка самолетен билет за връщане. Стойността им е за сметка на специалиста, освен ако не се касае за безплатно пътуване, осигурено от алжирска страна. С оглед внезапно влошилото се състояние на ищцата и придружаването й обратно до България от психиатър от Алжир, този разход може да се приеме като задължение на алжирската страна, съгл. р. І, т.2 от договора, но той не е задължение на ответника.
По изложените съображения, оплакванията в касационната жалба са неоснователни, поради което обжалваното решение следва да се остави в сила.
Водим от горното, Върховният касационен съд, пето гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 91 от 28.03.2007г., постановено по гр.д. № 1314/2004г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: