Р Е Ш Е Н И Е
№ 189/2009
София,31.03.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на деветнадесети март през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ:Златка Русева
Светлана Калинова
при участието на секретаря Ани Давидова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1760 от 2008 година,образувано по описа на V ГО на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.218а,ал.1,буква”а” ГПК/отм./ във вр. с §2, ал.3 ПЗР ГПК/обн. ДВ.бр.59/2007г./.
В. Г. Н. от гр. Х. обжалва решението на Хасковския окръжен съд,постановено на 16.01.2008г. по гр.д. № 644/2007г. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила-отменителни основания по смисъла на чл.218б,ал.1,буква“в” ГПК /отм./. Моли решението да бъде отменено и вместо това предявеният срещу нея иск бъде отхвърлен.
Ответниците по касационна жалба Г. В. Ш.,С. Г. С.,А. К. Ш.,П. Б. А. и М. К. Ш. изразяват становище,че жалбата е неоснователна по съображения,изложени в писмена защита.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в,ал.1 ГПК/отм./, отговаря на изискванията на чл.218в,ал.2 ГПК/отм./ и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.218ж ГПК/отм./, приема следното:
Предявен е иск за признаване правото на собственост върху недвижим имот по реда на чл.97, ал.1 ГПК.
С обжалваното решение,постановено на 16.01.2008г. по гр.д. № 644/2007г. Хасковският окръжен съд,действувайки като въззивна инстанция, е оставил в сила решението на първоинстанционния съд,с което е признато за установено по отношение на В. Г. С. , че С. Г. С.,П. Б. А.,Г. В. Ш.,М. К. Ш. и А. К. Ш. са собственици на поземлен имот 71 195.736.7 /стар идентификатор 634/ с площ от 442 кв.м.,с адрес гр. Х.,ул.”М”№14,съгласно кадастралната карта на гр. Х.,одобрена със заповед № РД-18-63/05.10.2006г. на ИД на АК-София и на основание чл.431,ал.2 ГПК/отм./ е отменен н.а. №327,т.ІІ,рег. №1668,н.д. №277/2001г. на нотариус №081 по регистъра на Н. камара,с който В. Г. Н. е призната за собственик по наследство на ? ид.част от това дворно място.
Прието е,че общият на страните наследодател В,починал на 27.06.1945г.,е заел като бездомник общинско място от 420кв.м.,представляващо дворище пл. №1 в кв.282а по плана на гр. Х., като правото на собственост върху имота е придобито от 1957г. от неговите наследници:преживяла съпруга К,дъщеря С. В. Т. и син Г. В. Ш. след заплащане на стойността му,за което на 12.03.1957г. по реда на У. №547/1951г. за ликвидиране отношенията по законите за уреждане собствеността на дадени или заети места за жилища на бездомници,е съставен н.а. №56,т.І, н.д№100/1957г. От 1957г. Г. Ш. и неговата съпруга М са установили и упражнявали върху имота трайна, необезпокоявана и непрекъсната фактическа власт до смъртта на Г. Ш. през 1974г. и не се установява в този период С. Т. , наследодател на В. Г. ,да е ползувала мястото. Прието е от правна страна,че Г. Ш. и М. Ш. са придобили по давност правото на собственост върху имота при условията на съпружеска имуществена общност,след което това право е преминало в патримониума на ищците по силата на наследствено правоприемство и прехвърлителни сделки. Прието е,че правата им не са били оспорвани нито от ответницата,нито от нейната майка С до 2001г.,когато е съставен н.а. №327,нито е установено В. Г. да е придобила правото на собственост върху имота след съставянето на този акт,за който е прието,че не отразява действителното положение по отношение принадлежността на правото на собственост.
Обжалваното решение на въззивния съд е валидно постановено, процесуално допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати сочените в касационната жалба нарушения на съдопроизводствените правила /чл.188 ГПК/отм./ и чл.127 ГПК/отм./ и правилно е приложен материалният закон /чл.69 ЗС и чл.79 ЗС и чл.13 СК,1968г. /отм./.
За да достигне до извода,че процесният имот е придобит по давност от Г. Ш. и М. Ш. ,а след това по наследство и по силата на прехвърлителни сделки от Г. В. ,С. Г. ,А. К. ,П. Б. и М. К. ,съдът е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства,вкл. показанията на разпитаните свидетели и правилно е преценил доказателственото им значение,както и правните последици от установените по делото факти.
Правилно е прието че в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл.69 ЗС,съгласно която се предполага,че владелецът държи вещта като своя,докато не се докаже,че я държи за другиго,тъй като през 1957г. съсобствеността между К,Стойка В. и Г. В. Ш. е възникнала от юридически факт,различен от наследяването. Изрично манифестиране на намерение за упражняване на фактическата власт върху целия имот само за себе си съсобственикът следва да извърши спрямо останалите съсобственици само ако съсобствеността е възникнала по силата на наследствено правоприемство,каквато хипотеза в случая не е налице. По делото е установено,че след 1957г. до смъртта на Г. В. Ш. фактическата власт върху имота е била упражнявана явно,необезпокоявано и непрекъснато от него и неговата съпруга М. П. е прието,че доколкото съсобствеността към 1957г. е възникнала от юридически факт,различен от наследяването,с оглед разпоредбата на чл.69 ЗС се предполага,че двамата съпрузи са държали имота за себе си и в тежест на оспорващия е да докаже,че владението е било смутено,т.е. не е било необезпокоявано,респ. че упражняващите фактическата власт лица за държали имота за другиго.
Съдът правилно е определил предмета на доказване и правилно е разпределил доказателствената тежест съобразно установените в чл.127 ГПК /отм./ правила. Правилно е прието,че в тежест на В. Г. , която оспорва правата на Г. Ш. и М. Ш. ,е да установи,че упражняваната от тях фактическа власт върху имота не е била необезпокоявана,т.е. налице е прекъсване на владението чрез действия по неговото оспорване,респ. налице е противопоставяне на трети лица на намерението на Г. Ш. и М. Ш. да своят този имот. И след като такива доказателства за периода до 1967г. не са представени,правилно е прието,че с изтичането на предвидения в разпоредбата на чл.79 ЗС десетгодишен срок Г. Ш. и М. Ш. са придобили правото на собственост върху целия имот.
Правилен и законосъобразен е и изводът на въззивния съд,че правото на собственост е придобито от Г. В. Ш. и М. Ш. в режим на съпружеска имуществена общност.
Действително съдът е приел,че правото на собственост е придобито от двамата съпрузи още през 1967г.,т.е. по време на действието на разпоредбите на ЗЛС,установяващи режим на разделност в имуществените отношения между съпрузите. Бракът на Г. Ш. и М. Ш. обаче е заварен по смисъла на чл.103 СК,1968г./отм./,тъй като Г. Ш. е починал през 1974г. и следователно по отношение на придобитите по време на брака имущества приложение следва да намерят правилата на този закон,вкл. и разпоредбата на чл.13,ал.1 съгласно която недвижимите и движимите вещи и права върху вещи,придобити от съпрузите през време на брака,принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. По делото е установено,че придобивната давност е изтекла по време на брака,поради което правилно е прието,че правото на собственост е принадлежало общо на двамата съпрузи.
Неоснователно е изложеното в касационната жалба оплакване за неправилно приложение на материалния закон,основано на твърдение за липса на позоваване на изтекла давност.
Действително,за да се приеме,че едно лице е придобило по давност правото на собственост върху недвижим имот,необходимо е да е налице и изрично позоваване на вече изтекла давност. Както правилно е приел въззивният съд обаче в настоящия случай тази предпоставка е налице – през 1990г. Мара Ш. изрично се позовава на изтеклата по време на брака й с Г. Ш. давност,като извършва действия по разпореждане с притежаваната от нея ? ид.част от имота,представляваща нейният дял от прекратената със смъртта на Г. Ш. съпружеска имуществена общност. И доколкото позоваването предхожда момента,в който В. Г. е заявила претенция за собствените си права върху имота, правилно е прието,че това позоваване й е противопоставимо.
Изводът на съда ,че правото на собственост върху процесния имот принадлежи на Г. В. ,С. Г. ,А. К. , П. Б. и М. К. ,както и че съставеният през 2001г. н.а. №327 следва да бъде отменен по реда на чл.431,ал.2 ГПК/отм./ е правилен и законосъобразен. Не са налице заявените в касационната жалба основания за отмяна по смисъла на чл.218б ГПК/отм./, поради което по реда на чл.218ж,ал.1 ГПК/отм./ постановеното от Хасковския окръжен съд въззивно решение следва да бъде оставено в сила,като на ответниците по касационна жалба бъде присъдена сумата 400.00лв.,представляваща направените по делото разноски.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Хасковския окръжен съд, постановено на 16.01.2008г. по гр.д. № 644/2007г.
ОСЪЖДА В. Г. Н. да заплати на С. Г. С.,П. Б. А.,Г. В. Ш., М. К. Ш. и А. К. Ш. сумата 400.00лв. /четиристотин лева/,представляваща направените по делото разноски.
Председател:
Членове: