О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
София, 12.01.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, пето гражданско отделение, в закрито заседание на 19 декември две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдията Б. Д.
ч. гр.дело № 1974 /2008 година
Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от Н. К. Б. против определение № 441 от 26.09.2008г., постановено по гр.д.№ 687/2008г. на Плевенски окръжен съд, с което е отменено определението на Плевенски РС по гр.д.№ 2869/2008г., с което е било спряно изпълнително дело № 151/2008г. на частен съдебен изпълнител Ц. Н. и вместо това е оставена без уважение молбата на Б. за спиране на изпълнението на основание чл. 250 от ГПК. За да постанови това определение, въззивният съд е разгледал и се е произнесъл относно това, че е неоснователно възражението на жалбоподателката /длъжник по изпълнението/ за погасяване на вземането по давност.
Жалбоподателят поставя като основен процесуален въпрос – от кога започва да тече погасителната давност за вземане, възникнало по несъдебно изпълнително основание – договор за заем, цедирано преди изтичане на петгодишната давност и прекъсва ли се течението на давността с издаване на изпълнителен лист на първоначалния кредитор, но след като вземането е прехвърлено. Останалите два въпроса, формулирани в изложението са житейски, но не правни. Жалбоподателката обосновава допускането до разглеждане от касационната инстанция позовавайки се на противоречие в практиката по ВКС относно, наличие на противоречива практика и необходимост от разрешаване на поставения съществен материално правен въпрос за точното прилагане на закона и развитие на правото. По същество счита определението неправилно поради противоречие с нормите за давността.
Ответникът по жалбата М. Б. М. оспорва допускането до разглеждане на касационната жалба поради това, че с нея не се поставят съществени материално правни въпроси, защото възражението за погасителна давност не може да се разглежда в производството по чл. 250 от ГПК и поради липса на основанията по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК, защото постановеното определение е съобразено с постоянната практика на ВКС, а твърденията за противоречива практика не могат да се отнесат към настоящия спор. Оспорва се наличието и на третото основание за допускане, поради това, че закона е приложен точно и не се нуждае от тълкуване.
Върховният касационен съд, състав на пето гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
По допускане на частната жалба до касационно обжалване.
Допускането на частна жалба до касационно разглеждане е обусловено от наличие на предпоставките по чл. 280, ал.1 от ГПК, съгл. чл. 274, ал.3 от ГПК. Повдигнатите с частната жалба правни въпроси са съществени, защото съдът е обвързал разрешаването им с изхода от молбата за спиране на изпълнението, като в мотивите дори се е произнесъл по съществуване на вземането. Това дали възражението за давност следва да се обсъжда от гледна точка на неговата основателност в производството по чл. 250 от ГПК е въпрос, разрешаван противоречиво, включително и в практиката на ВКС. По-старите решения /1034а-54-ІV/ приема, че в производството по чл. 250 от ГПК не може да се обсъжда основателността на възражението за погасителна давност. В по-нови решения, без да се взема категорично становище по този въпрос е преценявана основателността на това възражение /Р-2-69-1, Р-445-03-V гр.о./ Въпросът не е разглеждан от ВКС след постановяване на ТР № 1/2001г. на ОСГТК, с което се прие, че определенията на въззивните съдилища не подлежат на касационно обжалване.
По изложените съображения, съдът приема, че касационната жалба следва да се допусне до разглеждане, защото е налице хипотезата на чл. 280, ал.1 пр.1 и 2 от ГПК.
При преценка на редовността й, съдът констатира, че е постъпила в едноседмичния срок от получаване на съобщението за изготвяне на обжалвания съдебен акт, изхожда от процесуално лигитимирана страна и отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима. Възражението на ответника, че всички длъжници са солидарни и не могат да обжалват по отделно е неоснователно. Наследниците на длъжник на парично вземане не са солидарни длъжници. Всеки от тях отговаря до размера на дела си от наследството. В този смисъл всеки от длъжниците може да се защитава против изпълнението и самостоятелно.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е разглеждал по същество основателността на възражението за погасителна давност на длъжника по изпълнението. Предмет на производството по чл. 250 от ГПК /отм/ е спиране на изпълнението по направено възражение от длъжника, че не дължи вземането по изпълнителния лист, издаден по несъдебно изпълнително основание, което следва да е подкрепено с убедителни писмени доказателства. В това производство съдът проверява дали са налице условията за спиране, т.е. дали има убедителни писмени доказателства, които сочат на недължимост на вземането, но той не се произнася по несъществуване на вземането. По този въпрос това определение не създава сила на присъдено нещо. Съществуването на вземането е предмет на установителния иск, който взискателят следва да предяви в определения му срок на основание чл. 252 от ГПК. Решението по този иск, или по иск по чл. 254 /ако определения срок е пропуснат/ има сила на присъдено нещо относно съществуването на вземането.
Действително длъжника може да направи възражение за погасителна давност с възражението по чл. 250 от ГПК, но съдът в това производство преценява вероятната основателност на това възражение само с оглед това дали да допусне спиране на изпълнението. Той обаче не се произнася по същество по това възражение, което е предмет на иска по чл. 252, или 254 от ГПК /отм/. Като не е процедирал по този начин, а се е произнесъл в мотивите, че вземането не е погасено по давност, съдът е процедирал неправилно. Определението е неправилно и защото съдът е приел, че вземането не е погасено по давност без да изложи мотиви и относно това кога приема че е съобщен договора за целия от предишния кредитор на длъжниците, с оглед нормата на чл. 99, ал.4 от ЗЗД и дали искането за издаване на изпълнителен лист от първоначалния кредитор е станало преди този момент, или след това с оглед това кой изпълнителен лист подлежи на обезсилване, тъй като предмет и на двата е едно и също вземане, макар и предмет на цесия. Тези неправилности на определението налагат касирането му Предвид изложеното, съдът при произнасяне по същество по частната жалба приема, че в досието на делото се съдържат достатъчно писмени доказателства сочещи на това, че вземането, за което е издаден изпълнителен лист против жалбоподателите на 08.02.2008г. не се дължи. В подкрепа на този извод е и влязлото в сила решение по гр.д.№ 2600/2006г. на Плевенски РС, с което е установено, че по отношение на прехвърлителката на вземането /първоначалния кредитор/, вземането не се дължи, а като преобредател М.М. е обвързана с това решение, ако прехвърлянето на вземането е породило действие по време на висящия процес. За изясняване на тези въпроси, изпълнението следва да се спре, като се даде едномесечен срок на взискателя да докаже вземането си.
Водим от горното, Върховният касационен съд, пето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение № 441 от 26.09.2008г., постановено по гр.д.№ 687/2008г. на Плевенски окръжен съд и вместо това постановява:
СПИРА на основание чл. 250 от ГПК /отм/ по отношение на длъжника Н. К. Б. изпълнението по изпълнително дело № 20087560400151 по описа на ЧСИ Цв. Н. с взискател М. Б. М..
Дава едномесечен срок на взискателя М. Б. М. да предяви иск по чл. 252 от ГПК за установяване на вземането си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: