О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
гр.София, 10.02.2012 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на десети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЕЛСА ТАШЕВА
гражданско дело под № 1095/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба на Г. Д. К. от [населено място] против решение № 100/22.07.2011 год. по гр.дело № 1736/2010 год. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 616/29.06.2010 год. по гр.дело № 2584/2007 год. на Бургаския районен съд и искът за делба, предявен от Х. В. Г. против Г. Д. К., касаещ партерния апартамент в сградата на [улица], [населено място] и състоящ се от три стаи, кухня, баня, тоалетна, хол и тераса е уважен, и отхвърлен, по отношение на В. Г. и Д. Г.. Касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, регламентирани в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, но с мотивирани аргументи по т.1 и т.3 от процесуалната норма, защото счита, че по въпроса „задължен ли е съдът в производството за делба с международен елемент да съобрази и зачете стълкновителните норми, съдържащи се в Договор между НРБ и Г. за правно сътрудничество по граждански, семейни и наказателни дела, ратифициран с Указ 2126 на ДС от 29.11.1978 год., в сила от 12.10.1979 год., обн., ДВ, бр.92/1979 год. и КМЧП и приложи нормата на обективното приложимо право, т.е. нормата на българския закон, когато предмет на делбата е недвижим имот, находящ се на територията на РБ, независимо от това, че наследодателят-чужд гражданин е избрал приложимото право на Ф. Р. Г.”, както и по въпроса „задължен ли е съдът да приложи нормата на българския закон, защитаваща правата на наследниците със запазена част-арг. от чл.47, ал.2 от Договор между НРБ и Г. за правно сътрудничество по граждански, семейни и наказателни дела, ратифициран с Указ 2126 на ДС от 29.11.1978 год., в сила от 12.10.1979 год., обн., ДВ, бр.92/1979 год. във вр. с чл.89 ал.5 във вр. с ал.2 от КМЧП.”, по които поставени въпроси касаторът не бил установил съдебна практика, което било основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Въпросите „са от значение за правилното решаване на спора”. Касаторът сочи и втори правен въпрос за предпоставките, при които следва да се приеме, че сънаследник, упражняващ фактическа власт върху недвижимия имот за себе си е променил субективното си отношение към частите от имота на другите сънаследници и възможността за прилагане на презумпцията на чл.69 ЗС в този случай, който правен въпрос бил разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика на касационния съд, постановена в производството по чл.290 ГПК. В подкрепа на твърдението си цитира съдебни актове решение № 5 по гр.дело № 2728/2008 год. на ІІ г.о., решение № 96 по гр.дело № 44/2009 год. на І г.о., решение № 381 по гр.дело № 37/2010 год. на ІІ г.о., решение № 596 по гр.дело № 1534/2009 год. на І г.о., решение № 195 по гр.дело № 86/2011 год. на ІІ г.о., решение № 270 по гр.дело № 1162/2009 год. на І г.о., решение № 123 по гр.дело № 431/2009 год. на ІІ г.о., както и решение № 304 по гр.дело № 683/2008 год. на І г.о./постановено по реда и условията на чл.218а, ал.1 ГПК/отм./.
От ответниците по касационната жалба Д. Г., В. Г. и Х. В. Г., последният изразява становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
К. съд обсъди доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и констатира следното: за да потвърди първоинстанционното решение, с което е допусната делбата на процесния недвижим имот, находящ се в [населено място] между Х. Г. и Г. К., както и да отхвърли иска за делба на същия имот, по отношение на В. и Д. Г., въззивният съд е приел, че със смъртта на Л. Г., на 07.11.2004 год., между ищеца и ответника К. е създадено правоотношение с международен елемент, защото с Указ на Президента на РБ № 4/01.01.1994 год. Л. Г. е била освободена от българско гражданство. При откриването на наследството на Д. К. на 05.09.1998 год./баща и общ наследодател на Л. Г. и Г. К./ въззивният съд е приел, че макар и вече чужд гражданин тя не е изгубила наследените от своя баща идеални части от процесния имот, който не попадал в хипотезата на чл.29, ал.2 ЗС, съотв. на чл.22, ал.1 от Конституцията на РБ. При определяне на лицата, между които следва да се допусне делбата, съдът е обсъдил Договор за наследство от 14.05.2003 год. между Л. Г., Х. Г./неин съпруг/, В. и Д. Г./техни синове/, сключен и заверен от нотариус М. М. в Л. и представеното удостоверение за наследство № *, издадено от Р. с. Л.. Съгласно раздел ІІІ от Договора от 14.05.2003 год. съпрузите взаимно са се определили за наследници, а надживелият от тях определя синовете В. и Д. Г. за свои наследници по ? ид.ч. Обсъден от съда е и раздел V от договора, съгласно който синовете се отказват от право на запазена част, всеки с разширяване на обхвата на действие при тяхното потомство от тяхното законно право на запазена част от наследството, включително от допълнително право на запазена част след първия починал от участниците по т.1 и т.2. При тази фактическа обстановка съдът е приел, че към момента на откриване на наследството на Л. Г. на 07.11.2004 год., към който момент Кодекс на международното частно право /обн., ДВ, бр.42 от 17.05.2005 год./ не е действал, приложимите правни норми към възникналото правоотношение с международен елемент са тези по Договор между НРБ и Г. за правно сътрудничество по граждански, семейни и наказателни дела, ратифициран с Указ № 2126 на Държавния съвет от 29.11.1978 год./ДВ, бр96/1978 год., обн., ДВ, бр.92/20.11.1979 год./.
Определяйки договора за наследство от 14.05.2003 год., като завещателно разпореждане /”каквото по съществото си представлява представения договор за наследство”/, въззивният съд се е позовал на правните норми на чл.47 и чл.49 от Договора между НРБ и Г., като съобразил и приложил закона на Ф. Р. Г., чиито гражданин е била наследодателката по време на смъртта си, зачитайки и договора за наследството, при определяне кръга на наследниците й, затова изключил от този кръг синовете В. и Д. Г..
Поставените от касатора правни въпроси в п.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК действително са от значение за решаването на спора по същество и касаят правилността на обжалваното решение, но не са от значение за изхода на делото и за формиране на решаващата воля на съда. Въззивният съд е приложил нормативен акт, действащ към момента на откриване на наследството, а доводите на касатора са за приложение на нормите на КМЧП и нормата на българския закон, когато предмет на делбата е недвижим имот, находящ с на територията на РБ, независимо от това, че наследодателят-чужд гражданин е избрал приложимото право на Ф. Р. Г.. Тези доводи касаят хипотезата за нарушение на закона по чл.281, т.3 ГПК, в двете му разновидности – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Отстраняването на нарушенията по чл.281, т.3 ГПК, допуснати при постановяване на обжалваното въззивно решение, засяга съдебното производство по конкретната касационна жалба при разглеждането й по същество, докато точното прилагане на закона по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се отнася до изменение на задължителна практика и практика по отделни казуси, с оглед преодоляване на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба, каквито доводи и аргументи не се съдържат в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Формулираният втори правен въпрос за предпоставките, с които сънаследник, упражняващ фактическата власт върху недвижимия имот обуславя промяната на субективното си отношение към частите от имота на другите сънаследници в този случай допустимо ли е приложението на презумпцията по чл.69 ЗС, не сочи на противоречие с цитираната съдебна практика, постановена в производството по чл.290 ГПК, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото: въззивният съд е приел, „че е налице субективно отношение на владелеца спрямо вещта, респ.имота, следва субективното му намерение да свои вещта да е доведено до знанието на съсобственика, който не ползва имота това си намерение, и това своене да е категорично заявено, до отказ да се признаят правата на останалите съсобственици”. В същият смисъл е и цитираната от касатора съдебна практика, постановена по чл.290 ГПК, която е единна и непротиворечива и с която въззивният съд се е съобразил, като е обосновал правните си изводи за неоснователност и недоказаност на възражението на касатора за придобиване по давност на сънаследствените части на своята сестра Л. Г..
По изложените съображения ВКС на РБ, ІІ-ро г.о. счете, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, затова
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 100/22.07.2011 год. по гр.дело № 1736/2010 год. на Бургаския окръжен съд, по касационната жалба на Г. Д. К. от [населено място], с вх.№ 11680/14.09.2011 год.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: