О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
гр.София, 24.02.2011 година
Върховният касационен съд на Р. България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на девети декември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЕЛСА ТАШЕВА
гражданско дело под № 1016/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба на О. Б.,[населено място], обл.П. против решение № 112/08.03.2010 год. по гр.дело № 463/2009 год. на Окръжен съд П., с което е отменено първоинстанционното решение № 330 по гр.дело № 1464/2004 год. на П. районен съд и е постановено въззивно решение, с което искът по чл.108 ЗС е уважен. Касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, регламентирано в чл.280, ал.1, т.2 ГПК, защото счита, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, от значение за изхода на конкретното дело, в противоречие с практиката на съдилищата и изразяващи се в ненадлежна активна процесуална легитимация на ищеца, към момента на завеждане на иска за ревандикация, към който момент това право е принадлежало на министъра на регионалното развитие и благоустройството, респ. упълномощен от него областен управител. Като друго основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК касаторът е посочил, че в хода на съдебното производство държавата не е представлявана от легитимно упълномощен представител и процесуалните действия са извършвани от лица без представителна власт и ненадлежно упълномощени, както и че обжалваното въззивно решение противоречи на решение № 938 от 05.12.2008 год. и по гр.дело № 3341/2007 год. на ВКС на РБ, І-во г.о. Във връзка с представителната власт за завеждане на искове, отнасящи се за недвижими имоти-държавна собственост, с каквато е разполагал единствено министърът на регионалното развитие и благоустройство /чл.18, ал.4 ГПК-отм./, а Държавно лесничейство Б. не е разполагало с правото да завежда такива искове, касаторът се позовава и на недопустимост на въззивното решение, като постановено по недопустим иск за собственост, предявен от ненадлежна страна.
Друго основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е регламентираното от чл.280, ал.1, т.3 ГПК, защото счита, че поставените въпроси и изразяващи се: в недопустимост на произнасянето по отрицателен установителен иск в производството по чл.108 ЗС, във възприемане на понятия, като „балталък”, „кашлък” и „яйлък”, за които няма легална дефиниция, както и по въпроса за недопустимост от преразглеждане на спор, който вече е решен с влязло в сила решение по спор, в който друг държавен орган-П. комисия-Б., а по-късно и О. с. „З.”-Б., вече са били страна и са разполагали с всички процесуални средства за защита на държавните интереси, са въпроси, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В подкрепа на посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се цитират решение от 11.07.2002 год. по гр.дело № 1096/2002 год. на РС П., решение от 19.02.2010 год. по гр.дело № 3308 по описа за 2009 год. на РС[населено място], решение по дело „К. и други срещу Б.” на ЕСПЧ, С. и решение № 938/05.12.2008 год. по гр.дело № 3341/2007 год. на І-во г.о. ВКС.
Ответникът по касационната жалба Д., п. от м. на з. и х.,[населено място] не изразява становище по нея.
Касационният съд обсъди доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и констатира следното: По иска на Д. л. Б. срещу [община], с правно основание чл.108 ЗС за ревандикиране процесните гори и земи, с обща площ 234 855 дка, находящи се в землищата на[населено място], на[населено място], на[населено място],[населено място],[населено място] и[населено място] е образувано исково производство. В хода на съдебното производство, пред въззивната инстанция под № 463/2009 год. на П. окръжен съд е постановено определение № 29/11.01.2010 год. и е заличено Д.”Б.”, което с определение, постановено на 13.05.2009 год. по гр.дело № 1886/2008 год. на ВКС на РБ, ІІ-ро г.о. е било конституирано на мястото на заличеното Д. л. „Б.”.
На мястото на заличеното Д. г. с. „Б.” е конституирана Д., п. от м. на з. и х., на основание чл.7, ал.6 ЗГ/Нова ДВ, бр.13/2007 год., изм. бр.80/2009 год./, според която по дела, които се отнасят до държавни гори и земи от държавния горски фонд, Д. се представлява пред съда от м. на з. и х., или оправомощено от него длъжностно лице.
Доводът, че към момента на предявяване на иска Д. л. „Б.” не е разполагало с представителна власт за завеждане на иск за собственост от името на държавата, относно недвижими имоти – държавна собственост, с каквото правомощие е разполагал единствено министърът на регионалното развитие и благоустройството, или упълномощен от него по реда на чл.20, ал.1, б.”д” ГПК/отм./ областен управител, в какъвто смисъл има произнасяне в решение № 938/05.12.2008 год. по гр.дело № 3341/2007 год. на ВКС на РБ, І-во г.о. /цитирано от касатора/, е неоснователен, защото: в хода на съдебното производство е влязла в сила правна норма, която изрично урежда процесуалното представителство по дела, с предмет защита на права от вида на заявеното от субституента-създадената нова ал.6 на чл.7 ЗГ. В този случай съдът следва да конституира в процеса лицето, което разполага с правомощието да предявява такива искове, което е направено от въззивния съд, с определение № 29/11.01.2010 год. по гр.дело № 463/2009 год. Това правомощие на съда произтича от разпоредбата на чл.25, ал.1 ГПК/отм./, според която във всяко положение на делото съдът служебно взема предвид липсата на процесуална дееспособност и на законна представителна власт. Постановеното определение на въззивния съд за конституиране на Д., п. от м. на з. и х. е съобразено и с решение на ВКС по гр.дело № 1589/2009 год., постановено в производството по чл.290 и сл.ГПК, което има задължителен характер, т.е. не е налице заявеното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Не е налице и поддържаното от касатора основание за допустимост на касационно обжалване, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК в посочените правни и процесуални въпроси № 1, № 2, № 3 и № 4, в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, които били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото: правото на собственост на Държавата произтича от разпоредбата на чл.7 от Закона за горите/ЗГ/ и по реда на упражнения от съда косвен съдебен контрол, извършен по отношение на решенията на ПК-Б. са констатирани съществени нарушения на материалния закон – чл.3, ал.1 ЗВСГЗГФ, защото процедурата за реституиране на права е била проведена от заявители, които нямат самостоятелна правосубектност и не могат да черпят права по чл.3 ЗВСГЗГФ, обявявайки издадените в полза на тези лица, които не са юридически административни актове, за нищожни. Правото на собственост на [община] не е било доказано, според въззивния съд и на друго основание – процесните имоти представляват яйлъци, балталъци и кашлъци, по смисъла на закона за горите от 1897 год., 1905 год. и 1925 год. Според цитираните от съда законови норми, учредените преди 09.04.1946 год., в полза на общините вещни права на ползване се прекратяват, като пар.5-ти от ПЗР на ЗВСГЗГФ, в редакцията му след изменението в ДВ, бр.13/2007 год. изрично предвижда, че вещното право на ползване, предоставено на физически, юридически лица и общини преди влизане в сила на ЗСПГ от 1948 год. не се възстановява по реда на ЗВСВГЗГФ. За да определи процесните имоти за „яйлъци”, „кашлъци”и „балталъци” въззивният съд се е позовал на заключението на вещото лице, основаващо се на неоткрити документи, които да сочат процесните имоти, като частна общинска собственост на съответните кметства. Напротив, представените писмени доказателства – съдебно решение № 463/20.11.1878 год., съдържащо описанието и предназначението на „лесове държавни”-яйлъци, постановление № 5094/1938 год., с което Б. общинска гора е определена да служи за предмет на горското стопанство, на основание чл.20 от Закона за горите /1925 год./, постановление № 3320 на Министерство на земеделието и държавните имоти, и протокол от 02.11.1937 год. на комисията, назначена със заповед № 302/16.03.1937 год., с което е постановено за предмет на горското стопанство занапред да служат описаните гори и горски пасища, представляващи в миналото яйлъци-държавна гора, както и описанието на гората от старо време в Г. община, владееща се като балталък и обявена за предмет на горското стопанство, са обосновали извод, че по отношение на тези имоти, общината притежава „вечното право на ползване”. По отношение на същите не са представени доказателства за правото на собственост, като гори-частна собственост, с надлежен титул, а е установено само право на ползване с описаните владелчески документи, в какъвто смисъл е изразеното становище в постановените вече съдебни актове, по чл.290 ГПК, между които е и решение № 354/25.06.2010 год. по гр.дело № 152/2009 год. на ВКС на РБ, ІІ-ро г.о., както и решение № 295/07.06.2010 год. по гр.дело № 411/2009 год. на ВКС, ІІ-ро г.о. Отсъствието на легална дефиниция в действащото законодателство на понятието „балталък”, „кашлък” и „яйлък” не обосновава основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като цитираните съдебни актове го извеждат и тълкуват от правните норми на чл.1 от Закона за горите от 1897 год., в който се приема, че „Общински земи са ония, които са били отстъпени от древно време на някой град или село да се ползват”, като с последващия Закон за горите от 1905 год. „Общинските гори” са диференцирани в два вида: гори, които са или отстъпени от древно време на някой град или село за вечно ползване/балталъци/ и гори, които съставляват частни имущества на общините /чл.26 ЗС-отм./. С този закон се регламентира и собствеността на т.н. „яйлъците”, обявени за държавна собственост.
Неоснователен е и последният довод, обосноваващ наличие на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и изразяващ се, че „Държавата няма право да заведе ревандикационен иск срещу общината при наличие на влязло в сила съдебно решение по административен процес, развил се между същите страни и засягащ същите имуществени права, позовавайки се на решение по дело „К. и други срещу Б.” на ЕСПЧ С., по следните съображения: поставеният правен въпрос е намерил своя отговор, имащ задължителна сила, в касационното решение № 326/24.09.2010 год. по гр.дело № 602/2009 год. на ВКС на РБ, І-во г.о., постановно в производството по чл.290 ГПК, според което общинските поземлени комисии /сега Общински служби по земеделие/ са административни органи със специална компетентност, създадени за извършване на предвидените в ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ дейности по възстановяване на собствеността върху земеделските земи и гори. Производството пред тях е административно по своя характер и се развива само между лицата, подали искане за възстановяване на правото на собственост и поземлената комисия, без участието на трети лица. Решенията на общинските служби по земеделие, с които се възстановява собствеността върху земеделски земи и гори, имат силата на констативен нотариален акт – чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ, чл.13а, ал.1 ЗВСГЗГФ. Това означава, че решението може да бъде оспорено по исков ред от всяко трето лице, чиито права са засегнати. Общинските служби по земеделие не са правораздавателни органи и не могат да разрешават спорове за материално право, включително и между държавата и общините. Тези спорове се разрешават по общия исков ред, т.е. неправилно е становището на касатора, че държавата е разполагала с процесуалната възможност да защити собственическите си права в производството по чл.13, ал.6 ЗВСГЗГФ, която процесуална възможност е недопустима в исковия процес.
Водим от горните съображения, касационната инстанция счита, че касационните доводи за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не представляват основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, затова О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 112 от 08.03.2010 год. по гр.дело № 463/2009 год. на П. окръжен съд, по касационната жалба на О. Б.,[населено място], П. област, с вх.№ 1800/16.04.2010 год.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: