О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 99
гр.София, 02.02.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЕЛСА ТАШЕВА
гражданско дело под № 1209/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба на С. С. К. от[населено място], против решение № 654/18.05.2010 год. по гр.дело № 267/2010 год. на В. окръжен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение № 3616/02.12.2009 год. по гр.дело № 7181/2006 год. на В. районен съд и предявеният отрицателен установителен иск за собственост е отхвърлен.
Касаторката се позовава на всички основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, регламентирани в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, защото счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика при решаването на редица материалноправни въпроси, които конкретизира в изложението си към касационната жалба, по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а именно: относно конкуренцията на права между лице, с признати права на собственост по реда на ЗСПЗЗ и лице, твърдящо, че е ползвател, допустими ли са възражения на ползвателя по материалноправната легитимация на ищеца, съгласно решение на ОСЗГ, с което само се признава право на собственост върху недвижим имот, без реституционната процедура да е приключила. Касаторката счита, че по въпроса за приложението на разпоредбата на пар.4, във вр. с пар.4а ПЗР на ЗСПЗЗ, както и по въпроса за разпределението на доказателствената тежест между страните в производството по отрицателен установителен иск съдът се е произнесъл в противоречие със съдебната практика, в цитираните решения № 595 по гр.дело № 3474/2008 год. на ВКС, ІІ г.о., решение № 426 по гр.дело № 2713/2008 год. на ВКС, ІІ-ро г.о., решение № 92 по гр.дело № 987/2009 год. на ВКС, ІІ-ро г.о. и решение № 122 по гр.дело № 2436/2004 год. на ВКС, ІV г.о.
Ответниците по касационната жалба Ж. Т. А. и П. А. Д. от[населено място] изразяват становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят да им бъдат присъдени разноските за настоящето производство.
Касационният съд обсъди доводите за допускане на касационно обжалване, които с оглед аргументите в изложението и независимо от посочените всички хипотези на чл.280, ал.1 ГПК, се свеждат до едно от основанията – по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, по отношение на което счита, че не са налице изискуемите се предпоставки, по следните съображения: за да остави в сила първоинстанционното решение, с което отрицателният установителен иск на С. К. за собствеността на реална част от 464 кв.м. от имот 208, целият от 764 кв.м. по КП на СО”В.-с.”,[населено място] е неоснователен, въззивният съд е приел отсъствие на идентичност между претендирания имот № 7852 по КП от 1956 год. и реституирания, описан в последващите две решения № 966/2003 год. и решение № 90/2006 год., за който имот ответниците са осъществили процедурата на пар.4, във вр. с пар.4а ПЗР на ЗСПЗЗ, а правото им на ползване се е трансформирало в право на собственост, поради спазване на изискванията на закона, съгласно писмените доказателства – оценителен протокол от 1994 год., фактури за заплатената стойност на имота, удостоверение за предоставено право на ползване и строителни документи за извършени строителни работи за периода 1985-1987 год. за изградената към 01.03.1991 год. постройка за целогодишно ползване-монолитна, на два етажа от 27.64 кв.м., с таванско и складово помещение, ток, вода и тоалет.
Първият въпрос, изразяващ се в допустимостта на оспорената материалноправна легитимация на ищеца за притежаваното право на собственост на неговия наследодател преди кооперирането на земята, е поставен некоректно от касаторката. Този въпрос не е бил от значение за изхода на делото.
Разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК дефинира общото основание за селектиране на касационните жалби, а именно произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и за формираната решаваща воля на съда. Въззивният съд е споделил правните изводи за неоснователност на претенцията, заявена от касаторката, като отрицателен установителен иск, не защото нейният наследодател, респ. тя, като негова наследница, не се легитимира с конкретни права върху спорния имот, а защото ответниците са придобили през 1994 год. правото на собственост върху претендирания имот, по реда на пар.4, във вр. с пар.4а ПЗР на ЗСПЗЗ, като ползватели, на които учреденото право е трансформирано в право на собственост, защото са го изплатили в изискуемите се от закона срокове, а сградата, построена върху имота и съществуваща към 01.03.1991 год. е съобразена с изискванията за целогодишно обитаване, съгласно чл.177, ал.3 Наредба № 5/отм./.
Обстоятелството дали има открита процедура по възстановяване на правото на собственост върху процесния имот и в каква степен е приключила е от значение за допустимостта на предявения отрицателен установителен иск, за който се изисква правен интерес, какъвто безспорно е налице за касаторката, затова и искът й е разгледан, като допустим. Поставяйки доказателствената тежест върху ответниците, които са противопоставили на касаторката придобитите си права на собственост и доказвайки ги с допустимите от закона доказателствени средства, по реда и условията на пар.4 във вр. с пар.4а ПЗР на ЗСПЗЗ, съдът е приел отрицателният установителен иск за неоснователен. В този смисъл поставените от касаторката материалноправни въпроси са решени от въззивния съд, който се е съобразил с касационната практика за доказателствената тежест, вменена в задължение на ответниците, по предявен срещу тях отрицателен установителен иск и конкретно, когато е предявен от ищец, с реституирани права по ЗСПЗЗ срещу ползуватели, легитимиращи се с трансформирано право на собственост, по силата на пар.4а ПЗР на ЗСПЗЗ.
Цитираните от касаторката съдебни актове са част от единната съдебна практика, даваща еднозначен отговор на поставените от нея въпроси, с която практика въззивният съд изцяло се е съобразил, при което не е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касаторката следва да заплати на ответницата Ж. Т. А. от[населено място] разноските за настоящето производство, в размер на 500 лева, затова ВКС на РБ, ІІ-ро г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 654/18.05.2010 год. по гр.дело № 267/2010 год. на В. окръжен съд, по касационната жалба на С. С. К. от[населено място], с вх.№ 24319 от 01.07.2010 год.
ОСЪЖДА С. С. К. от[населено място] да заплати на Ж. Т. А. от[населено място] разноските за настоящето производство, в размер на 500/петстотин/лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: