О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 39
гр.София, 13.01.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Зоя Атанасова
изслуша докладваното от
председателя (съдията) Е. ТАШЕВА
гражданско дело под № 840/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба на М. Н. П. от с. Д. Л., Соф.област против решение № 5568/15.12.2009 год. по гр.дело № 1263/2008 год. на Софийски градски съд, с което първоинстанционното решение от 09.11.2007 год. по гр.дело № 25128/2006 год. както и решение от 26.02.2008 год. по същото дело е отменено в обжалваната част и е постановено въззивно решение, с което е отхвърлен предявеният иск за делба на земеделски имоти.
Касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, регламентирани в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, защото счита, че въззивното решение противоречи на практиката на съдилищата и конкретно с т.13 и т.15 от ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГК, относно приложението на чл.206, ал.2 ГПК/отм./. Поддържа се и становището, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС и в цитираните касационни актове, относно правото да се иска намаляване на завещание, което може да бъде заявено както с нарочен иск, така и с възражение или искане, което не е оформено, като искова молба.
По второто основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът счита, че конкретният случай е твърде специфичен, поради съотношението и обусловеността на предявените искове и затова резултатът по него би имал значение за точното прилагане на закона.
От ответниците по касационната жалба А. Б. Л. и В. М. Ф. от гр. София, М. А. Л., Е. Л. С., Н. Л. М., всички от с. Л., обл. София и Е. Н. П. от гр. София, последната изразява становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационният съд обсъди доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, които намира за неоснователни, по следните съображения: за да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, с което е допусната делба на земеделските земи по отношение на наследниците на М. М. Ш., б.ж. на с. Л., починал на 14.12.1978 год. и е отменен констативния нот.акт № 34/2001 год. и да постанови въззивния си акт, с който е отхвърлил предявения от М. Н. П. и А. Б. Л./правоприемник на основание чл.120 ГПК/отм./ на починалата ищца И. М. С. иск за делба на земеделските земи, въззивният съд е изразил становище за неговата неоснователност, тъй като единствен собственик на процесните недвижими имоти е Е. Н. П., по силата на обявеното саморъчно завещание от 19.02.1980 год. По отношение на предявения от ищците иск по чл.30, ал.1 ЗН, по който първоинстанционният съд се е произнесъл със съдебния си акт, като го е отхвърлил, която част от решението му не е било предмет на въззивно обжалване, въззивният съд е приел, че въпросът дали завещателното разпореждане накърнява запазените части на ищците и следва ли то да бъде намалено, е разрешен със сила на пресъдено нещо с първоинстанционното решение, което в тази си част не е било обжалвано.
Касационният съд констатира, че ищците И. С. и М. Н. П. са предявили два обективно съединени искове – иск за делба и иск по чл.30, ал.1 ЗН, които според съотношението в което се намират помежду си са кумулативно съединени. Първоинстанционният съд е постановил решение, с което се е произнесъл и по двата иска – уважавайки иска за делба, имащ за предмет земеделските земи и отхвърляйки иска по чл.30, ал.1 ЗН. Първоинстанционното решение е обжалвано от ответницата Е. Н. Г. само в частта, с която е допусната делбата. Ищците С. и П. не са обжалвали първоинстанционното решение, в частта, с която искът им по чл.30, ал.1 ЗН е отхвърлен.
Предмет на въззивно обжалване е било първоинстанционното решение само в тази му част, с която искът за делба е уважен затова въззивният съд е приел, че в останалата част, с която има произнасяне и по иска по чл.30, ал.1 ЗН решението е влязло в сила, тъй като не е обжалвано от ищците. Неоснователен е касационният довод, че „на практика няма формирана сила на пресъдено нещо по иска по чл.30, ал.1 ЗН”, защото при кумулативното обективно съединяване на искове се постановява решение по всеки иск и недоволната страна може да обжалва всеки от тях, като при неупражняване на това право трябва да понесе последиците от процесуалното си бездействие. При липса на жалба срещу решението по обусловения иск, независимо от уважаването й по обуславящия, решението по него не може да се променя, като влязло в сила, въпреки връзката на зависимост между тях. Тази връзка не е еднозначна, за да се приеме императивна противоречивост на решенията по всеки от исковете, защото при определени хипотези решението по обусловения иск, който притежава определена автономност може да бъде различно – при уважаване на първия иск, втория да бъде отхвърлен и обратно, какъвто резултат се е получил с постановяването на първоинстанционното решение. Тази характеристика на връзката между обективно съединените искове допълнително аргументира необходимостта в процеса, доминиран от диспозитивността, задължителното обжалване на решенията по всеки един от тях. При противоречивост на решенията по исковете резултат на обжалване само на единия от тях, при който има произнасяне в обратен смисъл от въззивната инстанция и запазване поради необжалване, произнасянето по другия, способът за преодоляването й ще бъде отмяната по чл.231, б.”в” или „г” ГПК/отм./. В тази връзка извода на въззивния съд за неотменимост на първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл.30, ал.1 ЗН е отхвърлен, защото не е обжалвано, е съобразено изразеното задължително тълкуване на т.13 от ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГК, а не му противоречи.
Останалите съображения на касатора за противоречие на съдебния акт с разпоредбата на чл.206, ал.2, изр.2 ГПК/отм./, по чието приложение т.15 от ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГК е създала задължителна практика са неотносими за настоящата хипотеза, разглеждаща кумулативното съединяване на искове, а не хипотезата на евентуално съединени искове, при което е възможно възстановяване на висящността по евентуално съединените искове, в случай на отмяна на решението по главния иск.
Твърдението на касатора за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, основаващо се на противоречие с практиката на ВКС и по т.6 и т.9 от ТР № 1/04.01.2001 год. не може да бъде проверено и преценено, поради непосочване на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Същите съображения са относими и за заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване, по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отсъстват твърдения, че по поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос не е формирана практика на ВКС по тълкуването на непълна, неясна или противоречива правна уредба, което да налага преодоляването й в процеса на правораздаване по конкретния спор, в който случай ще е налице предпоставката за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/арг. за това ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК/.
Водим от горното, ВКС на РБ, ІІ-ро г.о. счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, поради отсъствие на предпоставките за това в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, затова
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение от 15.12.2009 год. по гр.дело № 1263/2008 год. на Софийски градски съд, по касационната жалба на М. Н. П. от с. Д. Л., Соф.област, с вх.№ 10702/15.02.2010 год.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: