О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 397
гр. С. 15.04.2011 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, второ гражданско отделение в закрито заседание на 24 март през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. А.
гр.д. № 264 по описа за 2011 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищците И. К. К. и К. К. К., чрез адв.К. М. срещу решение № 1551/13.12.2010 г. по в.гр.дело № 356/2010 г. на В. окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 3776/14.02.2009 г. по гр.дело № 6981/2007 г. на В. районен съд, с което е отхвърлен иска на жалбоподателите срещу Р. Г. И. и В. С. В. с пр. осн.чл.108 от ЗС за недвижимия имот реална част с площ от 661 кв.м. от имот пл.№ 152 по КП „Б. ч., Д. и М. р.” в землището на[населено място].
Жалбоподателите поддържат доводи за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба поддържат, че въззивният съд е разрешил материално правният въпрос какви са правните способи за установяване на титуляра на правото на собственост върху земеделски имот и достатъчно ли е едно лицe да е вписано в емлячния регистър като негов собственик, за да му се признае принадлежността на правото на собственост върху имота преди внасяне в ТКЗС, респективно правото на реституция, решен в противоречие с решение № 971/27.10.2008 г. по гр.дело № 3343/2007 г. на ВКС II г.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по жалбата Р. Г. И. и В. С. В. чрез адв. С. С. са изразили становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 от ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на II г.о. като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че предявения иск с пр.осн.чл.108 от ЗС от жалбоподателите относно недвижимия имот, представляващ реална част с площ от 661 кв.м. от имот пл. № 152 по КП „Б. ч., Д. и М. р.” в землището на[населено място] е неоснователен.
За да направи извода съдът е приел от фактическа страна, че с решение № 245/29.07.1994 г. на ПК В. на наследниците на И. С. А. е възстановено правото на собственост в съществуващи възстановими/стари/ реални граници върху имот – л. от 2.950 кв.м. четвърта категория, находящ се в терен по пар.4 на Г., м.”К. Й.” – им.6677 по кадастралния план от 1956 г. Решението на ПК е с отбелязване, че по КП „Б. ч. и д.” II част от 1990 г. имотът включва части от имоти, между които и имот пл. № 152, който е процесния.
Ищците И. и К. К. са наследници по закон на И. А., починал на 25.05.1982 г.
При оспорени от ответниците права на ищците въззивният съд е приел за допустим косвения съдебен контрол за законосъобразност на решението на ПК В., от което ищците черпят права. Изследвани са предпоставките за възникване правото на собственост върху имотите, признати и възстановени с решение № 245/29.07.1994 г. на ПК В.. Възоснова на показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел, че наследодателят на ищците е притежавал имот с площ от 4 дка в м.”К. Й.” в землището на[населено място]. Прието е за неустановена идентичността между притежавания от наследодателя имот и възстановения с решението на ПК имот № 6677 по КП от 1956 г. при границите по този план. За липсата на идентичност съдът е взел предвид заключението на вещото лице по назначената единична ТЕ и показанията на разпитаните по делото свидетели. Съдът е приел, че не е обвързан от решението на ПК, в което е отразено, че наследодателят на ищците е бил собственик на имот пл. № 6677 по КП от 1956 г., тъй като констатацията е формирана възоснова на резултати от анкета за определяне границите на земеделските имоти. Според съда следва да се вземат предвид данните от кадастралния план от 1956 г., в който наследодателят не е записан като собственик на имота по разписен лист, нито има съвпадение по граници съобразно този план и границите, установени от показанията на разпитаните свидетели. Приел е, че не е налице и идентичност между посочените от свидетелите граници на притежавания от наследодателя имот със съседите на възстановения му имот, идентифицирани след анкетата. Поради липса на данни за идентичност между притежавания от наследодателя имот и този, който е възстановен с решението на ПК на ищците съдът извел извода, че наследодателят И. С. не е придобил собствеността върху имот 6677 по КП от 1956 г.. С оглед на това е направил решаващия извод, че ищците не се легитимират като собственици на процесния имот № 152, който попада в имот пл. № 6677 и върху който ответниците заявяват свои права.
Въззивният съд е приел, че ревандикационния иск е неоснователен и на още едно основание. Прието, че ответниците са доказали противопоставими права върху спорния имот. Възоснова на събраните писмени доказателства е установено, че на наследодателя на ответниците С. И. е предоставено ползване на имот от 0.600 дка., който е процесния с решение № 9 от 21.11.1979 г. на ИК на ОНС[населено място] на осн.76 ПМС. Върху имота е изградена едноетажна постройка, отразена в плана от 1989 г., която към 01.03.1991 г. отговаря на нормите на чл.177, ал.3 от Наредба № 5 за правила и норми по Т./отм./ на изискванията за постройка за сезонно ползване. Прието е, че наследодателят на ответниците и Р. И.-ответник и съпруга са заплатили стойността на земята. При тези факти съдът е направил извода, че правото на ползване върху спорния имот се е трансформирало в право на собственост върху имота. След смъртта на С. И. – починал на 03.05.97 г. имота е наследен от ответниците по иска.
При тези съображения съдът е приел искът с пр.осн.чл.108 ЗС за неоснователен.
По правния въпрос:
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане н а касационно обжалване по чл.290,ал.1,т.2 ГПК по поставения правен въпрос. С решение № 971/27.10.2008 г. по гр.дело № 3343/2007 г. на ВКС е застъпено становището, че щом имотът е заявен за възстановяване от наследниците по закон на лице, на чието име същият е бил записан в емлячен регистър това е достатъчно за да се приеме, че това лице е притежавало правото на собственост към момента на внасяне на имота в ТКЗС и за възстановяване на собствеността върху същия по реда на ЗСПЗЗ. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от становището, изразено в посоченото решение на състав на ВКС. Както се посочи по-горе съдът е приел, че наследодателят на ищците е притежавал имот с площ от 4 дка в м.”К. Й.” в землището на[населено място], като решаващия извод за неоснователност на исковата претенция е обоснован с липсата на идентичност между този имот и възстановения имот с решението на ПК-сега ОСЗ № 6677 по КП от 1956 г. Освен това извода на съда за неоснователност на предявения иск е обоснован и с наличието на противопоставими права върху процесния имот от страна на ответниците. По делото са установени всички предпоставки на пар.4а ПЗР ЗСПЗЗ за придобиване на собствеността върху имота от наследодателя на ответниците С. В. И. – починал на 03.05.97 г. и от ответницата и негова съпруга на Р. И.. Установено е надлежно предоставено право на ползване върху процесния имот от 0.600 дка с решение № 9/21.11.79 г. на ИК на ОНС[населено място], изградена едноетажна постройка, която е отразена по плана от 1989 г. и към 01.03.91 г. същата отговаря на нормите на чл.177,ал.3 от Наредба № 5 за правила и норми по Т./отм./ на изискванията за постройка за сезонно ползване, както и изплащане стойността на земята от ползувателите. С оглед на това правото на ползване върху спорния имот се е трансформирало в право на собственост върху имота за ответницата Р. И. и наследодателят и неин съпруг С. И., като след смъртта на последния през 1997 г. ответниците по иска се легитимират, като собственици и на основание наследствено правоприемство.
Като взема предвид изложеното Върховният касационен съд намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на В. окръжен съд по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по поставения правен въпрос от жалбоподателите
С оглед изхода на спора в полза на ответниците по жалбата следва да се присъди сумата 2000 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1551/13.12.2010 г. по в.гр.дело № 356/2010 г. на В. окръжен съд по касационна жалба вх. № 2918/28.01.2011 г., подадена от И. К. К. и К. К. К. и двете с адрес[населено място], [улица], ет.1,ап.3, чрез адв.К. М..
Осъжда И. К. К. и К. К. К. и двете с адрес[населено място], [улица], ет.1,ап.3 да заплатят на Р. Г. И. и В. С. В. със съдебен адрес[населено място], [улица] ет.1 офис 2, чрез адв. С. С. сумата 2000 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: