О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1209
София,15.12.2010 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на девети декември през две хиляди и десета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 996 от 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. М. К., действуваща като [фирма] срещу въззивното решение на Добричкия окръжен съд, постановено на 26.04.2010г. по гр.д.№938/2009г. Като основание за допускане на касационно обжалване е посочено произнасяне на въззивния съд по въпроса за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства /в случая Акт за общинска собственост /частна/ №159/31.03.1997г.; по въпроса дали е нищожна заповед,с която се придава по дворищнорегулационен план част от парцел към пълномерен такъв,по който поддържа,че изразеното от въззивния съд становище противоречи на практиката на ВКС/ППВС №4/1980г./; по въпроса възможно ли е един договор да бъде признат за недействителен,след като производството за обявяването му за недействителен е прекратено,по който поддържа,че няма отговор в задължителната и текуща практика на ВКС,както и по въпроса необходимо ли е общинският съвет да постанови решение за изменение на регулационния план за един или няколко поземлени имота,т.е. за частично изменение или това следва да стане само със заповед на кмета на общината,за който въпрос поддържа,че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Навежда и доводи за недопустимост на постановеното от въззивния съд решение поради недопустимо извършено приемане за разглеждане на иск с правно основание чл.108 ЗС при прекратяване на производството по първоначално предявения иск.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [община] изразява становище,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд в частта,с която [фирма], заместен в процеса от правоприемника му [фирма] е осъден да предаде на [община] владението на имот с площ от 505кв.м.,представляващ съществуващ асфалтов път между осеви точки 1221,1343,1342,1341 до 1340,граничещ на северозапад с УПИ ІІІ в кв.333 и от югозапад с УПИ ХІІ в кв.329 по ПУП на[населено място] и вместо това е отхвърлил искането за предаване на владението върху тази част от имота. В частта,с която е признато за установено по отношение на [фирма],заместен в процеса от [фирма],че [община] е собственик на недвижим имот с площ от 795кв.м., урегулиран в УПИ ХІІ в кв.329,отреден за комплексно обществено обслужване и едноличният търговец е осъден да предаде владението, решението на първоинстанционния съд е оставено в сила.
Прието е,че на 31.03.1997г. е съставен Акт за общинска собственост /частна/ №159 за имот,собственост на [община],представляващ парцели VІ и ХІІ в кв.162 с площ от 2000кв.м.,представляващ асфалтов път 100 линейни метра и тераса с каменна настилка,който обаче представлява публична общинска собственост,погрешно посочен в акта като частна,тъй като улиците,които не са част от републиканската пътна мрежа представляват публична,а не частна общинска собственост съгласно чл.3, ал.2 вр. чл.2,ал.1,т.5 ЗОС. На 10.04.1997г. между страните е сключен договор, съгласно който [община] предоставя парцел с площ от 1500кв.м. за уреждане на регулачни сметки към парцел VІ-2410 в кв.162 в собственост на едноличния търговец ведно с изградените върху него подобрения-асфалтов път 100 линейни метра и тераса с каменна настилка от 400кв.м.,като едноличният търговец поема задължението да изгради със свои средства и за своя сметка пътен участък от О.Т.929 до О.Т.932 и да премести всички засегнати от строителството подземни комуникации. С оглед на обстоятелството,че придаденият по регулация имот представлява публична общинска собственост,съдът е приел,че договорът е нищожен, тъй като самото придаване по регулация на имот-публична общинска собственост е нищожно и не води до разместване на собственост поради противоречие с разпоредбата на чл.7 ЗОС,запретяваща придобиването по давност,отчуждаването и прехвърлянето в собственост на трети лица на имоти,публична общинска собственост. Прието е също така, че договорът е нищожен и по причина,че с него е извършено урегулиране на пълномерен имот,докато дворищнорегулационните парцели могат да се образуват чрез урегулиране на пълномерни имоти с маломерни остатъци, на маломерни имоти или на части от имоти в общ парцел,но не и посредством урегулиране на пълномерни имоти чрез придаване на друг пълномерен имот,като в случая подобно придаване не е било наложително съгласно чл.54,ал.6 ППЗТСУ/отм./ и в нарушение на тези правила кметът на [община],издавайки заповед №368/13.09.1996г. за одобрение на изменението на плана е установил размер на парцел VІ-2410,чиято площ преди регулацията е била 800кв.м.,надвишаващ установените за курортните места параметри на парцелите. Така извършеното отреждане е прието за незаконосъобразно.
Прието е също така,че заповед №368/13.09.1996г. не е била предшествувана от съответното решение на О. съвет съгласно действуващата към този момент разпоредба на чл.21,т.11 ЗМСМА, което също обуславя нейната незаконосъобразност. С оглед нищожността на регулационното отреждане е прието,че не са възникнали и регулационни сметки за уреждане посредством договора от 10.04.1997г.,а оттам и че договорът е нищожен като лишен от основание.
По наведените доводи за недопустимост на предявения иск съдът е приел,че разглеждането на иск по чл.108 ЗС в случая е допустимо с оглед молба от 04.10.2004г.,с която [община] е заявила тази претенция, като въпросът за допустимостта на приемането за разглеждане на нова искова молба при прекратено производство по първоначалната искова молба е бил вече разглеждан от съдилищата и разглеждането на претенцията е прието за допустимо с решение №699/20.07.2007г. по гр.д.№720/2006г. на ІV ГО на ВКС.
По въпроса за допустимостта на предявения иск,а оттам и на постановеното решение вече е налице произнасяне в производството по гр.д.№720/2006г. на ІV ГО на ВКС,с оглед на което това възражение следва да се приеме за преклудирано,а оттам и не би могло да обуслови наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
По поставения въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства следва да се приеме,че действително константна е съдебната практика,че съдът е длъжен да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства,но в случая така поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с тази практика. Освен това доводите в изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК сочат на поддържано становище за неправилна преценка на това доказателство,а не на необсъждането му,което представлява оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл.281 ГПК и не би могло да обуслови наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице противоречиво разрешаване на въпроса за нищожността на заповед за изменение на дворищнорегулационен план чрез придаване на пълномерен имот към друг пълномерен имот.
В ППВС №4/1980г. е прието,че с ал.6 на чл.54 ППЗТСУ се допуска парцелите да имат и по-големи размери от установените в ал.1,2 и 3 когато излишъците не са нужни за регулиране на съседни имоти или от тях не могат да се образуват други парцели,като спазването на тези изисквания е въпрос на законосъобразност на регулацията. В същия смисъл е и изразеното от въззивния съд становище,като е прието,че в случай предвиденото в чл.54,ал.6 ППЗТСУ изключение не е налице и именно в пределите,очертани от ППВС №4/1980г. е осъществен косвен съдебен контрол върху заповед №368/13.09.1996г.
Не може да бъде споделена тезата на касатора,че по въпроса за възможността един договор да бъде признат за недействителен без да е предявен иск за това няма отговор в практиката на съдилищата. По така поставения въпрос ВКС многократно се е произнасял и изразеното от въззивния съд становище съответствува на изразеното в преобладаващата съдебна практика становище,че е допустимо действителността на един договор да се преценява и в производство по предявен иск за предаване на владение при наличие на наведени доводи в тази насока.
Не може да бъде споделена и тезата,че въпросът за правомощията на О. съвет по смисъла на чл.21,т.11 ЗМСМА поставят на разглеждане въпрос,който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК един матералноправен или процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото, когато разглеждането на този въпрос би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,както и когато законите са непълни,неясни или противоречиви с цел създаване на съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,т.4/. В случая нито една от тези хипотези не е налице,тъй като въпросът за правомощията на О. съвет многократно е разглеждан от съдилищата по повод спорове за собственост и винаги е разрешаван с оглед правните последици на конкретните установени по делото факти. В случая не е налице хипотеза,която да налага специфично тълкуване, различно от даваното в практиката по този въпрос,като следва да се отбележи,че разпоредбата на чл.21,т.11 ЗМСМА не е неясна. Становището на съда по приложението на тези разпоредби съответствува на преобладаващата съдебна практика,а касаторът не сочи наличие на противоречиви разрешения,нито се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
И доколкото съдът е обвързан от сочените в изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК основания за допускане на касационното обжалване,а в случая не е налице, както вече беше отбелязано, хипотезата на чл.280,ал.1,т.1,т.1 и т.3 ГПК настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на постановеното от Добричкия окръжен съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посоченото в изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК основание.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение, постановено на 26.04.2010г. по гр.д.№938/2009г. по описа на Добричкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: