О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 378
С.,12.04.2011 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на седми април септември през две хиляди и единадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1614 от 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. М. Й. и Й. М. Й. срещу въззивното решение на С. градски съд, постановено на 21.06.2010г. по гр.д.№1169/2010г.,с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен искът на Д. М. Й. и Й. М. Й. срещу С. М. Й.,починала в хода на процеса и заместена от наследниците по закон И. К. С. и К. Д. Д.,за намаляване на дарението,извършено на 18.08.1975г. с н.а.№92/1975г.,том 85,н.д.№16621/1975г. на нотариус П. П. и допълване на накърнената с това дарение запазена част от наследството на М. М. и по частна жалба на Д. М. Й. и Й. М. Й. срещу определението на въззивния съд,постановено по същото дело на 19.10.2010г.,с което е оставена без уважение молбата им за изменение на решението в частта му за разноските.
Като основание за допускане до касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение е посочено произнасяне на въззивния съд по въпроса допустимо ли е да бъде сключен договор за дарение с тежест и каква е разликата между договор за дарение под тежест и възмезден договор,както и каква е разликата между тежест при дарението и насрещна престация по един евентуален възмезден договор, които въпроси според касаторите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба К. Д. Д. изразява становище,че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
На касационно обжалване подлежат съгласно разпоредбата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК само онези въззивни решения,в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на правния спор когато разглеждането на този въпрос би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,както и когато законите са непълни,неясни или противоречиви с цел създаване на съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,т.4/. В случая нито една от тези хипотези не е налице.
В обжалваното решение е прието,че предявеният иск за възстановяване на запазена част от наследството на М. М. е неоснователен,тъй като в случая не е налице безвъзмездно разпореждане от страна на наследодателя-в договора,сключен на 18.08.1975г./н.а.№92, том 85,н.д.№16621/1975г./ е изявена воля М. Й. М. и А. Н. М. да прехвърлят собствеността върху описания в договора апартамент на С. М. З.,която е заявила,че получава собствеността с благодарност,но едновременно с това изразява съгласие да поеме задължението на прехвърлителите към Д.-С. окръжен клон за сумата 3352.54лв. Така изявената воля приобретателят да встъпи в дълга на прехвърлителя към Д.,в т.ч. при посочване на типичните последици на чл.101 ЗЗС,прехвърлителят и приобретателят според въззивния съд придобиват качеството солидарни длъжници на кредитната институция,което изключва безвъзмездността на основанието на договора,т.е. той не е D. C.. И тъй като само безвъзмездните сделки /завещание и дарение/ е възможно да накърнят имуществото на наследник по закон с право на запазена част,исковете по чл.30,ал.1 ЗН са приети за неоснователни.
Въпросът за възможността да бъде сключен договор за дарение с тежест не е обсъждан от въззивния съд и следователно разрешаването на такъв въпрос не е обусловило крайния изход на правния спор. О. повече като се има предвид обстоятелството,че разпоредбата на чл.226,ал.3 ЗЗД не е неясна и не се нуждае от тълкуване с оглед възможността да бъде сключен такъв договор-в същата е предвидено,че дарението е нищожно ако тежестта е невъзможна,т.е. изначално се допуска възможността да бъде сключен договор за дарение с тежест. По делото подобен въпрос не е поставян на разглеждане и възможността такъв договор да бъде сключен не е отречена от въззивния съд.
По делото не е поставян на разглеждане и въпросът за разликата между тежест при дарение и насрещна престация по възмезден договор доколкото и изявленията на сключилите договора от 18.08.1975г. лица не са квалифицирани като договор за дарение с тежест и подобна теза не е била поддържана. Разрешаването на поставения от касаторите въпрос следователно не обуславя изхода на правния спор,не е налице нова или неясна правна норма,която да се нуждае от специфично тълкуване,нито са налице предпоставки за осъвременяване на съдебната практика по приложението й.
И доколкото съдът е обвързан от сочените в изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК основания за допускане на касационното обжалване,а в случая не е налице, както вече беше отбелязано, хипотезата на чл.280,ал.1, т.3 ГПК настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на постановеното от С. градски съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посоченото в изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК основание.
Неоснователна е и подадената от Д. М. Й. и Й. М. Й. частна жалба.
С определението,постановено на 19.10.2010г. по гр.д.№1169/2010г. е оставено без уважение искането за изменение на решение №114/21.06.2010г. по гр.д.№1169/2010г. в частта му за разноските.
Прието е,че с факта на подаване на въззивната жалба висящността на производството е пренесена пред въззивната инстанция и с оглед спецификата на въззивното производство по ГПК/отм./ претенцията по чл.64,ал.2 ГПК/отм./,заявена за пръв път пред въззивния съд,оправомощава последния за постанови репарация и на разноските,извършени пред първоинстанционния съд.
Неоснователно е изложеното в частната жалба оплакване,че доколкото в производството пред първоинстанционния съд искането на И. К. С. и К. Д. Д. за присъждане на направените по делото разноски е било отхвърлено като несвоевременно заявено,то въззивният съд не разполага с правомощието да присъди тези разноски,ако тези лица не са обжалвали решението на първоинстанционния съд.
Както правилно е приел въззивният съд,правомощието по присъждане на разноски е обусловено от характера на производството пред съответната инстанция. При действието на ГПК от 1952г./отм./ в редакцията,действувала към момента на предявяване на иска, производството пред въззивната инстанция представлява продължение на първоинстанционното производство по разглеждане на спора по същество /т.8 на ТР №1 от 04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС/. Дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаването на материалноправния спор въз основа на самостоятелна преценка на събраните пред първоинстанционния и пред въззивния съд доказателства /т.19 на ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС/. Поради това следва да се приеме,че въззивната инстанция разполага с правомощието да се произнесе по искане за присъждане на разноските, направени в производството пред първоинстанционния съд,като при подобно произнасяне разпоредбата на чл.208,ал.2 ГПК/отм./ не намира приложение.
Неоснователно е и оплакването,че липсват доказателства договореното адвокатско възнаграждение да е било платено по предвидения за адвокатското дружество начин,което според жалбоподателите сочи наличие на пречка за присъждането му. Преценката за наличието на предпоставки за присъждане на разноски,заплатени от страната като адвокатско възнаграждение,следва да се основава само на установените в закона критерии,т.е. да се прецени установява ли се факта на плащане,но не и по какъв начин е станало това,доколкото процесуалният закон не установява изискване за обусловеност между начина на плащане на възнаграждението и основателността на претенцията за присъждането на съответствуващата на него сума като разноски в производството,както правилно е приел и въззивният съд.
Неоснователно е и оплакването за прекомерност на присъдените разноски. Както правилно е приел въззивният съд,пределният размер на адвокатското възнаграждение по смисъла на чл.64,ал.4 ГПК/отм./ следва да бъде определен не само с оглед цената на иска /в случая искът е неоценяем/, но преди всичко с оглед фактическата и правна сложност на разглеждания казус.
Подадената срещу определение от 19.10.2010г. по гр.д.№1169/2010г. частна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение, постановено на 21.06.2010г. по гр.д.№1169/2010г. по описа на С. градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба,подадена от Д. М. Й. и Й. М. Й. срещу определението, постановено на 19.10.2010г. по гр.д.№1169/2010г.,с което е оставено без уважение искането им за изменение на решение №114/21.06.2010г. по същото дело в частта му за разноските.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: