О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 984
София,19.10.2010 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на четиринадесети октомври април през две хиляди и десета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 600 от 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от Д. И. Недев срещу въззивното решение на Шуменския окръжен съд, постановено на 17.12.2009г. по гр.д.№560/2009г.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената от Д. И. Н. касационна жалба се поддържа,че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроса дали участник в делбен процес има правен интерес да установява липса на съгласие по чл.26,ал.2 ЗЗД за сделки,с които друг съделител прави опит да се легитимира като съсобственик,по който според касатора е налице противоречива практика на съдилищата с оглед посоченото в изложението ТР №106/1964г. по гр.д.№76/1964г. на ОСГК на ВС,като поддържа,че така поставеният въпрос е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа също така,че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за възможността страната да докаже релевантните факти като според касатора съдът е изразил становище по допускането на доказателства в противоречие с практиката на съдилищата. Поставя въпроса за допустимостта на нови гласни доказателства пред въззивната инстанция като поддържа,че този процесуален въпрос е решен от съда в противоречие с практиката на ВКС- ТР №1/2000г.,т.6 и 7. Поддържа също така,че съдът се е произнесъл и по въпроса за необходимостта от обсъждане и съобразяване признанието на страната за неизгодни за нея факти,който според касатора е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставя въпроса за необходимостта въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения, вкл. и тези,които са направени в писмените бележки пред първоинстанционния съд и във въззивната жалба,въпроса дали има основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане когато приобретателят на имота знае за предстоящата смърт на прехвърлителя,както и въпроса дали една сделка е нищожна ако е извършена в нарушение на чл.202 ЗУТ,като по последния въпрос поддържа,че с оглед липсата на съдебна практика същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК съделителят М. Х. М. изразява становище,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касасционното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
Производството е за делба във фазата по допускане.
За да достигне до извода между кои съделители и при какви делбени квоти следва да бъде допусната делбата,въззивният съд е приел,че процесният имот е придобит по договор за продажба от 14.08.1964г. /н.а.№64,том ІV,н.д.№1316/1964г./ от Н. И. Н. по време на брака му[населено място] Н.. Н. И. Н. е починал на 09.05.2001г. и оставил за наследници по закон съпруга П. Б. Н. и братя Д. И. Н. и Т. И. Н., починал на 18.04.2004г. и оставил като наследници по закон съпруга М. К. Т. и синове З. Т. И. и К. Т. И.. На 01.12.2005г./н.а. №96,том ІV,н.д.№459/ П. Б. Н. е дарила на М. Х. М. своите собствени 5/6 ид. части от имота,като при изповядване на сделката е представено пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителката от 24.11.2005г.,съгласно което Н. е упълномощила М. Х. М. да я представлява пред нотариуса при и по повод разпоредителни сделки с имота,като го продава,дарява,заменя при условия и правен способ какъвто намери за добре и без да й дава отчет,като има право да договаря сам със себе си. Н. е починала на 05.12.2005г. без да остави наследници по чл.5,чл.6 и чл.7 ЗН,с оглед на което възражението на Д. И. Н. за нищожност на договора поради липса на съгласие е прието, че не следва да бъде разглеждано по причина,че процесуално легитимирано да претендира тази нищожност е само лицето,чието съгласие се твърди,че е липсващо,а ако е починало-неговите наследници. Прието е,че Н. не е нито дарител,нито наследник на дарителя и за него липсва правен интерес от такова възражение,защото недействителността не би рефлектирала в неговата правна сфера,вкл. с оглед лицата,между които следва да бъде допусната и извършена делбата и евентуалните претенции по сметки помежду им. По същите съображения е прието,че не подлежи на разглеждане и възражението на Н.,че дарението е симулативно, прикриващо договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане,за който се поддържа,че е нищожен поради липса на основание.
Възраженията за нищожност въпреки това становище са разгледани от въззивния съд и по същество и са приети за неоснователни,тъй като не е установено страните да не са желаели да се породят правните последици на дарението,като необходимото пълно и пряко доказване на фактите, обуславящи основателността на правоизключващото възражение не е проведено. Обсъдено е и съдържащото се в преписка №2066/2005г. на ШРП и гр.д.№2727/2006г. изявление на М. М.,че П. Н. още при първото му посещение обещала да му прехвърли имота затова,че ще я гледа до смъртта й,като е прието,че същото не сочи безспорно на симулативност на сделката. Обсъдено е и наличието на две пълномощни като е прието,че няма пречка ако едно лице е искало да се разпореди с имота си,намерението му за способа,по който да се извърши разпореждането да търпи промяна.
За неоснователно е прието и възражението за нищожност на дарението поради противоречие с разпоредбата на чл.202 ЗУТ,тъй като съгласно отразеното в заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза и представената схема,издадена от Агенцията по кадастъра, делбеният имот представлява самостоятелен обект в сграда и има отделен идентификационен номер.
Във връзка с твърденията за наличие на противоречива практика по въпроса за допустимостта на възраженията за нищожност на прехвърлителна сделка в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК е посочено ТР №106/1964г. по гр.д.№76/1964г. на ОСГК на ВС,в което е прието,че искът за установяване симулативността на даден процес може да бъде предявен от всеки заинтересован,с изключение на страните по привидния процес, като разглежданата хипотеза касае възможността кредитор на един от двама бивши съпрузи да предяви иск по чл.135 ЗЗД за обявяване,че е недействително по отношение на него влязло в сила решение по чл.52/отм./ ЗЛС. Разглежданата в ТР №106/1964г. хипотеза следователно е съвършено различна от настоящата,тъй като касае възможността да бъде предявен иск за установяване на относителна недействителност с твърдения, че извършеното действие уврежда ищеца,а не възможността да бъде предявен иск или направено възражение за нищожност,т.е. за абсолютна недействителност,поради което настоящият състав приема,че не е налице противоречиво разрешаване от съдилищата на идентичен правен въпрос,още повече,че в обжалваното решение възраженията са обсъдени и по същество.
Не може да бъде споделена и тезата,че така поставения въпрос за допустимостта на възраженията за нищожност на прехвърлителна сделка е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото по същество възраженията са разгледани от съда и изразеното от него становище за тяхната недопустимост не е обусловило крайния изход на правния спор.
По въпроса за възможността страната да докаже релевантните факти и допустимостта на нови гласни доказателства пред въззивната инстанция в т.6 и т.7 на ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС е прието,че като нови доказателства по смисъла на чл.205,ал.1 ГПК/отм./ пред въззивната инстанция са допустими и неразпитани пред първата инстанция свидетели, а не само тези,които се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства. Аналогично становище по приложението на процесуалния закон е изразил и въззивният съд в хода на производството като е приел,че страната следва да посочи имената на свидетелите,за да се извърши преценка дали същите са били разпитвани пред първоинстанционния съд, т.е. искането за разпит на нови свидетели е отхвърлено не поради това,че същите няма да установяват нови факти и обстоятелства,а по причина,че не е установено дали сочените като свидетели лица са били разпитвани в производството пред първоинстанционния съд.
Не е налице противоречие по поставените въпроси и с представените с изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК решения на съдилищата. Съответно на изразените в тези решения становища въззивният съд е изложил мотиви за фактическите и правни основания,въз основа на които е постановил решението си/решение №752/18.11.1988г. по гр.д.№637/88г. на ІІІ ГО на ВС/ и е съобразил наличието на признание от страна на ответника по касационна жалба /решение №1/19.03.2001г. по гр.д.№687/2001г. на ІІ ГО на ВКС/.
Не може да бъде споделена тезата на касатора,че въпросът за необходимостта от обсъждане и съобразяване признанието на страната за неизгодни за нея факти е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото-въпросът многократно е обсъждан в практиката на съдилищата и неговото разрешение винаги се основава на конкретно съпоставяне с всички доказателства по делото.
Въпросът за необходимостта въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения,вкл. и тези,които са направени във въззивната жалба е разрешен от съда в съответствие с указанията,дадени в ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС-всички доводи и възражения са обсъдени по същество независимо кога са били въведени в спорния предмет.
Поставеният от касатора въпрос дали има основание договор за издръжка и гледане когато приобретателят на имота знае за предстоящата смърт на прехвърлителя също не може да мотивира наличие на основание за допускане на касационно обжалване,с оглед посоченото в изложението решение №148/22.02.1991г. по гр.д.№1448/1990г. на І ГО на ВС,тъй като този въпрос не е обусловил крайния изход на спора-прието е,че не е установено договорът за дарение да е привиден и да прикрива договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане.
Неоснователен е и доводът,че поставеният въпрос за недействителността на сделка,извършена в нарушение на чл.202 ЗУТ е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържаното становище за липса на съдебна практика по този въпрос не може да бъде споделено. Налице е съдебна практика,вкл. на ВКС,с която въззивният съд се е съобразил като е приел,че в случая сделката не страда от порок, тъй като прехвърлената част от сградата има собствен идентификационен номер по кадастралната карта и представлява самостоятелен обект.
Не се установява правните въпроси,имащи значение за разрешаването на спора да са разрешавани противоречиво от съдилищата, да са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, или да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради което следва да се приеме,че не са налице предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване според наведените в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК доводи.
С оглед изхода на спора в полза на съделителя М. Х. М. на основание чл.81 ГПК във вр. с чл.78,ал.3 ГПК следва да бъде присъдена сумата 250лв.,представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 17.12.2009г. по гр.д.№560/2009г. по описа на Шуменския окръжен съд по подадената от Д. И. Н. касационна жалба.
ОСЪЖДА Д. И. Н. да заплати на М. Х. М. сумата 250лв./двеста и петдесет лева/,представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: