О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
София, 13.01.2009 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на девети януари през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Здравка Първанова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3553 от 2008 година,образувано по описа на І ГО, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. В. срещу въззивното решение на №23 на Софийския апелативен съд, постановено на 25.02.2008г. по гр.д. №2024/2007г. Като основание за допускане на касационно обжалване е посочено наличие на противоречива практика на съдилищата по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК,както и че разрешените от въззивния съд съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. С приложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК са представени решение №19/19.02.2001г.,постановено по гр.д. №526/2000г. на ІІ ГО на ВКС, решение №596/28.08.2006г.,постановено по гр.д. №1342/2005г. на ІІ ТО на ВКС и решение,постановено на 27.09.2004г. по гр.д. №4907/2004г. на СГС, ІV ГО.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците Р. М. Р. и К. М. Рафаелова изразяват становище,че не следва да се допуска касационно обжалване,тъй като не са налице сочените в изложението основания-трайната практика на съдилищата,вкл. и на ВКС по приложението на чл.31 ЗЗД е последователна и безпротиворечива.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за разглеждането й по същество по реда на чл.290 ГПК обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по въпроса кога едно лице не може да разбира действията си или да ги ръководи по смисъла на чл.31,ал.1 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС,като освен това този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
На първо място следва да се отбележи, че разпоредбата на чл.31,ал.1 ЗЗД е ясна,не се нуждае от тълкуване и многократно нейното приложение е било предмет на обсъждане в постановените от ВКС решения,т.е. не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. В изложението също така не са посочени решения на съдилищата,в които този въпрос да е бил разрешен противоречиво,поради което следва да се приеме,че не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Представеното с изложението решение №596/28.08.2006г. по гр.д. №1342/2005г. на ВКС,ТО касае приложението на съвършенно различна правна норма,а именно наличието на предпоставки за поставяне на едно лице под запрещение. Действително предмет на обсъждане и в двата случая е въпросът кога едно лице е в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, но и в обжалваното решение и в представеното с изложението решение №596/28.08.2006г. по гр.д. №1342/2005г. на ВКС,ТО по този въпрос е дадено идентично разрешение. В решение №596/28.08.2006г. на ВКС,ТО е прието,че за поставяне на едно лице под запрещение освен заболяването трябва да бъдат установени и факти,които показват неспособността на болния да се справя със своите работи,т.е. че не наличието на слабоумие или душевна болест/медицински критерий/,а неспособността /съответно ограничената способност/ на лицето поради това негово състояние да се грижи за работите си /юридически критерий/ е основание за поставяне под запрещение. В обжалваното решение е обсъдено наличието и на двата критерия и крайният извод е формиран на основата на констатацията,че и двата критерия са налице-налице е заболяване,както и обективно установена невъзможност на лицето да разбира свойството и значението на действията си.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа,че въззивният съд се е произнесъл и по въпроса за начина,по който следва да бъде извършена преценка на свидетелските показания в противоречие с константната практика. На първо място следва да се отбележи,че кредитирането на свидетелските показания е израз на свободата на съда за преценява доказателствата по делото по свое убеждение,като общи правила могат за бъдат установени само досежно мотивирането и обосноваването на извършената от съда преценка на гласните доказателства. С изложението е представено решение,постановено на 27.09.2004г. по гр.д. №4907/2004г. на СГС,ІV ГО,в което е изразено поддържаното и в константната практика на ВКС становище,че свидетелските показания следва да се преценяват с оглед разпоредбата на чл.136 ГПК/отм./,т.е. с оглед на обстоятелството дали са дадени от заинтересовано от изхода на спора лице. Идентичен подход за преценка на свидетелските показания е използуван и от въззивния съд в обжалваното решение,поради което следва да се приеме,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК в твърдения в изложението смисъл.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по въпроса могла ли е Ц. В. да разбира смисъла и значението на извършеното при сключването на предварителния договор за продажба без да извърши цялостна преценка на всички доказателства,основавайки този извод само на заключенията на послесмъртните психиатрични експертизи в противоречие с практиката на ВКС. На първо място следва да се отбележи,че така поставеният въпрос касае преценка за правилността на обжалваното решение,но не и наличието на предпоставки за допускането му до касационно обжалване. Освен това посочените в изложението решения на ВКС,които според касатора подкрепят тезата му,касаят реда по който съдът следва да преценява изразените в експертизите становища при наличие на разногласие между експертите,т.е. не е налице идентичност на визирания в изложението съществен процесуалноправен въпрос с разрешения в посочените решения на ВКС. Следва да се отбележи също така,че в обжалваното решение не са изложени и съображения,че част от представените доказателства не следва да бъдат взети предвид,поради което не би могло да се приеме,че този въпрос е разрешен в противоречие с трайно изразяваното от ВКС становище,че всички събрани по делото доказателства следва да бъдат преценявани в тяхната съвкупност.
Правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение досежно приложимостта на посочените в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпроси съответствуват на константната практика на ВКС,не се установява да са разрешавани противоречиво от съдилищата,нито да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото,поради което настоящият състав приема, че посочените от касатора основания за допускането на постановеното от Софийския апелативен съд въззивно решение до касационно обжалване не са налице.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване по реда на чл.290 и сл. ГПК въззивното решение,постановено на 25.02.2008г. по гр.д. №2024/2007г. по описа на Софийския апелативен съд по подадената от Н. Н. В. касационна жалба вх. № 2819/11.04.2008г.
Председател:
Членове: