О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 187
София, 13.03.2009 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на девети март през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Здравка Първанова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 5099 от 2008 година,образувано по описа на І ГО, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Р. Х. срещу въззивното решение на Добричкия окръжен съд, постановено на 09.04.2008г. по гр.д. №834/2007г. Като основание за допускане на касационно обжалване е посочено,че същественият процесуалноправен въпрос за допустимостта на отрицателния установителен иск е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и при наличие на противоречива практика на съдилищата. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК касаторът се позовава на приложените към изложението решение №416/14.03.1962г. по гр.д. №248/62г. на І ГО на ВС и на определение от 28.11.2002г. на СГС,ІV-А отделение по ч.гр.д. №3844/2002г.,както и на посочените в изложението решение №154/19.01.1962г. по гр.д. №9568/61г. на ІІ ГО на ВС и решение №1101 от 01.10.2008г. на ВКС по гр.д. №3239/2007г.
Ответникът по касационна жалба Община Д. не изразява становище по допустимостта на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за разглеждането й по същество по реда на чл.290 ГПК обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение,постановено на 09.04.2008г. по гр.д. №834/2007г., Добричкият окръжен съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд в частта,с която е отхвърлен предявеният от Ю. Р. Х. срещу Община Д. иск за установяване,че Я. Я. А. / или А. Я. А. ,Ясен Я. А. / не е титуляр на признато право на строеж в имот-общинска собственост с пл. №433 в кв.27,урегулиран в УПИ ХІІ по плана на ж.к.”Р” в гр. Д. и е прекратил производството по така предявения иск.
Прието е,че предявеният иск е недопустим,тъй като общината не е надлежен ответник. Такъв е носителят на отричаното право Я. Я. А.,именуван още А. Я. А. и Я. Я. А. или неговите правоприемници. Прието е,че общината би могла да има качеството ответник само при оспорване правата на ищеца Ю. Х. върху постройките в общинския имот,но не е налице правен интерес от отричане спрямо общината на вещни права на трето лице върху дворното място.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа,че по въпроса може ли да се иска установяване на едно правоотношение по отношение на трето за правоотношението лице,когато от това зависи упражняването на субективни права на ищеца и доказва ли това наличие на правен интерес от водене на такива установителни искове съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС,както и че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата. Противоречиво разрешаване на така поставения на разглеждане въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК обаче не е налице.
В представеното с изложението определение,постановено от СГС,ІV-А отделение по ч.гр.д. №3848/2002г. е прието,че установителният иск цели да внесе яснота и безспорност в гражданските отношения и с право на такъв иск се ползуват и лица,които не са субекти на правоотношението, предмет на установителния иск,без да имат при това качеството процесуални субституенти. Наличието на правен интерес се обуславя от формулираното в исковата молба твърдение,тъй като всеки,който претендира,че е носител на право,засегнато от правен спор,може да упражни правото и на иск. Ищецът сам преценява наличието,респ. липсата на какви обстоятелства да бъде установено със силата на присъдено нещо и съдът не може да откаже да приеме за разглеждане иска,твърдейки наличие на правен интерес от установяване на по-широк кръг обстоятелства от заявените в исковата молба. Идентично разрешение на въпроса за наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск е дадено и в решение №1101/01.10.2008г. на ВКС,ІV ГО,постановено по гр.д. №3239/2007г.,в което е прието,че правният интерес от исковия съдебен процес е налице при наличие на правен спор : неоснователно отричане на право,което съществува и/или неоснователно претендиране на право,което не съществува,като чрез исковото производство се цели именно установяване на действителното правно положение между спорещите със сила на присъдено нещо,придаване на изпълнителна сила за удовлетворяване на субективното право при осъдителните искове и предизвикване на правна промяна при конститутивните искове. Тези съдебни актове,както и посоченото в изложението решение №240/07.02.1970г.,постановено по гр.д. №1582/69г. на І ГО обаче касаят само изискването за наличие на правен интерес от предяваване на иск за установяване съществуването, респ. несъществуването на правоотношение,по което ищецът не е страна, т.е. легитимацията на ищеца,онези предпоставки,които му дават правото да предяви такъв иск. По този въпрос изразеното от въззивния съд в обжалваното решение становище е идентично. Основният мотив за недопустимост на предявения иск не е принципно липсата на правен интерес от предявяване на такъв иск,а е липсата на надлежен ответник в производството. Действително съгласно константната практика на ВКС не съществува пречка да бъде предявен иск за установяване съществуването или несъществуването на едно правоотношение,по което ищецът не е страна,ако от това зависи възможността му да упражни свои субективни права. Спорът обаче следва да бъде разрешен с участието на надлежно легитимираните лица,т.е. на лицата,които са страни по оспореното правоотношение,респ. носители на правото,което пречи на ищеца да упражни своите субективни права. Именно поради тези съображения,съобразявайки се изцяло с практиката на ВКС,въззивният съд е приел,че производството по делото е недопустимо-в същото не участвува лицето,чието право се цели да бъде отречено,а на страната на ответника участието на общината като субституент е недопустимо,доколкото тя също е страна в оспореното правоотношение. Съгласно константната практика на ВКС,изразена и в посочените в изложението съдебни актове, искът по чл.97,ал.1 ГПК/отм./ би бил допустим само когато чрез неговото уважаване ще се постигне целения резултат без да се налага да се води след това друго исково производство. Целта е да бъде установено действителното правно положение между спорещите страни със сила на присъдено нещо по повод неоснователно отричане на право,респ. неоснователно претендиране на право,което не съществува. В случая,както вече беше отбелязано,посоченият в изложението съществен процесуален въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС и не се установява този въпрос да е решаван противоречиво от съдилищата,поради което следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване в сочения от касатора смисъл.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 09.04.2008г. по гр.д. №834/2007г. по описа на Добричкия окръжен съд по подадената от Ю. Р. Х. касационна жалба вх. №16422/16.06.2008г.
Председател:
Членове: