О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 492
София, 25.06.2009 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на девети юни през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Здравка Първанова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 432 от 2009 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от О. д. на М. на вътрешните работи-гр. Шумен срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд, постановено на 06.01.2009г. по гр.д. №377/2008г.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената касационна жалба се поддържа,че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроса за правоприемството по отношение на активите и пасивите на прекратената Организация за съдействие на отбраната,уредено в ПМС №72/1992г. и за съотношението между предоставеното с този нормативен акт право на ползуване спрямо правото на оперативно управление и стопанисване ,за които поддържа,че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа също така,че по въпроса въз основа на какви критерии един имот се определя като публична държавна собственост и съществуват ли такива критерии преди приемане на ЗДС въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение №313/14.03.2005г. на ВКС,ІV ГО по гр.д. №2740/2003г./.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба “С”АД изразява становище,че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на разглеждането й по същество обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение,постановено на 06.01.2009г. по гр.д. №377/2008г. Варненският апелативен съд,действувайки като въззивна инстанция,е оставил в сила решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен предявеният от О. д. “Полиция”-гр. Шумен /чийто правоприемник е касаторът/ срещу “С”Ад и “Ш”ООД иск за предаване владението върху недвижим имот,представляващ салон с площ от 124 кв.м. и стая с площ от 57 кв.м.,намиращи се в дясно от коридора на първия етаж от сградата “Д” в гр. Ш., ул.”С”№64, с идентификатор №83510.674.19.9 в кв.674,парцел **** по плана на града и иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 5563.79 лв. обезщетение за неоснователно ползуване на имота за периода 03.08.2007г.-22.10.2007г.
Прието е,че цялата сграда е била държавна собственост,управлявана от бившата ОСО,за което на 25.12.1985г. е съставен Акт за държавна собственост №. След прекратяване на ОСО на основание чл.4,ал.2 и приложение №3 на ПМС №72/30.04.1992г. имотът е предоставен за съвместно ползуване на МО и МВР,като двете министерства са си разпределили ползуването с протокол от 02.07.1993г.,с който процесните помещения са предоставени на МВР,което пък от своя страна е натоварило с управлението им РДВР-Шумен,чийто правоприемник е ОДП-Шумен. Въз основа на писмо на МО №1028/24.11.1998г. е съставен Акт за държавна собственост №/02.12.1998г.,с който целият имот е актуван като частна държавна собственост,предоставен за управление на МО и впоследствие със заповед №47/22.01.1999г. на министъра на отбраната е включен в капитала на “В”Е. ,което пък от своя страна е продало имота на “Н”Е. на 16.02.2007г.,а последното е продало имота на “С”АД на 09.03.2007г.
По поставените в изложението въпроси съдът е приел,че ОДП-Шумен не се легитимира като ведомство,на което имотът е предоставен за стопанисване и управление тъй като правоприемник на ОСО съгласно ПМС №72/30.04.1992г. е само МО,а не и МВР и не се установява имотът да е обслужвал функции на МВР или ОДП-бил е само източник на допълнителен доход за тях,а не е установено да е обявен за имот-публична държавна собственост. С оглед на това е прието,че министърът на отбраната е компетентен съобразно чл.3 и чл.6 ПРУПСДП да извърши включване на имота,предоставен за управление на ведомството му съгласно АДС от 1998г.,в капитала на дружество с държавно имущество, което пък валидно го е отчуждило в полза на трето лице.
Настоящият състав приема,че въпросът за правоприемството по отношение на активите и пасивите на прекратената Организация за съдействие на отбраната,уредено в ПМС №72/1992г. и за съотношението между предоставеното с този нормативен акт право на ползуване спрямо правото на оперативно управление и стопанисване не могат да се приемат за такива,които да обусловят наличие на основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК,тъй като съдът не е компетентен да даде задължително тълкуване на конкретни разпоредби на постановление на Министерския съвет,касаещо уреждане на последиците от прекратяване на определена организация и правоприемството по отношение на нейните активи и пасиви. Съдът разполага с компетентност само да зачете правните последици от подобен акт,като предпоставки за допускане на касационно обжалване биха били налице само ако се установи противоречива практика на съдилищата по въпроса за зачитането на тези правни последици,каквато хипотеза обаче в случая не е налице. Изявлението на МС за определяне на правоприемник на едно учреждение не може да бъде приравнено на неясен и нуждаещ се от тълкуване нормативен акт. Изводът на въззивния съд за правните последици на това изявление в случая при липса на противоречива практика на съдилищата касае законосъобразността на съдебния акт,но не обуславя наличие на основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора за противоречиво разрешаване на въпроса за критериите за определяне на един имот като публична държавна собственост и момента на установяване на тези критерии. В посоченото с изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК решение №313/14.03.2005г. на ВКС,ІV ГО по гр.д. №2740/2003г. е прието,че публичната държавна собственост предполага властнически правомощия и се осъществява в полза на обществен интерес като определен обект се характеризира като публична държавна собственост с оглед качеството на субекта,упражняващ правото на държавна собственост и с оглед предназначението на обекта трайно да задоволява обществени потребности от национално значение. Прието е също така,че публичната държавна собственост като вид държавна собственост съществува преди влизане в сила на ЗДС,тъй като разграничението на публичната от частната държавна собственост е проведено с чл.18,ал.1 от Конституцията,където са изброени обектите на изключителна държавна собственост,която съгласно чл.17,ал.2 от Конституцията може да бъде публична и частна. До детайлизирането на режима на обектите на държавна собственост в ЗДС /ДВ.бр.44/1996г./ делението на публична и частна държавна собственост може да бъде проведено с оглед качеството на субекта,упражняващ това право и предназначението на обектите.
В обжалваното решение не се съдържа противоречиво разрешаване на въпроса за критериите,според които държавната собственост би могла да бъде определена като публична или частна,нито за момента,към който следва да бъде проведено това разграничение. Въпросът е разрешен с оглед съдържащите се в събраните по делото доказателства данни за характеристиките на обекта и именно на основата на проведеното и в решението на ВКС разграничение е прието,че обектът не отговаря на изискванията за обект-публична държавна собственост,доколкото представлява само източник на допълнителен доход за ползуващите го ведомства,което не сочи на установено трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение. Невъзприемането на определена теза с оглед на обстоятелството,че не се установява наличието на елементите от определен фактически състав или наличието на определени характеристики на даден обект не сочи на противоречиво разрешаване на даден материалноправен въпрос,тъй като крайният извод се обуславя не от становището на съда по тълкуването на определена материалноправна норма,а от обстоятелството доказано ли е наличието на тези елементи или характеристики. В този смисъл следва да се приеме,че не е налице разрешаване на поставения от касатора въпрос в противоречие с практиката на ВКС и съответно не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Варненския апелативен съд въззивно решение.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 06.01.2009г. по гр.д. №377/2008г. по описа на Варненския апелативен съд по подадената от О. д. на МВР-гр. Шумен касационна жалба вх. №784/17.02.2009г.
Председател:
Членове: