О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 182
София, 12.03.2009 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на девети март през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Здравка Първанова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 5243 от 2008 година,образувано по описа на І ГО, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. О. Н., С. О. Ф. и Е. И. О. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 07.05.2008г. по гр.д. №1792/2006г. Като основание за допускане на касационно обжалване е посочено,че съществените материалноправни въпроси за момента,към който следва да бъде преценявана валидността на алеаторния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу поемане на задължение за издръжка и гледане,както и за възможността подобен договор да бъде сключен между съпрузи са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се също така,че в противоречие с практиката на ВКС е разрешен и същественият процесуалноправен въпрос за разпределяне на доказателствената тежест относно изпълнението на алеаторния договор. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК касаторите се позовават на приложените към изложението решение №123/02.09.2003г. на ВКС по гр.д. №650/2002г. на ІІ ГО и решение №2221/05.09.1974г. по гр.д. №1650/74г. на І ГО на ВС,решение №35/01.03.1966г. по гр.д. №195/65г. на ОСГК на ВС. Поддържат също така,че въпросът възможно ли е алеаторен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу поемане на задължение за издръжка и гледане да бъде сключен между съпрузи е от значение за точното и еднакво приложение на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касационна жалба Е. И. И. не изразява становище по допустимостта на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за разглеждането й по същество по реда на чл.290 ГПК обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение,постановено на 07.05.2008г. по гр.д. №1792/2006г. Софийският градски съд е оставил в сила решението на първоинстанционния съд,с което са отхвърлени предявените от П. О. Н.,Спаска О. Ф. и Е. И. О. срещу Е. И. И. искове с правно основание чл.26,ал.2,предл. 5 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения на 11.10.1985г. с н.а. №184,т. ХХVІ,н.д. №4556/1985г. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане и с правно основание чл.17,ал.1 ЗЗД за признаване за установено,че същият договор прикрива дарение на недвижимия имот като неоснователни и недоказани,а предявените като евентуални искове за възстановяване на запазената им част от наследството на прехвърлителя О. М. И. по реда на чл.30 ЗН са оставени без разглеждане.
Прието е,че преки доказателства за симулативността на волеизявленията на страните по договора за прехвърляне на правото на собственост върху недвижимия имот срещу задължение за издръжка и гледане не са представени. Факта на неизпълнението му от страна на приобретателя е прието,че не може да обуслови извода за симулативността на договора,доколкото неизпълнение е възможно и при напълно действителни договори и би могло да бъде само индиция за симулативността на договора и косвено доказателство за това,а симулативността следва да бъде установена при условия на пълно доказване. Обстоятелството дали към момента на сключване на договора прехвърлителят е имал нужда от гледане и издръжка или не е прието,че не може да обуслови извод за нищожност на договора,тъй като не съществува забрана договорът да бъде сключен с оглед на бъдещи нужди,т.е. с оглед влошаване здравословното състояние или материалното положение на прехвърлителя занапред. Прието е също така,че сключеният възмезден договор за издръжка и гледане между съпрузи не е нищожен,тъй като обемът на грижите и издръжката по такъв договор и по чл.84 СК са различни и освен това изпълнението на задълженията по договора не е обусловено от обстоятелството дали в последващ момент бракът ще бъде прекратен или не.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа,че по въпросът за разпределянето на доказателствената тежест относно факта на изпълнение на алеаторния договор е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Така поставеният въпрос обаче не може да се приеме за съществен в настоящия случай,тъй като предмет на разглеждане не е иск за разваляне на договора поради неизпълнение,а иск за установяване привидността на договора като прикриващ договор за дарение,в който случай обстоятелството дали и до каква степен насрещната престация по договора е била изпълнявана от приобретателя не е от съществено значение за крайния изход на спора и само по себе си не би могло да обуслови извода за наличие на симулация. Същественият въпрос в случая е по какъв начин следва да бъде разпределена доказателствената тежест за установяване на симулация по отношение на изявлението за характера на насрещната престация. Кои факти и обстоятелства установяват по категоричен начин подобна симулация и кои биха могли да се приемат като индиция,доколкото в случая се твърди,че неизпълнението на насрещната престация представлява индиция за наличие на привидност досежно нейния характер,представлява фактически въпрос,на който не би могло да бъде дадено принципно разрешение,тъй като същият следва да бъде преценяван винаги конкретно с оглед събраните по делото доказателства.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа,че въпросът за момента,към който следва да се преценява валидността на алеаторния договор е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се решение №123/02.09.2003г. на ВКС,ІІ ГО по гр.д. №650/2002г.,в което е прието,че по начало валидността на една сделка се преценява към момента на нейното сключване,а не според установените впоследствие обстоятелства,които пречат да бъдат изпълнявани поетите с нея задължения. Не може обаче да бъде споделена поддържаната от касаторите теза,че е соченият материалноправен въпрос е разрешен по различен начин от въззивния съд в обжалваното решение. На първо място следва да се отбележи,че в решение №123/02.09.2003г. на ІІ ГО на ВКС преценката на валидността на сделката е обвързана с момента на нейното сключване с оглед обективно съществуващата възможността за изпълнение на поетата от приобретателя по договора насрещна престация,докато в обжалваното решение същественият въпрос,който е бил поставен на разглеждане касае субективния елемент,т.е. намерението,с което е бил сключен алеаторният договор. От съществено значение следователно е какво основание за недействителност е въведено като спорен предмет,както и характерните особености на договора. И доколкото в случая се твърди недействителност на алеаторен договор като привиден,т.е. наличие на порок,който засяга естеството на изявленията на сключилите договора лица,отчитането на обстоятелството,че договорът е сключен с оглед на желанието на прехвърлителя за получава уговорената насрещна престация с оглед бъдещи свои нужди не може да обуслови извода,че преценката за валидността на договора е извършена според настъпили,респ. установени впоследствие обстоятелства. Очакванията на прехвърлителя за настъпването на определени бъдещи събития се осъществява като мисловна дейност към момента на сключването на договора и именно в този смисъл в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е отчел възможността нуждата от грижи и издръжка да настъпи в един следващ сключването на договора момент,за да извърши своята преценка за действителността на договора.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа,че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел,че е действителен сключен между съпрузи договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане. Сочи се решение №2221/05.09.1974г. по гр.д. №1650/74г. на І ГО на ВКС,в което е прието,че съпрузите имат взаимно задължение да създават подходяща семейна среда и да поемат грижи един за друг,с оглед на което договорът между бъдещи или настоящи съпрузи за прехвърляне на имот на единия срещу поето от другия задължение да доставя храна,облекло и други подобни е нищожен. Действително в практиката на ВКС в определен период е било поддържано подобно становище,което обаче е изоставено с приемането на Постановление №4 на Пленума на ВС от 1983г.,в което се приема,че договорите,сключени между съпрузи за прехвърляне на имущество-индивидуална собственост срещу задължение за издръжка и гледане са допустими. Именно с дадените в това постановление задължителни указания въззивният съд се е съобразил като е приел,че сключеният на 11.10.1985г. договор не е нищожен на соченото в исковата молба основание,с оглед на което следва да се приеме,че поддържането от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по отношение на този съществен материалноправен въпрос не е налице. С оглед наличието на постановление на пленума на ВС,даващо задължителни указания по приложението на закона относно действителността на сключени между съпрузи договори за прехвърляне на недвижим имот,собственост на единия от тях срещу поемане на задължение за издръжка и гледане от другия съпруг, не може да се приеме и поддържаната в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК теза,че този въпрос е от значение за точното и еднакво прилагане на закона и за развитието на правото.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа,че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не е основал крайния си извод за привидността на договора на действителните отношения между страните . Сочи се решение №35/01.03.1966г. по гр.д. №195/65г. на ОСГК на ВС,в което е прието,че при искове за привидни сделки /чл.17 ЗЗД/ следва да се установят действителните отношения на привидност независимо от становището на ищеца,че симулативната сделка е действителна и че зад нея не се прикрива друга сделка,т.е. изводите на съда следва да съответствуват на установените по делото факти независимо от твърденията на страните,вкл. на ищеца. Идентично разрешение на поставения въпрос е дадено и от въззивния съд в обжалваното решение, като преценката за приложимостта на разпоредбата на чл.26,ал.2 ЗЗД е извършена именно с оглед установените по делото факти-прието е,че изразената при сключването на договора воля съответствува на установеното по делото намерение на страните за съдържанието на насрещните престации,в който случай разпоредбата на чл.26,ал. 2 ЗЗД не намира приложение.
Не е налице противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК досежно съществените въпроси,по които въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, поради което настоящият състав приема,че сочените от касаторите основания за допускане на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение до касационно обжалване не са налице.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 07.05.2008г. по гр.д. №1792/2006г. по описа на Софийски градски съд по подадената от П. О. Н.,Спаска О. Ф. и Е. И. О. касационна жалба вх. № 16422/16.06.2008г.
Председател:
Членове: