О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1148
София, 18.12.2009 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на седми декември през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Здравка Първанова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1101 от 2009 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от М. Т. М.,Т. Т. Б.,Й. А. М.,К. И. К. и Г. И. М. срещу въззивното решение на Ямболския окръжен съд, постановено на 18.05.2009г. по гр.д. №39/2009г.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената касационна жалба се поддържа,че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроса за наличие на правен интерес от предявяване на установителен иск за признаване право на собственост и по въпроса за установяване действителността на завещание,по които въпроси е налице противоречива практика / с оглед представените с изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК решения на ВКС/.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Г. И. Г. изразява становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира заплащане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на разглеждането й по същество обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение,постановено на 18.05.2009г. по гр.д. №39/2009г. Ямболският окръжен съд,действувайки като въззивна инстанция,е отменил решението на първоинстанционния съд и вместо това е приел за установено по иск,предявен по реда на чл.97,ал.1 ГПК/отм./ по отношение на М. Т. М.,Т. Т. Б.,Й. А. М.,К. И. К.,Г. И. М.,”Г”Е. и община С.,че Г. И. Г. е собственик на 2/3 ид.части от посочените в диспозитива на решението земеделски земи,находящи се в землището на с. П., община С..
Прието е,че Г. И. Г. е придобил правото на собственост върху 2/3 ид.части от земеделските земи по силата на саморъчно завещание,изготвено на 04.12.1992г. от Т. Д. М. ,починала през 1993г. Прието е,че завещанието отговаря на изискванията на чл.25,ал.1 ЗН и направеното оспорване на автентичността му е недоказано. Възприето е становището на изслушаната по делото графологична експертиза,според което като краен резултат е допуснато текстът и подписът на саморъчното завещание да са изпълнени от Т. Д. според представения сравнителен материал. Прието е,че това доказва автентичността на завещанието,тъй като изводът на експерта,че следва да се допусне,че автор на завещанието е Т. Д. се основава единствено и само на обективния факт на недостатъчност на сравнителния материал с оглед значителния период от време,изминал от смъртта на завещателката.
Поставя се въпросът за наличието на правен интерес от предявяването на установителен иск в хипотеза,при която фактическата власт върху имота не се упражнява от предявилото иска лице.
Във връзка с поддържаната теза за наличие на противоречива практика по така поставения въпрос с изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са представени решение №1019/10.05.1996г. по гр.д. №519/1995г. на ІV ГО на ВС;решение №1445/17.06.1966г. по гр.д. №833/66г. на І ГО на ВС; решение №11/19.01.1979г. по гр.д. №782/78г. на ІІІ ГО на ВС.
Поддържаната от касаторите теза,че посредством представените с изложението решения на ВС се установява наличие на противоречиво разрешаване на въпроса за наличието на правен интерес от предявяването на установителен иск обаче не може да бъде споделена, тъй като в случая е налице съвършенно различна хипотеза,а именно предявяване на иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху идеална част от недвижими имоти по отношение на лица,за които не се спори,че притежават правото на собственост върху останалата идеална част от същите имоти. Налице е спор за притежавани права в съсобственост, основан на съществуващ спор за обема права,придобити по наследство,в който случай наличието на правен интерес не се обуславя от обстоятелството кой упражнява фактическата власт върху имота.
Поставя се и въпросът за действителността на саморъчно завещание с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК/отм./ и чл.25,ал.1 ЗН.
Във връзка с поддържаната теза с изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК е представено решение №202/24.07.2001г. по гр.д. №583/200г. на І ГО на ВКС,в което е прието,че при оспорване на саморъчно завещание тежестта за доказване на изискванията за неговата действителност пада върху страната,която се ползува от него,както и решение №493/09.07.2003г. по гр.д. №106/2003г. на І ГО на ВКС,в което е прието,че в тежест на ползуващия се от едно завещание е да установи неговата автентичност и то по нетърпящ съмнение начин,т.е. чрез пълно и пряко доказване. Прието е,че автентичността на завещанието не е установена,ако не е изключена всяка друга възможност,както и че вероятността и в най-голяма степен не представлява пълно установяване,вкл. и по отношение на текста на завещанието,по отношение на който поради липса на сравнителен материал не е установено да е написан изцяло от завещателката.
Поддържаната от касаторите теза,че посредством представените с изложението решения на ВКС се установява наличие на противоречива практика по поставения въпрос не може да бъде споделена. По отношение на доказателствената тежест при направено оспорване автентичността на саморъчно завещание изводите на въззивния съд напълно съответствуват на изложените в представените решения съображения по приложението на разпоредбата на чл.154 ГПК/отм./. Не е налице противоречиво разрешаване и по въпроса кога може да се приеме,че е налице пълно и пряко доказване на авторството на документа доколкото във всеки конкретен случай изводите на съда се основават на преценка на събраните по делото доказателства. В този смисъл не е налице противоречие по въпроса,че автентичността следва да бъде установена по нетърпящ съмнение начин вкл. с оглед представения по делото сравнителен материал,като в решение №493/09.07.2003г. на ВКС,І ГО е разгледана съвършенно различна хипотеза,а именно хипотеза,при която сравнителен материал липсва или не е установено представеният сравнителен материал да е написан изцяло от завещателката. По въпроса за значението на пълното и пряко доказване автентичността на завещанието изводите на въззивния съд напълно съответствуват на съдържащите се в представените с изложението решения на ВКС,като в настоящия случай не е налице хипотеза,при която да е налице друга възможност,т.е. да съществува съмнение,че завещанието е написано и подписано от друго лице,каквато е разгледана в решение №493/09.07.2003г. на І ГО на ВКС.
По поставените с изложението въпроси с оглед конкретната хипотеза, която е била предмет на разглеждане,не е налице противоречива практика на съдилищата ,с оглед на което настоящият състав приема,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изхода на правния спор съгласно разпоредбата на чл.78,ал.3 ГПК във вр. с чл.81 ГПК на ответника по касационна жалба следва да бъде присъдена сумата 200лв.,представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 18.05.2009г. по гр.д. №39/2009г. по описа на Ямболския окръжен съд по подадената от М. Т. М., Т. Т. Б.,Й. А. М.,К. И. К. и Г. И. М. касационна жалба вх. №7691/26.06.2009г.
ОСЪЖДА М. Т. М., Т. Т. Б.,Й. А. М.,К. И. К. и Г. И. М. да заплатят на Г. И. Г. сумата 200лв. /двеста лева/,представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: