О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
София, 22.01.2009 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Здравка Първанова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3754 от 2008 година,образувано по описа на І ГО, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Л. Й. от с. И.,община Пазарджик срещу въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд, постановено на 06.06.2008г. по гр.д. №390/2008г. Като основание за допускане на касационно обжалване е посочено,че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси по приложението на чл.33,ал.2 ЗС,чл.66 ЗС,чл.195,чл.197,ал.1 ЗУТ,§5,т.46 ДР на ЗУТ и чл.23,т.2 във вр. с §1,т.2 ЗКИР в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се,че е налице противоречие с постоянната практика на ВКС,съдържаща се в представените с изложението решение №45/01.04.1960г. на ОСГК на ВС, решение №1072/20.VІІ.1974г. по гр.д. №478/74г. на І ГО на ВС,решение №90/12.02.2003г. по гр.д. №2960/2001г. на ІV ГО на ВКС,решение №1001/01.03.1995г. по гр.д. №1430/93г. на ІV ГО на ВС и решение №465/21.06.2000г. по гр.д. №1568/99г. на ІV ГО на ВКС.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът И. К. П. изразява становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване,тъй като сочените от касатора съществени материалноправни въпроси са решени от въззивния съд в съответствие с константната практика на ВКС. Претендира да й бъдат заплатени и направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за разглеждането й по същество по реда на чл.290 ГПК обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поставя въпросът възможно ли е идеална част от поземлен имот,в който има построени самостоятелни сгради, , да бъде предмет на иск за изкупуване по чл.33,ал.2 ЗС. Поддържа се,че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел,че в такава хипотеза лице,притежаващо право на собственост върху идеална част от дворното място няма право на изкупуване. В представеното с изложението решение №45/01.04.1960г. на ОСГК на ВС обаче е дадено идентично разрешение на поставения въпрос,като е прието,че разпоредбите на чл.33 не се прилагат в случаите,когато в съсобствен парцел ****ъществуват отделни сгради принадлежащи на различни съсобственици и всеки от тях желае да продаде собствената си сграда заедно със съответната идеална част от мястото,което се поддържа и като константна практика на ВКС. Правото на изкупуване не намира приложение при прехвърляне на идеални части от дворно място в режим на етажна собственост. Изразеното в решение №1072/20.VІІ.1974г. по гр.д. №478/74г. на І ГО на ВС становище,според което правото на собственост върху гараж е право върху отделна постройка и при продажбата му трябва да се спазят условията на чл.33 ЗС, касае различна хипотеза,тъй като предмет на разглеждане е бил спор за самостоятелен обект в дворно място,което не е в режим на етажна собственост. Константната практика на ВКС по приложението на чл.33,ал.2 ЗС при прехвърляне на право на собственост върху идеални части от дворно място в режим на етажна собственост е съобразена при постановяване на обжалваното решение,в което е прието,че за прехвърлянето на самостоятелен обект на право на собственост заедно със съответната идеална част от дворно място,представляващо обща част,не е необходимо съгласието на останалите съсобственици,ако към момента на прехвърлянето самостоятелната постройка е съществувала.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поставя и въпросът дали ако една от самостоятелните сгради в дворното място е разрушена, същото от режим на етажна собственост се трансформира в обикновена съсобственост и какви са последиците от тази трансформация за извършените преди разрушаването на сградата разпоредителни сделки в полза на трети на съсобствеността лица. На първо място следва да се отбележи,че обстоятелството дали погиването на един или няколко самостоятелни обекта в съсобственото дворно място обуславя трансформация на съсобствеността върху същото от такава в режим на етажна собственост в обикновена съсобственост в случая не представлява съществен материалноправен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като неговото разрешаване в един или друг смисъл не би рефлектирало върху крайния изход на правния спор за наличието на право на изкупуване към един предхождащ разрушаването на сградата момент. По отношение на последиците от разрушаването на сградата за извършените преди разрушаването на сградата разпоредителни сделки с идеални части от дворното място пък не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В изложението подобна практика не е посочена,но следва да се отбележи,че константната практика на ВКС по приложението на чл.33,ал.2 ЗС при прехвърляне на право на собственост върху идеални части от дворно място в режим на етажна собственост е съобразена при постановяване на обжалваното решение,в което е прието,че за прехвърлянето на самостоятелен обект на право на собственост заедно със съответната идеална част от дворно място,представляващо обща част,не е необходимо съгласието на останалите съсобственици,ако към момента на прехвърлянето самостоятелната постройка е съществувала. В съответствие с практиката на ВКС е прието е,че обстоятелството,че постройката е разрушена впоследствие не дава право на изкупуване,тъй като преценката за наличието на това право се извършва съобразно състоянието на имота към момента на извършване на разпореждането.
Поставя се и въпрос по приложението на чл.66 ЗС като се поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел,че и тази разпоредба не намира приложение в случая,макар че още през 1969г. съсобствениците на дворното място са си учредили взаимно право на строеж за самостоятелните обекти в същото. Според представеното с изложението решение №90/12.02.2003г. по гр.д. №2960/2001г. на ІV ГО на ВКС правилото на чл.66 ЗС във вр. с чл.33 ЗС задължава суперфициарния собственик в случаите на прехвърляне на трето лице на изградената въз основа на правото на строеж сграда,да я предложи за изкупуване от собственика на земята. В обжалваното решение въззивният съд е приел,че въпреки надлежното взаимно учредяване на право на строеж от съсобствениците на дворното място разпоредбата на чл.66 ЗС не следва да намери приложение,но този негов извод не противоречи на изразеното в решение №90/12.02.2003г. на ІV ГО на ВКС становище,нито на константната практика на ВКС,тъй като този случай не е идентичен с хипотеза на отстъпване на право на строеж в полза на лице,което не притежава право на собственост върху земята,когато разпоредбата на чл.66 ЗС би намерила приложение. С оглед целта на установеното в чл.33,ал.2 и чл.66 ЗС право на изкупуване двете хипотези не могат да бъдат приравнени-суперфициарният собственик не притежава право на собственост върху земята,нито е налице съсобственост върху сградата. Целта на разпоредбата на чл.66 ЗС не е защита правата на съсобственици, т.е. на лица,разполагащи с идентични правомощия върху съсобствения обект с тези на прехвърлителя,а преустановяване съществуването на едно ограничено вещно право,установено като възможност в полза на едноличния собственик на земята,чиито правомощия до този момент са били ограничавани от това право. В същия смисъл е и разрешението, дадено в решение №465/21.06.2000г.,постановено по гр.д. №1568/99г. по описа на ВКС,ІV ГО,в което е прието,че разпоредбата на чл.66 ЗС не намира приложение когато собственикът на терена е отстъпил право на строеж за част от предвидените за изграждане със застроителния план и одобрен архитектурен проект самостоятелни обекти в многоетажна сграда, тъй като разпоредбата на чл.66 ЗС намира приложение само когато е учредено право на строеж за един самостоятелен обект. Парцелът,в който е построена сграда с множество самостоятелни обекти загубва самостоятелното си значение и тъй като ги обслужва,се подчинява на режима на етажната собственост,в който случай не може да се признае право на изкупуване. Константна и непротиворечива е следователно практиката,че ако дворното място е в режим на етажна собственост не може да се признае право на изкупуване нито по реда на чл.33,ал.2 ЗС,нито по реда на чл.66 ЗС. Тази практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение,поради което следва да се приеме,че не е налице разрешаване на съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС в твърдения от касатора смисъл.
С оглед изхода на настоящето производство по реда на чл.81 ГПК във вр. с чл.78,ал.1 ГПК на ответника И. К. П. следва да бъде присъдена сумата 250.00лв.,представляваща направените по делото разноски,тъй като от същата е постъпил отговор,съдържащ мотивирано становище по неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване,с който изрично е поискано и присъждане на разноските.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 06.06.2008г. по гр.д. №390/2008г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд по подадената от М. Л. Й. касационна жалба вх. № 1946/11.07.2008г.
ОСЪЖДА М. Л. Й. да заплати на И. К. П. на основание чл.81 ГПК във вр. с чл.78,ал.1 ГПК сумата 250.00лв./двеста и петдесет лева/, представляваща направените по делото разноски.
Председател:
Членове: