Решение №141 от 29.4.2009 по гр. дело №347/347 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

      Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е
 
№ 141
 
     София, 29.04.2009 г.
 
 
 
     В   И М Е Т О   НА   Н А Р О Д А
 
 
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско   отделение,  в  съдебно  заседание  на девети  март,  две хиляди и девета  година в състав:
 
 
                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:    ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА   
                                                  ЧЛЕНОВЕ:    СВЕТЛАНА КАЛИНОВА                                                                                      
                                                                          ЗДРАВКА  ПЪРВАНОВА
 
 
при секретаря   Теодора Иванова   
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Здравка  Първанова гр. дело № 347/2008 г.
 
Производството е по чл. 218а, ал.1, б.”б” ГПК/отм./, вр.§2, ал.3 ПЗР ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Ф. С. , действащ като ЕТ «КАМ-Н. Стойков», гр. С., срещу въззивно решение от 20.10.2007г. по гр. д. №400/2007г. на Софийския апелативен съд с твърдения за допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основание за отмяна по чл.218б, ал.1, б.”в” ГПК/отм./. Сочи се, че въззивният съд не е обсъдил доводите за недопустимост на първоинстанционното решение поради нарушение на чл.81, ал.1 ГПК /отм./ вр. чл.92, ал.4 ГПК /отм./. Въпреки направеното от касатора възражение по чл.92, ал.2 ГПК/отм./ и приложените доказателства, първонистанционният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.89, ал.1 ГПК/отм./. Неправилно въззивният съд е приел, че следва да се ангажира отговорността на работотдателя при увреждане с под 50% временна нетрудоспособност, прилагайки Европейската конвенция за защита правата на човека, тъй като пострадалите с под 50% трайна нетрудоспособност са дискриминирани по отношение на тези с над 50%. Необоснован е изводът за размера на обезщетението, той е прекомерно завишен. Съобразено е съпричиняването от страна на ищеца на вредоносния резултат, но вместо това да се отрази в диспозитива, въззивният съд е оставил отново в сила решението на първоинстанционния съд. Въпреки че двете решения коренно се различават при преценката на общия размер на обезщетението и намаляването на отговорността на работодателя, в диспозитива си абсолютно неправилно САС не е отменил решението на ВрОС, а поради случайно математическо съвпадение оставя в сила решението.
Ответникът по касационната жалба М. И. И., гр. В., не изразява становище.
Жалбата е подадена в срока по чл.218в, ал.1 ГПК/отм./ и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Софийският апелативен съд е оставил в сила решението от 05.10.2006г. по гр.д. № 323/2006г. на Врачанския окръжен съд, с което ЕТ„К”, гр. С., е осъден да заплати на М. И. И. гр. В., сумата 7000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука. Въззивният съд е приел, че при претърпяната на 18.05.2005г. трудова злополука ищецът е получил увреждане на лявата ръка, изразяващо се в травматична ампутация през средната фаланга на трети и четвърти пръст и деформация на втори пръст, което е довело до трайно затруднение на хватателната функция на крайника, оставащо за цял живот. Злополуката е станала в мебелен цех на ответника в гр. В.. Тя е установена с разпореждане № 5965/24.06.2005г. на СУ”СО” на основание чл.60, ал.1 КСО, а с ЕР на ТЕЛК е била определена 30% трайна неработоспособност. Длъжността на ищеца е била „работник по повърхностна обработка на дърво”. Той самоволно се преместил да обработва детайли на циркуляр, не е използвал предпазни средства, не е спазил инструкцията за безопасна работа с циркуляр.
По отношение на основанието за ангажиране отговорността на работодателя въззивният съд е приел, че е признато 30% трайно лишаване от работоспособност. С изменението на чл.200,ал.1 КТ/ДВ, бр.52 от 2004г./, законодателят, запазвайки отговорността на работодателя при временна нетрудоспособност и трайна нетрудоспособност над 50%, я е ограничил по отношение на трайната работоспособност под 50%, изключвайки работниците с такъв процент трайна неработоспособност от оправомощените да получат обезщетение. Очевидно е, че смисълът на това изменение е уеднаквяване на терминологията на КТ и КСО, като съгласно последния пенсия за инвалидност се определя за лица с намалена над 50% работоспособност – чл.72 КСО. Така обаче са дискриминирани тези работници в сравнение и с онези, които са получили временна нетрудоспособност. Разпоредбата на чл.200, ал.1, пр.2 КТ противоречи на ЕКЗПЧ, вр.чл.1 от Протокол 1 – до нарушение принципа за равенство и недискриминация се стига ако има различно отношение към еднакви /”практически сходни”/ случаи без обективно или разумно обосноваване или ако липсва пропорционалност между преследваната цел и използваните средства. Съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ ЕКЗПЧ има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които и противоречат.
По отношение на съпричиняването е прието, че работникът е допуснал проява на груба небрежност, поради което то на основание чл.201, ал.2 КТ следва да се определи на 50%. Нарушил е правилата за безопасност на труда, работил е на машина, за което няма възлагане по договора. Съзнавал е и е предвиждал настъпването на злополуката, но се е надявал да ги предотврати. Съобразно характера и степента на търпените болки и страдания е преценено, че за обезщетяването са необходими общо 14 000 лева, поради което след редукция с 50% е определено обезщетение в размер на 7 000 лева.
Въззивното решение е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила относно подсъдността. Възражението по чл.92, ал.4 ГПК /отм./ е направено от ответника ЕТ, който е със седалище в гр. С. пред Врачанския районен съд. От приложеното удостоверение на СГС, ФО е видно, че е налице регистрация на клон на ЕТ с адрес и седалище гр. В.. При това положение правилно е приложена разпоредбата на чл.89, ал.1 ГПК /отм./, уреждаща процесуалната възможност да се заведе иск срещу държавни учреждения и юридически лица по местонахождение на техни поделения или клон по спорове, възникнали от преки отношения с тях. Разпоредбата на чл.20 ТЗ потвърждава правилото на чл.89, ал.1 ГПК /отм./ като същевременно го разширява и спрямо ЕТ. Касае се за изборна подсъдност, чието използване зависи от ищеца. Ето защо е неотносимо обстоятелството дали е налице трудово правоотношение с клона. Касае се не за приложение разпоредбата на §1 ДР КТ, а на чл.89, ал.1 ГПК /отм./. Хипотезата на последната е налице, тъй като спорът между страните по делото е възникнал от преки отношения и с клона, където се намира и мебелният цех – месторабота на ищеца.
По отношение приложението на чл.200,ал.1 КТ. Крайният извод за наличие основание за ангажиране отговорността на работодателя е правилен. Доводите на касатора, че отговорността спрямо работодателя трябва да се търси по реда на чл.45 и чл.49 ЗЗД са неоснователни. Отговорността на работодателя по чл.200 КТ е винаги обективна, т.е. без значение за реализирането и е дали негови служители са действали виновно, или не, дали са създадени безопасни условия на труд или не. Релевантно за обезщетяването и то относно размера, но не и до степен изключване отговорността на работодателя, е само евентуалното съпричиняване от страна на работника. Систематичното и историческо тълкуване на разпоредбата на чл.200,ал.1 КТ и във връзка с чл.212 КТ налага извод, че временната неработоспособност, трайната неработоспособност над 50 % или смъртта на работника или служителя, макар формулирани отделно в текста на чл.200, ал.1 КТ /ред. ДВ бр.52/2004г./, а преди – „нетрудоспособност и смърт” /ред. до 2001./, не са отделни и изчерпателно изброени вреди, които само следва да се обезщетят от работодателя. Те не са отделни предпоставки за задължението за обезвреда, което е задължение за репариране на всички вреди от трудова злополука или професионално заболяване. То произтича от препращащата норма на чл.212 КТ към правилата за деликтната отговорност – чл.51, ал.1 ЗЗД – на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и по аргумент на чл.200, ал.3 КТ. Признаването на злополуката за трудова от компетентния орган е достатъчно основание за настъпване на задължението на работодателя за обезвреда. Освен това отговорността на работодателя е договорна – на основание трудовото правоотношение с увредения. Това изключва приложението на деликтната отговорност по ЗЗД с изключения на правилата към които препраща КТ с разпоредбата на чл.212 за определяне обезщетението за неимуществени вреди. В хипотезата на трайна неработоспособност под 50%, което също е увреждане на здравето на пострадалия работник или служител /а не само тази над 50%/, е приложима защитата на КТ. Да се приеме обратното, означава да се приеме, че са налице два различни реда на защита при увреждане на здравето от трудова злополука като се прилага обективната отговорност на работодателя при временната неработоспособност и трайната неработоспособност над 50 %, а при трайна неработоспособност под 50%. да се прилага гаранционно обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД, елемент от фактическия състав на която е виновното деяние на служители на работодателя. Следователно изменението на КТ през 2004г. е заменило понятието „инвалидност” с „трайна неработоспособност над 50%”, уеднаквявайки терминологията по КТ и КСО. Тази промяна обаче не изключва отговорността на работодателя за всички причинени на работника вреди от трудова злополука или професионално заболяване обективно, независимо от това дали негов орган или работник има вина за настъпването.
Неоснователен е доводът на касатора за неправилност на решението, поради неотчитане по реда на чл.201 КТ съпричиняването на вредоносния резултат. Правилно е прието, че е установена груба небрежност от страна на работника, определяща намаляване отговорността на работодателя. Наличието на груба небрежност, предполага пострадалият да е съзнавал настъпването на вредоноснитите последици, но да се е надявал да ги предотврати. След анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до правилния извод, че е установена проявена от ищеца груба небрежност, водеща до съпричиняване на вредоносния резултат. В рамките на предявения иск и при висящност на спора за частта над присъдената от първоинстационния съд сума, съгласно разпоредбата на чл.2 ГПК, въззивният съд е приел, при обезщетение от 14 000 лева, дължимо за репариране на неимуществените вреди, след отчитане на 50% по реда на чл.201 КТ, следва да се присъдят 7000 лева. Следователно независимо, как в случая съдът е формирал общата стойност на обезщетението, което би репарирало страданията от загубата на наследодателя на ищците, присъденото обезщетение, намалено съобразно чл.201 КТ, не надвишава заявената претенция. Основатели са обаче доводите относно размера на обезщетението и несъответствието му на критерия за справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Настоящият съдебен състав приема, че присъденият размер е завишен и не съответства на цитирания критерий като при определянето му не са отчетени всички правно значими факти, установени по делото. С оглед установената трайна неработоспособност и приетата медицинска експертиза, установила проведеното лечение по период и вид, както и претърпените от ищеца ампутации, следва да се определи обезщетение в размер на 5000 лева /след отчитане съпричиняването от 50%/. Този размер ще възмезди претърпените от ищеца вследствие на злополуката болки и страдания.
Изложените съображения за материална незаконосъобразност, налагат касиране на въззивното решение в частта, с която искът по чл.200 КТ е уважен над размера от 5000 лева и постановяване на друго, отхвърлящо иска в тази част.
По горните съображения и на основание чл.218ж, ал.1 ГПК /отм./, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
 
 
Р Е Ш И :
 
ОТМЕНЯ въззивно решение от 20.10.2007г. по гр. д. №400/2007г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е оставено в сила решение 05.10.2006г. по гр.д. № 323/2006г. на Врачанския окръжен съд, с което ЕТ„К”, гр. С., е осъден да заплати на М. И. И. гр. В.,обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука за разликата над 5000 лева до 7000 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. И. И. гр. В., срещу ЕТ„К”, гр. С., иск с правно основание чл.200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука за разликата над 5000 лева до 7000 лева.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 20.10.2007г. по гр. д. №400/2007г. на Софийския апелативен съд в останалата част.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
ЧЛЕНОВЕ:1.
       2.
 
 
 
 

Scroll to Top