Р Е Ш Е Н И Е
№ 510
София, 08.10.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на пети октомври през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова
Здравка Първанова
при участието на секретаря Теодора Иванова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1486 от 2008 година,образувано по описа на ВКС,І ГО и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на §2,ал.3 ПЗР на ГПК, обн. ДВ.бр.59/2007г.,в сила от 01.03.2008г., във вр. с чл.218а,ал.1,буква”а” ГПК /отм./.
Д. А. Б. от гр. П. обжалва решението на Пловдивския окръжен съд,постановено на 28.12.2007г. по гр.д. № 2784/2007г. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно,като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила-отменителни основания по смисъла на чл.218б,ал.1,буква“в” ГПК/отм./. Моли решението да бъде отменено и вместо това предявените от него искове бъдат уважени,респ. делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира заплащане на направените по делото разноски.
В писмен отговор в срока по чл.218г ГПК/отм./ ответниците по касационна жалба И. Й. Ш. и П. Й. Г. изразяват становище,че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендират заплащане на направените по делото разноски.
Ответникът по касационна жалба “К” ЕООД не изразява становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в,ал.1 ГПК/отм./, отговаря на изискванията на чл.218в,ал.2 ГПК/отм./ и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.218ж ГПК/отм./, приема следното:
Предявени са при условията на евентуалност иск за премахване на постройки по реда на чл.109 ЗС,иск за предаване владението върху 23/40 ид.части от тези постройки,ако се приеме,че същите са законно построени и не подлежат на премахване,както и искане за отмяна на констативен нотариален акт по реда на чл.431,ал.2 ГПК/отм./.
С обжалваното решение,постановено на 28.12.2007г. по гр.д. № 2784/2007г. Пловдивският окръжен съд,действувайки като въззивна инстанция, е оставил в сила решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен предявеният от Д. А. Б. против П. Й. Г.,И. Й. Ш. и “К”ЕООД иск за прекратяване неоснователни действия,с които му се пречи да упражнява правото си на собственост върху УПИ ХVІІ-837 от кв.8 в гр. П. като бъде прекратено ползуването на незаконно построените в него складови помещения,представляващи кухненска част със застроена площ от 22.50кв.м.,тоалетна с площ от 5.50кв.м. и складова част с площ от 20 кв.м., както и исковете,предявени срещу П. Й. Г. и И. Й. Ш. за премахване на тези постройки и за предаване владението върху 23/40 ид.части от тях,а искането на Д. А. Б. за отмяна на констативен н.а. №3,том ІІІ,рег. №5907,н.д. №364/2006т. на нотариус Х. С. е оставено без уважение.
Прието е,че процесните постройки не подлежат на премахване,тъй като са съществували в този вид към 1961г.,отнети са по реда на ПМС №60/1975г. през 1978г. и съответно реституирани в същия вид по реда на ЗВСМРСА,изградени преди 1949г. и съответно попадащи в режим на търпимост още при действието на ЗПИНМ. Прието е също така,че не е установено наличието им да създава затруднения за ищеца при упражняване правото му на собственост върху притежаваните от него обекти в същото дворно място,вкл. да прегражда възможността за реализиране на ново застрояване на дворното място,доколкото действуващият план предвижда запазване на съществуващото застрояване.
Прието е,че процесните обекти са принадлежали на Й. Ш. , отчуждени са от него по реда на ПМС №60/1975г. и съответно в този обем са реституирани на неговите наследници П. Й. Г. и И. Й. Ш.,архитектурно и функционално са свързани с търговската зала на находящия се в дворното място ресторант и върху тези обекти Д. Б. не притежава право на собственост.
Обжалваното решение на въззивния съд е валидно постановено, процесуално допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати сочените в касационната жалба нарушения на съдопроизводствените правила /чл.188,ал.3 ГПК/отм./ и правилно е приложен материалният закон /чл.109 ЗС,чл.108 ЗС,чл.38 ЗС,§289,ал.2 ПЗР на ППЗПИНМ,§16 ПЗР на ЗУТ/.
Всеки собственик има правото да ползува притежавания от него самостоятелен обект от сграда в рамките на обема от права,които притежава,вкл. върху дворното място,в което е построена сградата с оглед разпоредбата на чл.38 ЗС. Разпоредбата на чл.109 ЗС му дава възможност да иска прекратяване на всяко неоснователно действие,което му пречи да упражнява правата си в този обем,вкл. и на действие,което препятствува възможността за достъп до самостоятелните обекти,които това лице притежава. От съществено значение е обстоятелството какъв обем права едно лице е придобило,върху какви самостоятелни обекти в едно застроено дворно място,като възможността така придобитите обекти да се ползуват необезпокоявано е обусловена и от наличието на други постройки в същото дворно място. Всички тези обстоятелства,имащи значение при извършване на преценка за основателност на предявена по реда на чл.109 ЗС претенция са отчетени от въззивния съд и правилно е преценено,че в случай на плътно застрояване на едно дворно място същото може да бъде ползувано от собствениците на самостоятелни обекти в изградените в него постройки само за осигуряване на достъп до тези самостоятелни обекти с оглед характера му на обща част по смисъла на чл.38 ЗС. И след като по делото не е установено дворното място да има друго предназначение /същото още към 1949г. е ползувано единствено за осигуряване на достъп до сградите с оглед съществуващото още към този момент плътно застрояване/,нито процесните сгради да препятствуват достъпа на Д. Б. до притежаваните от него жилище и магазин,правилно съдът е приел,че предпоставките на чл.109 ЗС не са налице.
За да достигне до този извод въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност,вкл. АДС №2183-910,отразяващ състоянието на имота към 1949г. и към 1978г.,протокол за съдебна делба от 1961г.,протокол за оценка от 1977г. и изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза. Изводите му за вида,характера и плътността на застрояването на дворното място още към 1949г. са логически обосновани и последователни,основани на цялостната преценка на всички установени по делото факти. Изложени са съображения за доказателственото значение на всички събрани доказателства,вкл. показанията на св. Б,а преценката на доказателствата е извършена в съответствие с установените в ГПК/отм./ правила /чл.143,чл.157 и чл.136 ГПК/отм./.
Правилен и законосъобразен е и изводът на съда,че процесните постройки са търпими и не подлежат на премахване.
Същите са изградени преди 1949г. и са съществували в този вид към момента на одържавяването и съставянето на АДС №2183-910,поради което правилно е прието,че постройките са се намирали под режим на търпимост още при действието на ЗПИНМ и като построени преди 14.11.1958г. съгласно §289,ал.2 ПЗР на ППЗПИНМ не са подлежали на събаряне,като търпимостта на постройките е удостоверена и от факта,че същите са били изкупени от техния собственик по реда на ПМС №60/1975г. и съответно актувани с акт за държавна собственост.
Неоснователно е оплакването за неправилно приложение на §16 ПЗР на ЗУТ.
Тази разпоредба изрично предвижда,че строежи,които са търпими по смисъла на този закон,не подлежат на премахване. В случая процесните постройки са допустими по действуващия ЗРП на града и по смисъла на чл.226,ал.1 ЗУТ дори да са незаконни,не подлежат на премахване. Освен това обстоятелството дали строежът е търпим или не има значение за административното производство по чл.224 и сл. ЗУТ,докато в производство по предявен по реда на чл.109 ЗС иск от съществено значение е,както правилно е приел въззивният съд,дали построеното създава затруднения за собствениците на останалите самостоятелни обекти в същото дворно място при упражняването на притежаваните от тях права.
Правилен и законосъобразен е и изводът на въззивния съд,че предявеният ревандикационен иск е неоснователен по причина,че предявилото иска лице не притежава вещни права върху процесните постройки.
За да бъде уважен иск за предаване владение върху недвижим имот по реда на чл.108 ЗС,на първо място предявилото иска лице следва да установи по категоричен начин,че притежава правото на собственост върху претендирания имот. В случая такива доказателства не са представени,поради което правилно въззивният съд е приел,че предявеният иск е неоснователен.
Правилно на първо място е определен обемът от права,придобити от Д. Б. по силата на сключения на 06.12.2000г. договор за продажба /н.а. №94,том ІІ,рег. №3650,н.д. №279/2000г./. Съобразено е обстоятелството,че предмет на разпореждане по този договор са само обектите,придобити от И. Й. Ш. и съпругата му Р. Г. Ш. в режим на съпружеска имуществена общност по силата на постановление за възлагане на недвижим имот на съдебен изпълнител при Пловдивския районен съд,влязло в сила на 30.11.2000г.,т.е. само обектите,които са били отчуждени по реда на ЗОЕГПНС от И. Р. Ш. и Й. И. Ш. , собствеността върху които е била възстановена по реда на ЗВСВОНИ на наследниците на тези лица,но не и обектът,който е изкупен от Й. И. Ш. по реда на ПМС №60/1975г.,собствеността върху който е възстановена по реда на ЗВСМРСА само на неговите наследници,а именно на И. Й. Ш. и П. Й. Г.. Обстоятелството,че констативният нотариален акт,с който П. Й. Г. и И. Й. Ш. са признати за собственици на търговски обект – ресторант, вкл. и на кухненската част със застроена площ 22.50кв.м.,тоалетна с площ 5.50кв.м. и складова част с площ от 20 кв.м. само констатира факта на придобиване на правото на собственост от тези лица в качеството им на наследници на Й. Ш. към 1993г.,а не удостоверява осъществяването на ново придобивно основание,както се поддържа в касационната жалба.
Изводите на въззивния съд за неоснователност на предявените при условията на евентуалност искове са правилни. Не са налице заявените в касационните жалби основания за отмяна по смисъла на чл.218б ГПК /отм./,поради което на основание чл.218ж,ал.1 ГПК/отм./ постановеното от Пловдивския окръжен съд въззивно решение следва да бъде оставено в сила,като с оглед изхода на спора на И. Й. Ш. и П. Й. Г. бъде присъдена сумата 500лв.,представляваща направените пред настоящата инстанция разноски.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 28.12.2007г. по гр.д. № 2784/2007г.
ОСЪЖДА Д. А. Б. да заплати на П. Й. Г. и И. Й. Ш. сумата 500лв. /петстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Председател:
Членове: