О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 445
гр. София, 29.04.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на трети февруари две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1205 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 433 от 14.07.2009 год. по гр. д. № 913/2007 год. Пловдивският апелативен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 10.08.2007 год. по гр. д. № 97/2004 год. на Смолянския окръжен съд, с което е отхвърлен иска на “А” ЕООД, гр. П. срещу Ф. С. К., Е. А. К. , Р. А. К., П. А. К. и Л. А. К., всички от гр. С., за заплащане на сумата 76 947 лв., представляваща стойността на извършени в имота им с № 2* в м. “С” в землището на гр. С. подобрения и признаване на дружеството право на задържане на имота до заплащане на тази сума от ответниците.
Ищецът “А” ЕООД, чрез пълномощника му адв. Ел. Р. , обжалва въззивното решение с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържа оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и иска отмяната му, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира и присъждане на направените съдебни разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като основания за допускане на касационното обжалване на решението тези по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК.
Ответниците, физически лица, не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл. 72 ЗС е бил отхвърлен, въззивният съд е приел, че дружеството, сега касатор, не е бил добросъвестен владелец след датата на предявяване на ревандикационния иск против него от настоящите ответници, в полза на които е възстановена собствеността върху спорния имот на основание ЗСПЗЗ, а именно 12.12.2000 год. С оглед липсата на доказателства претендираните от него подобрения да са извършени преди тази дата, както и такива за стойността на имота преди извършените подобрения и стойността му след това, с оглед претенцията по чл. 72, ал. 1 ЗС – за увеличената стойност на имота, този иск е неоснователен.
За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, касаторът следва да обоснове наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, като на първо място посочи по кои материалноправни или процесуалноправни въпроси се е произнесъл съдът в решението, и на второ място, с оглед поддържаните в изложението основания, че са решени в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решавани противоречиво от съдилищата, като доводът се обоснове с представяне на съответната съдебна практика по конкретни граждански спорове – т. 2, или имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3.
Доколкото в изложението си касаторът поставя въпросите, по които според него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, и цитира всички основания на приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, без да сочи нито задължителна съдебна практика, нито такава по конкретни граждански спорове, липсва обосноваване наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Относно наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящият състав намира следното:
Формулираният от касатора като материалноправен въпрос – “приложението на разпоредбата на чл. 72 ЗС”, който е от значение за правилното прилагане на закона”, в контекста на приетото от въззивния съд, че за уважаването на иска по чл. 72 ЗС не е достатъчно, а е и излишно, да се установява само стойността на подобренията: те нямат отношение към активната материалноправна легитимация, нито към основанието на този иск, не разкрива обоснованост на предпоставката на закона за значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Оплакването на касатора е относно незачитането от съда на приетото пред него заключение на експертизата, установяващо, че стойността на извършените подобрения и стойността на увеличението на имота вследствие на тях е една и съща и възлиза на сумата 156 469.02 лв., като преценката на съда на събраните доказателства не е предмет на настоящето производство. Дали сочената от вещите лица като сума, с която се е увеличила стойността на имота вледствие извършените СМР е достатъчно основание, за да се уважи иска по чл. 72 ЗС е въпрос по съществото на спора, а относно разпоредбата на закона касаторът не сочи да е неясна или непълна, за да обоснове необходимост от тълкуването й при правоприлагането. Освен това, същата е предмет на трайно установена съдебна практика, вкл. и предмет на разясненията на ППВС № 6 по гр. д. № 9/74 год. относно недопускане смесването между увеличената стойност на имота с разходите за това увеличение, поради което и не се разкрива наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по така поставения от касатора материалноправен въпрос.
Поставен е и въпросът за приложението на чл. 70, ал. 1 ЗС и чл. 71 ЗС в контекста на извода на въззивния съд, че с предявяване на ревандикационния иск против дружеството последното е загубило качеството на добросъвестен владелец на спорния имот, като според касатора такава последица настъпва с влизане в сила на решението, с което искът е уважен. Дотогава същият продължава да е добросъвестен владелец с присъщите му права по чл. 72 ЗС – да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Този въпрос би обусловил изхода на спора само при положение, че касаторът е установил увеличената стойност на имота вследствие твърдените от него за извършени подобрения, което в случая е прието от въззивния съд, че не е така. Поради това и качеството на добросъвестен владелец на касатора в случая не би довело до друг извод по същество на разгледания иск по чл. 72, ал. 1 ЗС, тъй като релевантният за този спор въпрос е налице ли е сума, с която се е увеличила стойността на имота вследствие подобренията.
Последният въпрос, формулиран от касатора като процесуалноправен, касае правомощията на съда при предявен иск по чл. 72, ал. 1 ЗС възможно ли е при констатиране на недобросъвестно владение да се произнесе по претенцията на друго правно основание – по чл. 74 ЗС, при данните по делото за наличие на извършени подобрения и стойността им, т. е. обвързан ли е съда от правната квалификация на иска, дадена от ищеца. По този въпрос съдебната практика е константна в смисъл, че правната квалификация на исковата претенция е дейност на съда и дадената от ищеца такава не го обвързва.
Действително, касаторът, ищец е поддържал в исковата молба, че е извършил подобрения в спорния имот, предмет на проведена успешно ревандикация, в качеството на добросъвестен владелец, с оглед твърденията му, че е придобил имота на основание покупко-продажба от 1997 год. Съдът, в обжалваното решение е приел, че са налице установени извършени в имота подобрения след датата на предявяване на ревандикационния иск срещу дружеството, в периода 2001 – 2004 год., поради което и въпросът, дали не е следвало да даде правна квалификация на иска, различна от дадената от ищеца такава, с оглед на установения факт на извършени в имота подобрения, е релевантен за изхода на породения между страните спор за заплащането им. Това е така, тъй като в основата на правото и на добросъвестния владелец, и на недобросъвестния такъв, да иска стойността на подобренията в имота, стои принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване.становяването на тази стойност на направените разноски за подобренията с помощта на изслушаната експертиза, е възприето от въззивния съд като право на всеки подобрител, но с оглед предявяването на иска с правно основание чл. 72 ЗС е направил извод за неоснователността му. С оглед значението на поставения процесуалноправен въпрос за точното прилагане на разпоредбите на чл. 72 и чл. 74 ЗС, относно правомощието и задължението на съда да даде съответна на заявеното искане правна квалификация на същото, следва да се допусне касационното обжалване на решението.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 433 от 14.07.2009 год. по гр. д. № 913/2007 год. на Пловдивския апелативен съд по подадената от “А” ЕООД, гр. П., чрез пълномощника му а. Ел. Р. , касационна жалба против него.
Указва на “А” ЕООД, гр. П. да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер на 1 530 лв. в едноседмичен срок от съобщението, като в същия срок представи и вносния документ.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва на Председателя на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: