Р Е Ш Е Н И Е
№ 329
София, 21.05.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова
Здравка Първанова
при участието на секретаря Теодора Иванова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 464 от 2008 година,образувано по описа на І ГО на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на §2,ал.3 ПЗР ГПК,обн. ДВ.бр.59/2007г.,в сила от 01.03.2008г., във вр. с чл.218а,ал.1,буква”а” ГПК/отм./.
И. Н. Т. от гр. П. обжалва решението на Пловдивския окръжен съд,постановено на 30.11.2007г. по гр.д. №2436/2007г. с оплаквания,че същото е неправилно,като постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по смисъла на чл.218б,ал.1,буква“в” ГПК/отм./. Моли решението на въззивния съд да бъде отменено и вместо това предявеният срещу него иск бъде отхвърлен като неоснователен.
В писмен отговор в срока по чл.218г ГПК/отм./ и в писмени бележки ответниците по касационна жалба А. К. Г.,Л. Г. К.,Р. Г. Б.,О. Г. А. и Е. Г. М. становище,че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора и писмените бележки съображения.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в,ал.1 ГПК/отм./, отговаря на изискванията на чл.218в,ал.2 ГПК/отм./ и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.218ж ГПК/отм./, приема следното:
Предявен е иск с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ.
С обжалваното решение,постановено на 30.11.2007г. по гр.д. №2436/2007г. Пловдивският окръжен съд,действувайки като въззивна инстанция ,е отменил решението на първоинстанционния съд и вместо това е признал за установено по отношение на И. Н. Т.,че наследодателят на А. К. Г. К. Д. Г. към момента на колективизацията към 1956-58г. е бил собственик на 2.3 дка от нива,находяща се в с. Ч.,Пловдивска област,м.”Ч”,при граници: път,балталък,Георги К. ,а наследодателят на Л. Г. К.,Р. Г. Б.,О. Г. А. и Е. Г. М. Г. Т. К. ,починал в хода на производството, е бил собственик към момента на колективизацията 1956-1958г. на 2.2 дка от нива в землището на с. Ч.,м.”Ч”,при граници: път,Михаил Б. ,А. К. Г.,които имоти понастоящем са обединени в един общ имот под №003035 по картата на възстановената собственост на селото.
Прието е,че К. Д. Г. и Г. Т. К. са оземлени с тези имоти по реда на ЗТПС с решение на ТПС-комисия от 10.06.1950г. и на това основание за притежавали собствеността към момента на колективизацията. Възражението на И. Н. Т.,че неговият наследодател И е придобил собствеността върху имотите посредством извършено на 09.07.1943г. вписване на договор за продажба от 08.06.1914г. /записка за вписване №156/ е прието за неоснователно. Прието е,че тези имоти са станали държавна собственост по силата на Договор за приятелство и сътрудничество между Б,сключен на 18.10.1925г. като принадлежали на мюсюлмани, изселили се от България в Турция след 5/18 октомври 1912г. до подписването на договора /18.10.1925г./ и с оглед на това през 1943г. И. Г. Т. не е могъл да придобие собствеността по реда на Закона против спекулата с недвижими имоти. Прието е,че приложение по отношение правата на К. Д. Г. и Г. Т. К. следва да намери и разпоредбата на чл.12,ал.7 ЗСПЗЗ.
Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо,но по същество неправилно. Неправилно е прието,че процесният недвижим имот е станал собственост на българската държава по силата на сключения на 18.10.1925г. Договор за приятелство между Б.
Действително,както е прието в обжалваното решение ,след подписването на Ньойския договор,уреждащ границите на Царство България и тези на Република Турция, между двете страни е постигната договореност,касаеща съществуващи имуществени отношения на изселващи се лица от двете държави,като според сключения на 18.10.1925г. договор някои недвижими имоти,принадлежащи на мюсюлмани, изселили се от България в Турция след 5/18 октомври 1912г. до 18.10.1925г. остават собственост на българската държава,в чиято територия се намират. Неправилно обаче е прието,че договорът касае всички имущества на изселници,както и че именно по силата на този договор процесният имот е станал собственост на българската държава като принадлежащ на мюсюлманин,изселил се в посочения в договора период от посочените в договора територии.
Съгласно чл. Б от Протокол,приложен към Договора за приятелство, подписан между Б на 18.10.1925г. в Ангора, турските и българските поданици от двете посочени в този член категории,а именно българи,родени върху територията на Турция от 1912г.,които са се изселили в България до подписването на протокола и мюсюлмани,родени в границите на България от 1912г.,които са се изселили в Турция до подписването на протокола,запазват правата си на собственост върху имотите си,находящи се респективно в България и Турция,освен категориите,упоменати в чл. В на същия протокол. Не всички имоти на изселници следователно са станали собственост на държавата,на чиято територия се намират,както е приел въззивният съд.
Съгласно чл. В от Протокола,приложен към Договора за приятелство,подписан между Б на 18.10.1925г., само недвижимите имоти от какъвто и да е вид,принадлежащи на българите от европейската територия на Турската Република,с изключение на Цариград, които са се изселили в България след 5/18 октомври 1912г. до подписването на протокола,както и недвижимите имоти от какъвто и да е вид,принадлежащи на мюсюлманите от териториите на Отоманската империя,откъснати вследствие на балканската война,които са се изселили в Турция след 5/18 октомври 1912г. до подписването на протокола,ще станат собственост на държавата,в чиято територия се намират. Протоколът следователно касае имоти само на определени категории лица, които са се изселили от точно посочените в него територии. По отношение на имоти на изселили се мюсюлмани,които не се намират в териториите на Отоманската империя,откъснати вследствие на Балканската война, приложение намира чл. Б,т.е. тази категория лица запазва правото си на собственост върху имотите си,находящи се на територията на България, съответно и правото да се разпорежда с тези имоти.
Обстоятелствата,че процесният имот се намира в територия, попадаща в приложното поле на чл. В от протокола,както и че лицето,което през 1914г. е сключило писмен договор за продажбата на имота с наследодателя на касатора се е изселило в посочения в протокола период е следвало да бъдат доказани по пътя на пълното главно доказване от предявилите иска лица,доколкото именно на осъществяването на тези обстоятелства се основават претендираните от тях права. А след като такива доказателства по делото не са представени /съставеният на 29.V.1050г. протокол на Общинска ТПС-комисия не установява тези обстоятелства по категоричен начин,тъй като ТПС комисията не разполага с компетентност да ги удостовери/,неправилно въззивният съд е приел,че по отношение на процесния имот приложение намира чл. В от Протокола към сключения на 18.10.1925г. между Б договор за приятелство.
Следва да се има предвид и обстоятелството,че с писмен договор от 08.06.1914г. Емин Ч. е изразил волята си да продаде на И. Г. Т. нива от 10 дка в Чуренското землище,част от която е и процесният имот,на който договор с факта на вписването му,извършено на 09.07.1943г. със записка №156 по силата на Закона за допълнение на Закона против спекулата на недвижими имоти,обн. ДВ.бр.79/9.04.1043г. е придаден вещно правен прехвърлителен ефект. Неправилно в нарушение на изричните разпоредби на този закон въззивният съд е приел,че този вещноправен ефект не е настъпил. Неправилно също така е прието,че Г. Т. К. и К. Д. Г. са придобили правото на собственост върху части от този имот по силата на оземляване,извършено с решение на Общинска ТПС-комисия от 10.06.1950г.,след като не е установено този имот към момента на вземане на решението да е бил включен в Държавния поземлен фонд по предвидения в ЗТПС ред. И след като по делото не е установено Г. Т. К. и К. Д. Г. да са придобили правото на собственост посредством друг придобивен способ /не е установено да са придобили правото на собственост по давност до внасянето му в ТКЗС в периода 1956-1958г./,неправилно е прието,че предявеният иск е основателен. Обстоятелството дали тези лица са продължили да упражняват фактическата власт върху имота и след внасянето му в ТКЗС в случая е ирелевантно с оглед заявения спорен предмет,а именно принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на образуване на ТКЗС.
Изводът на въззивния съд,че към момента на образуване на ТКЗС правото на собственост върху имота е принадлежало на Г. Т. К. и К. Д. Г. е неправилен като формиран на основата на неправилно приложение на материалния закон,поради което на основание чл.218ж,ал.1 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това спорът бъде решен по същество като предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 30.11.2007г. по гр.д. №2436/2007г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. К. Г. и Г. Т. К. ,починал в хода на производството и заместен по реда на чл.120 ГПК/отм./ от своите наследници по закон Л. Г. К.,Р. Г. Б.,О. Г. А. и Е. Г. М. против И. Н. Т. иск за признаване за установено,че К. Д. Г. ,наследодател на А. К. Г., към момента на колективизацията към 1956-58г. е бил собственик на 2.3 дка от нива,находяща се в с. Ч.,Пловдивска област,м.”Ч”, при граници:път,балталък,Георги К. ,а Г. Т. К. , наследодателя на Л. Г. К.,Р. Г. Б., О. Г. А. и Е. Г. М., е бил собственик към момента на колективизацията 1956-1958г. на 2.2 дка от нива в землището на с. Ч.,м.”Ч”,при граници:път,Михаил Б. , А. К. Г.,които имоти понастоящем са обединени в един общ имот под №003035 по картата на възстановената собственост на селото.
Председател:
Членове: