О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№183
гр. София, 25.04.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 4604 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 104 от 23.06.2016г. по гр.д. № 233/2016г. на Сливенски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 51 от 14.03.2016г. по т.д. № 72382014г. на Новозагорски районен съд за признаване за установено по отношение на Д. К. М. в качеството му на [фирма], че [фирма], ЕИК [ЕГН], е собственик на ж.п. линия от 467,55 м., разположена върху имот пл. № 000280 в землището на [населено място] и на ж.п. линия от 926,16м. в имот пл. № 000293 в землището на [населено място] войвода и осъждане на ответника да предаде владението върху тях, както и в частта, с която е осъден ответника [фирма] на основание чл. 57, ал.2 ЗЗД да заплати на ищеца сумата 2350 лв., представляваща парична равностойност на демонтиран участък от 50 м. от ж.п.линия в имот пл. 000280 в [населено място].
Касационната жалба е подадена от Д. К. М. в качеството му на [фирма] чрез пълномощника адв. Л.. Поддържа се, че решението е необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. К. развива съображения, че исковата молба е била нередовна и е разгледан недопустим иск с оглед предмета на иска – движими вещи, представляващи железопътна линия, която е част от железопътна инфраструктура. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ възможно ли е физическо или юридическо лице да упражнява фактическа власт върху движими вещи – железопътни линии, след като тези вещи са част от железопътната инфраструктура; 2/ когато едно лице упражнява фактическа власт върху недвижим имот, в който има железопътна инфраструктура, означава ли това, че установява фактическа власт и върху самата железопътна инфраструктура, след като въобще не я използва; 3/ допустим ли е иск по чл. 108 ЗС, ако законът не допуска принудително изпълнение върху вещите, предмет на иска. Според касатора по въпросите няма категорична и единна съдебна практика, което обуславя необходимостта от произнасяне на ВКС.
Ответникът [фирма] изразява становище за недопускане на касационно обжалване.
П. ответника лице [фирма] не е представило писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е ревандикационен иск, съединен с евентуален иск по чл.57, ал.2 ЗЗД за равностойност на вещите. Ищецът поддържа, че е собственик на дълготраен материален актив – железопътна линия Кариера „Д.” – гара Б.”. Въз основа на преобразуване на търговско дружество [фирма] през 1999г. чрез отделяне е създадено [фирма], като в имуществото му включва това на предприятие „Инертни материали”-Р. по разделителен протокол от 03.05.1999г. Видно, че от състава на дълготрайните материални активи е извадена и прехвърлена по баланса на [фирма] процесната ж.п. линия, като с протокол от 31.05.1999г. предприятие „Инертни материали”- Р. предава на Рудник „Т. І” ж.п. линията. Новосъздаденото дружество [фирма] е приватизирано през 2004г. и се е снабдило с констативен нотариален акт за собственост на поземлените имоти, заедно с ж.п. линията. Извършена е публична продан на поземлените имоти и с постановление за възлагане от 03.09.2014г. те са възложени на ответника, заедно с намиращата се в тях ж.п. линия. Ответникът предприел действия по демонтаж на част от ж.п. линията, което предизвикало настоящия спор.
С няколко решения и разпореждания на Бюрото на МС в периода от 1974г. до 1981г. са отчуждени и предоставени на ДМП „Мини марица изток” земи в землището на [населено място]. Съставен е А. от 1992г., в който е отразено предоставяне за оперативно управление на „Инертни материали”-Р., като поделение на [фирма]. През 1999г. е преобразувано последното чрез отделяне на нови дружества, едно от които е [фирма]. То е правоприемник на част от активите и пасивите на предприятие „Инертни материали” по разделителен протокол от 03.05.1999г., според който към баланса на [фирма] се прехвърлят процесните ж.п. линии. Съдът е приел, че посредством това преобразуване железопътните линии са останали в партимониума на ищцовото дружество, като са заведени по счетоводния баланс на рудник „Т.-1”.
Приетата техническа експертиза установява, че дължината на ж.п. линията в ПИ № 000280 по плана за земеразделяне на [населено място] е 517,55 метра, но 50 метра от тях са били демонтирани и понастоящем дължината на линията е 467,55метра. Дължината на линията в ПИ № 000293 по плана за земеразделяне на [населено място] войвода е 926,16 метра. Установено е също така, че ж.п. линията понастоящем не се използва; връзката й с националната железопътна мрежа е прекъсната и гарата, която я е обслужвала, е закрита.
Възражението на ответника за придобиване на собствеността въз основа на постановлението за възлагане на недвижимия имот, през който те преминават, съдът е намерил за несъстоятелно. Изтъкнал е, че публичната продан е деривативно основание за придобиване на собственост и ако вещта не е била притежание на длъжника, собствеността не може да бъде прехвърлена. Именно такъв е настоящия случай, тъй като длъжникът в изпълнителното производство [фирма] не е бил собственик на ж.п. линиите, а само на недвижимите имоти, през които те преминават. Съдът е намерил за неоснователно и възражението, че ж.п. линиите съставляват приращение по смисъла на чл. 92 ЗС, тъй като в случая е налице „установено друго”, а именно отделна собственост на поземлен имот и на съоръжение.
По отношение на легитимиращото действие на издадения в полза на праводателя на касатора констативен нотариален акт, съдът е намерил, че то е оборено от събраните доказателства, включително от свидетелските показания за упражнявана от ищцовото дружество фактическа власт върху линиите чрез ползването им по предназначение, осигуряване на охрана и поддръжка.
При тези изводи съдът е уважил иска по чл. 108 ЗС, а спрямо демонтираните 50м. ж.п. линия е уважил евентуалния иск по чл.57, ал.2 ЗЗД като е присъдил равностойността от 2350 лв.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
На първо място следва да се разгледат наведените доводи за недопустимост на иска, съответно на решението, поради произнасяне по невъзможен предмет и поставения в тази връзка въпрос: допустим ли е иск по чл. 108 ЗС, ако законът не допуска принудително изпълнение върху вещите, предмет на иска. Следва да се изтъкне, че доводите за недопустимост са заявени за първи път с касационната жалба и не са разглеждани от предходните инстанции. Невъзможност на предмета на иска по чл. 108 ЗС е налице, ако вещта изначално не съществува или по силата на закона е изключена от гражданския оборот. В случая се твърди, че железопътните релси не са самостоятелни движими вещи, а са част от железопътната инфраструктура и не биха могли да бъдат обект на принудително изпълнение, т.е. решението за предаване владението върху тях не би могло да бъде изпълнено. По делото от фактическа страна е установено /от разпита на свидетелите Т. и Б./, че връзката на спорните ж.п. линии с националната железопътна мрежа е прекъсната още към 2010г., като е закрита гарата и е премахната стрелката към Б., още повече, че самия касатор е извършил демонтиране на 50 м. от линията. От правна страна, процесните ж.п. линии са такива от ІІІ категория съгласно чл.3, т.4 от Наредбата за категоризация на железопътните линии в Република България, а именно линии за вътрешен железопътен транспорт на ведомства, дружества или предприятия по смисъла на чл.2, т.3 от Закона за железопътния транспорт, предназначени за осъществяване на връзката с железопътните линии, включени в железопътната инфраструктура. А според чл.2, т.3 от Закона за железопътния транспорт, не са обект на регулиране дейностите на вътрешния железопътен транспорт на ведомства, дружества или предприятия. Следователно, невъзможен предмет и по-точно такъв, който е изключен от гражданския оборот, не е налице. Отделно, преценката за допустимост на иска не е свързана с разрешаването на въпроса дали може и как евентуално ще бъде изпълнено решението на съда.
Правният въпрос възможно ли е физическо или юридическо лице да упражнява фактическа власт върху железопътни линии, след като тези вещи са част от железопътната инфраструктура не е разрешен от съда, доколкото такива възражения не са били направени своевременно, а и предвид гореизложеното той не е определящ за изхода на спора.
Следващият правен въпрос: когато едно лице упражнява фактическа власт върху недвижим имот, в който има железопътна инфраструктура, означава ли това, че установява фактическа власт и върху самата железопътна инфраструктура, след като въобще не я използва, не е свързан с решаващите изводи на съда. В случая изобщо не стои въпроса за експлоатация на ж.п. линията по предназначение, тъй като е ясно, че тя не се използва, нито за фактическа власт върху железопътната инфраструктура като цяло. Съдът е приел, че ответникът по иска упражнява фактическа власт върху поземления имот, включително и върху намиращата се в него ж.п. линия, вземайки предвид събраните доказателства, че той е попречил на предприетото от ищеца демонтиране и след това сам е демонтирал част от линията и именно с това си поведение е провокирал завеждане на иска. Отделно, твърдението, че ответникът не упражнява фактическа власт върху ж.п. линията, понеже не я ползва, е в пълно противоречие с наведеното от него възражение за придобиване по давност, което се основава на упражнявано владение.
На последно място следва се изтъкне, че спрямо така формулираните въпроси не е обосновано по никакъв начин соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед на неговите проявни форми, разяснени в т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
В обобщение, при липсата на сочените от касатора основания за достъп до касационен контрол, такъв не може да бъде допуснат.
При този изход в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят разноски за производството, възлизащи на 2227,70лв. юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 104 от 23.06.2016г. по гр.д. № 233/2016г. на Сливенски окръжен съд в осъдителната му част по касационната жалба на Д. К. М. като [фирма], ЕИК[ЕИК].
ОСЪЖДА Д. К. М. в качеството му на [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК [ЕГН], сумата 2227,70 /две хиляди двеста двадесет и седем цяло и седемдесет стотни/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: