О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№158
гр. София, 11.04.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 4662 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 884 от 29.06.2016г. по гр.д. № 937/2016г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1203 от 28.03.2016г. по гр.д. № 12617/2014г. на Варненски районен съд за отхвърляне исковете на Д. Д. Д. и Р. П. Д. против [община] за установяване, че са собственици въз основа на придобивна давност на реална част от поземлен имот № 10135.2564.459 по кадастралната карта на [населено място], която реална част е повдигната в цвят на скиците на л. 29 и 31 от делото и съставлява терен с площ 600 кв.м. в местн. „Ф. дере”, при съседи: тревна площ, А. А., път Е-87 и Ф. дере по действалия към 1989г. кадастрален план на местността, както и че при изготвяне на кадастралната карта и регистри е допусната грешка – непълнота, изразяваща се в това, че описаната реална част не е заснета като самостоятелен имот, а като част от ПИ № 10135.2564.459.
Касационната жалба е подадена от ищците Д. Д. Д. и Р. П. Д. чрез пълномощника им адв. К.. Поддържа се, че решението е неправилно като постановено при неправилно тълкуване на фактическата обстановка и законодателството. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се поставя въпроса за приложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗС в хипотеза когато фактическата власт и придобита на правно основание – договор за аренда и е налице уведомяване от държателя към собственика за промяната в намерението да държи вещта за себе си. Поставя се и въпроса за доказателствената тежест за оборване на презумпцията на чл. 69 ЗС. По повдигнатите въпроси касаторите считат, че решението противоречи на практика по чл. 290 ГПК, като са посочили две решения.
Ответникът [община] не е представил писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по иск по чл.53, ал.2 /сега чл. 54, ал.2/ ЗКИР. Ищците претендират, че са собственици въз основа на давностно владение на реална част от ПИ № 10135.2564.459 по кадастралната карта на [населено място], одобрена през 2008г., която реална част е с площ 600 кв.м. и те владеят в граници, материализирани от 1989г. въз основа на договор за аренда от 1989г., сключен с Пътен комбинат-В.. [община] е съставила през 2011г. акт за общинска собственост на целия ПИ № 10135.2564.459 с площ 8902 кв.м. и той е нанесен в кадастралната карта като собствен на общината. Ищците поискали изменение на кадастралната карта, чрез нанасяне на тази реална част като самостоятелен имот и вписване, че е тяхна собственост, което било отказано поради подадено възражение от [община] и е повод за настоящия спор.
Установено е, че ищците владеят спорната част от 600 кв.м. от 1989г. въз основа на договор за аренда с Пътен комбинат – В.. По силата на договора те са поели задължение да поддържат пътно съоръжение – плочест водоскок под път Е-87, извеждащ Ф. дере към Е.. Договорът е сключен със срок до 2039г. и дава право на арендаторите да обработват земята и получават всички плодове от нея, включително да извършват строеж.
Приетата техническа експертиза сочи, че към момента на сключване на договора за аренда е действал кадастралния план на м. „Т.” от 1988г. По този план претендираният имот не е нанесен. Той попада в откоса на насипа на пътя, част от инженерната инфраструктура на пътя и граничи с Ф. дере и със сервитут на път. По кадастралната карта, изработена през 2008г., о имотът попада в част от ПИ 2564.460 и 2564.459. Вещото лице е изготвило комбинирана скица, на която е нанесло имота.
Събраните свидетелски показания сочат, че ищците обработват мястото, оградили са го с ограда; през 1994,1995г. се обърнали към „Пътното” с молба за закупуване на имота, но оттам казали да се обърнат към общината. Свидетелят А., който е съсед на процесното място и също има договор за аренда, разказва, че се е снабдил с документи за собственост за своето място.
При горните обстоятелства решаващият съд е отхвърлил иска. Приел е, упражняваната от ищците фактическа власт върху имота не съставлява владение, а държане, поради което придобиване по давност е изключено. Фактическата власт е придобита въз основа на договор за аренда, чийто срок не е изтекъл понастоящем. За да започне да тече придобивна давност е необходимо да се докаже преобръщане на държането във владение, което не е сторено. Според съда презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима предвид наличието на договор, въз основа на който е установена фактическата власт. Събраните доказателства сочат, че ищците са ползвали и обработвали земята, но това е тяхно право по договора. Изявеното пред арендодателя желание за закупуване на земята през 1995г. не установява промяна в субективното отношение на арендатора, при положение, че договорът не е прекратен. Този извод за липса на установено владение съдът е намерил за достатъчен за отхвърляне на иска, без да обсъжда възраженията на ответника за забраната за придобиване по давност на имот, общинска собственост. В допълнение е намерил за ирелевантни данните за издадено удостоверение по молба на свидетеля А. А. за ползвания от него имот и доводите, че статута на двата имота следва да е идентичен.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Въпросът за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложената съдебна практика по чл. 290 ГПК. Както е посочено в Решение № 140 от 23.03.2010г. по гр.д. № 4755/2008г. на ІІ г.о. само след установяване и анализ на вътрешните отношения между лицето, което упражнява фактическата власт и лицето, което се легитимира като собственик на вещта, може да се прецени дали упражняващото фактическата власт лице държи вещта като своя, т.е. упражнява владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС или държи вещта за другиго, т.е. упражнява държане. В случая именно такава преценка е извършил въззивния съд като е взел предвид, че основанието, от което е възникнала фактическата власт е договор и той изключва намерението за своене от страна на упражняващия фактическата власт. Второто решение, сочено от касаторите, а именно Решение №12 от 19.02.2014г. по гр.д. № 1840/2013г. на І г.о. още по-ясно детайлизира въпроса като приема, че когато фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение. Същото решение заключава, че презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. В същия смисъл са и мотивите на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК на ВКС.
Видно, че решаващите изводи на въззивния съд са в пълно съответствие с посочените разрешения, поради което липсва визираното от касаторите основание за допускане на касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 884 от 29.06.2016г. по гр.д. № 937/2016г. на Варненски окръжен съд по касационната жалба на Д. Д. Д. и Р. П. Д..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: