О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 20
гр. София, 11.01.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети декември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Н. гр. д. № 948 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 30.11.2009 год. по гр. д. № 1652/2009 год. В. окръжен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 29.06.2009 год. по гр. д. № 235/2008 год. на Девненския райоенн съд и вместо това е постановил друго, с което е отхвърлил иска на „Д. И.” АД, гр. Д. срещу „С. с.” АД, гр. Д. за предаване владението на имот в гр. Д., представляващ № 733 /депо 4а без дига/ по КВС, с площ 875.262 дка, с начин на трайно ползуване-химическа промишленост /утайник без дига/, което е продължило повече от шест месеца преди отнемането му на 23.05.2008 год., на основание чл. 75 ЗС.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищецът „Д. И.” АД, чрез пълномощника му адв. Ил. З., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът иска неговата отмяна и делото се върне за ново разглеждане на въззивния съд или се постанови друго решение, с което искът му бъде уважен.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК . Макар и да се поддържа противоречиво решаване на формулираните въпроси с практиката на ВКС и противоречивото им решаване от съдилищата, в края на изложението касаторът сам сочи, че не е налице задължителна съдебна практика, както и такава по конкретни спорове, която да илюстрира твърдяното в началото на изложението противоречие. Формулираните от касатора въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, са свързани с началния момент на срока по чл. 75 ЗС, начина на доказването му при положение на получаване на владението на имота от праводатели – държавни фирми далеч преди този шестмесечен срок, оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС, както и процесуални въпроси, свързани с разпределение на доказателствената тежест в процеса и постановяване на въззивното решение преди изтичане на дадения срок за предоставяне на писмена защита.
Ответникът „С. с.” АД, чрез пълномощниците си адв. Ст. М. и Д. Г., оспорват наличието на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на решението, по съображенията в представения писмен отговор. Претендират присъждане на направените съдебни разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Предявеният от касатора иск е по чл. 75 ЗС.
За да отмени първоинстанционното решение, с което същият е бил уважен и вместо това го отхвърли като неоснователен, въззивният съд приел, че ищецът, сега касатор, не е установил началния момент, от който е започнал да владее имота, с оглед установяване на релевантния период от шест месеца непрекъснато владение преди твърдяното нарушение от страна на ответника, осъществено на 23.05.2008 год. Този извод обосновал с преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, от които не се установявало нито предоставянето на спорния имот по разделителния протокол от 1991 год. при разделянето на дъщерните фирми на ДФ „П.”, гр. Д., нито осъществявано непрекъснато владение в необходимия срок от шест месеца преди 23.05.2008 год., когато същото било отнето от ответника.
Следователно, въпросът за факта на владението в необходимия срок преди нарушението е релевантен за извода на въззивния съд, тъй като приемайки го за недоказан, е отхвърлил владелческия иск. Установяването на началния момент на това владение е фактически въпрос, който подлежи на установяване от страната, със съответните допустими и относими доказателства, поради което и формулирането на първия от въпросите в изложението не представлява поставяне на правен въпрос, произнасянето по който да е обусловило изхода на спора във въззивното производство и да има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, за да обоснове касационното разглеждане на делото. Такива са и останалите формулирани от касатора въпроси – за разделяне на имуществото на държавна фирма между правоприемниците, счетоводните записвания на предоставените имоти и съответствието на същите с кадастралните планове, респ. карта на възстановена собстевност, които въззивният съд е обсъждал дотолкова, доколкото е приел, че от представените доказателства не е установено твърдяното владение на ищеца върху спорния имот в продължение на шест месеца преди нарушението, чиято защита претендира с предявения иск. Затова и въпросът за оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС е некоректно формулиран, с оглед съображенията във въззивното решение за недоказване на владението от страна на ищеца.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулирания от касатора въпрос от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда същия от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Не представляват такива и посочените като процесуалноправни въпроси относно обосноваване на решението с доводи, че не са доказани определени факти, за които съдът не бил приел, че се нуждаят от доказване и съответно не е разпределил доказателствената тежест, както и относно приложението на чл. 149, ал. 3 ГПК. Както е разяснено в мотивите на т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора въпроси не са такива, които да са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като представляват по същността си касационни основания за неправилност и необоснованост на въззивното решение, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство. Освен това, за да е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е необходимо да се изложат съображения за необходимостта от разглеждане на тези въпроси в касационното производство, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или при непълни, наясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена, както е разяснено в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Съображения в тази насока липсват в изложението на касатора, а по приложението на чл. 75 ЗС е налице утвърдена съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено по отношение на предпоставките за защита с владелческия иск.
Поради изложените съображения следва извод, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Разноски в полза на ответника не се присъждат с оглед липсата на доказателства такива да са направени в настоящето производство.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 30.11.2009 год. по гр. д. № 1652/2009 год. по описа на Варненския окръжен съд, по подадената от “Д. И.” АД, чрез адв. И. З., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: