О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1059
гр. София, 09.11.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 687 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 23.10.2009 год. по гр. д. № 1524/2008 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 15.11.2007 год. по гр. д. № 19469/2006 год. на Софийския районен съд в частта, с която е бил уважен предявения установителен иск за собственост на спорните витрини № № 2 и 3 и е бил изменен нотариалния акт № 179/2006 год. и вместо него е постановил друго, с което отхвърлил предявения от С. А. М., С. М. С. и Б. М. М. срещу М. Х. Р. И. Ел А. иск за признаване за установено, че ищците са собственици по наследство и покупка на 465/576 ид. ч. от спорните витрини, с площи съответно 3.62 кв. м. и 6.34 кв. м., обособени като самостоятелни търговски обекти с архитектурен проект от 9.05.97 год. и разрешение за ползуване като самостоятелни обекти в сграда с търговско предназначение, намиращи се в[населено място], бул. “Ст. С.” № 42, долепени до магазин № 3 към пасажа в лицевата сграда, броена от север, при описаните съседи, със съответните ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, цялото с площ 864 кв. м., съставляващо парцел ІІІ – 3 в кв. 143, местност “З.-Б-2” в[населено място]. Въззивният съд присъдил на ответника и направените от него разноски, възложени в тежест на ищците.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищците, чрез пълномощника им адв. Т. Г., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторите искат неговата отмяна и вместо това се постанови друго, с което предявеният иск бъде уважен или делото се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторите считат, че произнасянето на въззивния съд по релевантния за спора материалноправен въпрос за статута на спорните витрини като несамостоятелни обекти, поради което и като такива предмет на разпоредителната сделка между страните, е разрешен в противоречие с представената съдебна практика – решение № 270 по гр. д. № 2651/76 год. на І г. о. на ВС, решение № 1452 по гр. д. № 1154/62 год. на ВС, І г. о., решение № 1913 по гр. д. № 1419/73 год. на І г. о. на ВС, решение № 313 по гр. д. № 793/97 год. на І г. о. на ВС, както и на ППВС № 7/73 год., ТР № № 34/83 год. и 96/71 год. на ОСГК на ВС, както и е от значение за точното прилагане на закона с оглед отговор на въпроса, поставен от касаторите – на какви условия следва да отговаря обект в сграда, за да може да бъде самостоятелна и обособена единица, годна да бъде предмет на транслативна сделка.
Ответникът не е взел становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и вместо това да постанови друго, с което е отхвърлил иска за собственост на спорните витрини, въззивният съд е приел, че същите не са самостоятелни обекти на право на собственост. П. се е на чл. 45 от Наредба № 5 за правила и норми по Т., обн. Д. в. бр. 48/95 год. и отм. бр. 51/2001 год., в сила към датата на сключване на договорите за продажба, с които се легитимират ищците, съгласно който обектите на право на собственост са краен брой, поради което и не е достатъчно да е налице одобрен архитектурен проект, а е необходимо и последващо преустройство въз основа на него, съгласно изискванията на същата наредба. Доказателства за това не са представени, поради което и спорните витрини, макар и да са реално обособени части от магазина, не са станали самостоятелен обект на право на собственост и не биха могли да бъдат обект на разпоредителна сделка като такива. С оглед на това и въззивният съд е счел за безпредметно обсъждането на правоизключващото възражение на ответника, че е придобил собствеността върху тях с договора за продажба, сключен с нот. акт № 179/2006 год.
Въпросът за статута на спорните две витрини като несамостоятелни обекти на вещното право, действително е обусловил изхода на спора за принадлежността на правото на собственост, претендирано от ищците на основание наследство и прехвърлителните сделки в периода от 1996 год. до 2001 год. в полза на наследодателя им М. М.. Произнасянето по него обаче не е в противоречие с представената от касаторите съдебна практика, в която предмет на обсъждане е бил въпросът за обособяване на отделни жилища към влизане в сила на строителните правила и норми /1959 год./, както и към 17.05.63 год., когато е изменението на чл. 38 от същите, и статута на сервизните помещения към жилището. В едно от приложените решения – № 313 по гр. д. № 793/97 год. се касае за обслужващо друг обект /магазин/ помещение, което поради това му положение не представлява самостоятелен обект, като е прието, че при наличие на одобрен арх. проект, съгласно който магазинът и стаята-склад към него представляват самостоятелна архитектурна единица, то последната може да бъде обект на делбеното производство /каквото е било по конкретното дело/ като цяло, но не и отделните помещения от този единен обект. В настоящия казус също е налице одобрен архитектурен проект, съгласно който обектът представлява “магазин с витрини”, с обособяване на два дяла – І – магазин и ІІ-витрините, както и е налице обособяване с отделни входове за витрините откъм пасажа, но не това обстоятелство е довело до направения от въззивния съд извод за липса на годен самостоятелен обект на вещното право. Последното, според съда, е обусловено от липсата на осъществено преустройство въз основа на проекта, съгласно изискванията на наредба № 5, по който въпрос представената съдебна практика е неотносима. Поради липса на произнасяне по поставения материалноправен въпрос в противоречие с представената от касатора практика, поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 /респ. т. 2/ ГПК не е налице. Не е налице и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсват каквито и да било съображения за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на формулирания в изложението в тази връзка въпрос следва от нормативната уредба, а произнасянето на касационната инстанция при условията на допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание следва да бъде обосновано със съответинте аргументи за промяна на създадена поради неточното й тълкуване съдебна практика, респ. за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия или при непълни, неясни или противоречиви закони.
Поради изложените съображения поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение не са налице, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 23.10.2009 год. по гр. д. № 1524/2008 год. на Софийски градски съд, ІV-Г въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: