О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
[населено място], 08.03.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори март две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Н. гр. д. № 1258 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 1.07.2010 год. по гр. д. № 149/2010 год. М. окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 8.03.2010 год. по гр. д. № 337/2009 год. на Б. районен съд, с което е признато за установено по отношение на П. О. П. и Ю. А. П., двамата от[населено място], правото на собственост на П. Г. С. от[населено място] върху недвижим имот от 0.8 дка – част от новообразувания имот № 000718 с площ 1.003 дка в м. “Д. г.” по плана за земеразделяне на[населено място], представляващ пасище с храсти, при описаните граници на тази част от имота, оцветена в червен цвят на скицата на вещото лице Д. Д. в контур по т. т. АБВКЛЗИ – приложение № 1 към техническата експертиза на л. 146 от делото, придобит с решение № 596 от 27.09.95 год. и скица № 2998 от 20.10.95 год. на ОбСЗ – Б. и ответниците П. и Ю. П. са осъдени да му предадат владението върху горния имот.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответниците П. О. П. и Ю. А. П., чрез пълномощника им адв. Ал. К., с оплаквания за неговата неправилност и искане за отмяната му и вместо това предявеният ревандикационен иск бъде отхвърлен, с присъждане на направените разноски.
Ответникът по касация и ищец в производството П. Г. С., чрез пълномощника му адв. Кр. Б., е подал писмен отговор, в който поддържа становище за недопускане на касационната жалба поради липса на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е уважен, въззивният съд приел, че са налице предпоставките на чл. 108 ЗС – ищецът се легитимира като собственик на спорния имот на основание наследство и възстановяване по ЗСПЗЗ с решението от 27.09.95 год. на ОбСЗ – Б. и приложената към него скица от 20.10.95 год., ответниците владеят имота без основание, тъй като договорът по нотариален акт от 2009 год., който противопоставят на предявения иск, не е породил транслативно действие.
По направеното от ответниците, сега касатори, възражение за нищожност на решението на ОбСЗ-Б. от 1995 год., на което ищецът основава правата си, въззивният съд приел, че същото е недопустимо с оглед преклузията по чл. 133 ГПК, респ. чл. 143, 144 и чл. 147 ГПК, с оглед обстоятелството, че същото е направено едва в писмената им защита. Отделно от това е споделил мотивите на първоинстанционния съд за неоснователността на това възражение, прилагайки чл. 272 ГПК.
С оглед възстановяването на спорния имот през 1995 год. по плана за земеразделяне на наследниците на Г. С. П., един от които е ищецът П. Г. С., съдът приел, че последващото му предоставяне през 2009 год. на праводателите на ответниците като обезщетение със земи по чл. 19 ЗСПЗЗ не може да легитимира последните като собственици, а следователно и ответниците не са придобили правото на собственост с договора за покупко-продажба от тях. Освен това решението от 2009 год. на ОбСЗ е прието за нищожно, с оглед неподписването му от председателя на комисията, а и поради допуснати съществени нарушения при заличаване на стария имот и обособяване на нови такива, както и при записването им като земи по чл. 19 ЗСПЗЗ.
В изложението към касационната жалба касаторите поставят процесуалноправния въпрос за приложимост на принципа на добросъвестност, съгласно чл. 3 ГПК, и спрямо процесуалните действия на съда, като считат, че произнасянето по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед липсата на съдебна практика по него, както и тълкуване на неясната и непълна разпоредба на закона. Поставянето на този въпрос е свързано с приетото в мотивите на въззивния съд, че възражението им за нищожност на решението от 1995 год., на което се позовава ищецът, е преклудирано, тъй като е направено едва в писмената им защита пред първоинстанционния съд, като съдът не е взел предвид позоваването на страната на тази нищожност в съдебното заседание на 19.01.2010 год. Като е процедирал по този начин, въззивният съд е обосновал решението си, отричайки факта на направено възражение в тази насока.
Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като по този процесуалноправен въпрос липсва произнасяне от въззивният съд, нито същият е обусловил изводите в решението, с оглед приложението на чл. 272 ГПК от въззивния съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по възражението за нищожност на решението на ОбСЗ. Доводите на касаторите относно процесуалните действия на съда представляват оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, представляващо основание за отмяна на неправилно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и в настоящето производство то не следва да бъде обсъждано.
В изложението касаторите се позовават и на произнасяне от въззивния съд по материалноправения въпрос за конститутивното действие на решението на ОбСЗ за възстановяване на собствеността на земеделската земя в съществуващи /възстановими/ стари реални граници, съгласно чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, в противоречие на ТР № 1/ 97 год. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че тези решения имат конститутивно действие. Така поставен въпросът, по който според касаторите въззивният съд е приел обратното на разясненията в тълкувателното решение, не разкрива такова противоречие, доколкото е прието, че решението от 1993 год. на поземлената комисия не съдържа описание на границите на възстановения имот, за да се приеме, че е налице възстановяване на правото на собственост въз основа на него. Изводът не може да се обсъжда и проверява в настоящето производство, по оплакването на касаторите, което следва да се приеме като такова за неговата необоснованост. В настоящето производство по проверка на наличие на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се посочи, че произнасянето на въззивния съд относно конститутивното действие на решението за възстановяване в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници /и то към момент, в който не е била изработена КВС и плана за земеразделяне/ не бележи противоречие с разясненията, дадени в ТР № 1/97 год. на ОСГК на ВКС, което обосновава извод за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Извън това, с оглед установената от вещите лице идентичност на имота, описан в двете решения, дори и да се възприеме тезата на касаторите за възстановяване на имота в стари реални граници /което не е възприето от въззивния съд/, то би се наложил същия извод за легитимацията на ищеца за собственик на имота. Това обосновава и липсата на следващото поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, обосновано с твърдяно противоречие в произнасянето на въззивния съд по въпроса за стабилитета на влязлото в сила решение на поземлената комисия с цитираните съдебни решения от практиката на ВКС – решение № 1300 по гр. д. № 5533/2007 год. на V г. о., решение № 474 по гр. д. № 5485/2007 год. на ІІІ г. о. и № 2878 по гр. д. № 486/94 год. на ІІІ г. о. Въззивният съд в обжалваното решение не е приел, че първото решение от 1993 год. не е стабилен индивидуален административен акт, за да се приеме произнасяне в противоречие с посочената практика, а е приел, че възстановяването на правото на собственост на спорния имот е настъпило с решението от 1995 год., въз основа на индивидуализирането му в посочените граници по плана за земеразделяне на землището.
Поставеният от касаторите като материалноправен въпрос този за правото на собственост на общините върху земеделски земи, попадащи в обхвата на тези по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ и действието на заповедта на директора на ОблД “З.” за одобряване на протоколното решение на комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, като такъв при липса на съдебна практика, а е от значение за развитието на правото, настоящата инстанция намира следното: Произнасянето на въззивния съд по него касае поддържаната от ответниците, сега касатори, легитимация на праводателите им, като собственици на спорния имот, предоставен им при обезщетение като земя по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. Прието е, че след като имотът е бил възстановен през 1995 год., то той не представлява земя, останала след възстановяването на правата на собствениците, т. е. такава по чл. 19 ЗСПЗЗ, като заповедта по чл. 45в, ал. 7 ППЗСПЗЗ не поражда вещно-прехвърлително действие, което да ги легитимира като собственици на конкретния възстановен имот. Прието е от въззивния съд, че решението на ОбСЗ за предоставянето му в обезщетение е нищожно, тъй като първо: то не е подписано от председателя на комисията, и второ: постановено е при нарушения на процедурата по обособяване на имота със заличаване на този по плана за земеразделяне /възстановеният на ищеца през 1995 год./ и образуване на нови имоти. При така направените изводи, въпросът за правото на собственост на общините върху земи по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ и този за действието на решението по одобряване на протокола на нарочната комисия, не обуславя извода за основателността на иска на възстановения собственик /с решението от 1995 год./ против ответниците, които не могат да се легитимират като такива с това от 2009 год. Това обосновава извода за липса на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В заключение – въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 1.07.2010 год. по гр. д. № 149/2010 год. на Окръжен съд – М. по подадената от П. О. П. и Ю. А. П., чрез адвокат Ал. К., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: