О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 774
гр. София, 13.07.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осми юли две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 313 по описа на Върховния касационен съд за 2011 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 139 от 5.08.2010 год. по гр. д. № 4269/2010 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е обезсилил първоинстанционното решение от 24.06.2009 год. по гр. д. № 10608/2006 год. на Софийския районен съд в частите му по предявените против С. о. искове и по иска по чл. 108 ЗС за частта от имота, означена по б. б. Б, Б1, Б2, Б3, Б и прекратил производството по установителния иск на [фирма] против С. о., това по установителния иск на [фирма] против С. о., за собствеността на имота на поддържаните от тях основания, прекратил производството и по осъдителния иск на [фирма] против [фирма] относно частта от имота, обозначена по б. б. Б, Б1, Б2, Б3, Б по скицата към основното заключение на вещото лице Б. и относно разноските, които и С. о. е осъдена да заплати на [фирма]. Със същото решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в частите му, с които е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС, предявен от [фирма] против [фирма] за спорния имот, обозначен по б. б. А, Б1, Б2, Б3, В, Г, Д, А по скицата на вещото лице, неразделна част от решението и в частта за разноските, възложени в тежест на [фирма].
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от [фирма], чрез процесуалния му представител адвокат М. Й., в частта, с която е отхвърлен предявения от него против първоначалния ищец [фирма] ревандикационен иск, в частта, с която е уважен предявения от последния иск за собственост /такъв не е уважен с оглед обезсилване на производството против общината/ и в частта за разноските, възложени в негова тежест. Поддържа оплаквания за неговата неправилност в обжалваните части поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и иска отмяната му, като се постанови друго решение по същество на спора, с което ревандикационният му иск бъде уважен, а този на [фирма] бъде отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /неточно посочено по т. 1 с оглед позоваване на влезли в сила решения по отделни граждански дела, а не на задължителна съдебна практика, с оглед разясненията по този въпрос в ТР № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС/ за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че по релевантните за извода на съда материалноправни въпроси, касаещи придобиване на правото на собственост по давностно владение и предпоставките на закона за това от обективна и субективна страна, както и преценката на съда на доказателствата в тяхната съвкупност въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираните решения по гр. д. № 3941/2007 год. на ІV г. о. и гр. д. № 4244/2007 год. на ІІІ г. о. на ВКС. По-конкретно касаторът счита, че първоначалният ищец не е доказал по несъмнен начин, че е упражнявал явно владение върху процесния имот в периода от 1992 год. до предявяване против него на иска на касатора, като трето, главно встъпило в процеса лице, поради което и изводът на съда е следвало да бъде противоположен на направения в решението му.
Представена е и съдебната практика, на която се позовава касаторът за обосноваване на основанието за допускане на касационно обжалване.
Ищецът по първоначалния иск и ответник по предявения от касатора иск по чл. 108 ЗС [фирма], чрез адвокат Н. Б., оспорва наличието на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по съображенията, изложени в писмения му отговор за липса на формулиран правен въпрос и липса на противоречива съдебна практика, обективирана в представените решения на ВКС.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Въззивното решение в частта му, с която е прекратено производството по предявения първоначален установителен иск за собственост, предявен от [фирма] против С. община, след обезсилване на първоинстанционното решение в тази му част, не е обжалвано от страната, имаща правен интерес от обжалването му, поради което и в тази част то е влязло в сила. Поради това и подадената от касатора [фирма] касационна жалба в частта й против решението, с което е уважен такъв иск за собственост, следва да се приеме като такава против уважаването на направеното от ответника по ревандикационния му иск възражение за придобивна давност.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която искът по чл. 108 ЗС, предявен от [фирма] против [фирма] е отхвърлен, въззивният съд приел, че ответното дружество е придобило спорния имот, представляващ годен обект на собственост, по давностно владение, считано от 1991 год. до предявяването на иска против него от касатора в настоящето производство – на 4.12.2007 год. Същото е необезпокоявано и явно в необходимия срок за придобиване на вещното право на собственост и считано от 22.11.97 год., с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСВОНИ, като не е налице прекъсване или спиране на давността, по смисъла на чл. 84, вр. с чл. 116 ЗЗД.
Горните изводи са обосновани от преценката на съда на събраните по делото доказателства, която не подлежи на проверка в настоящето производство.
Следователно, произнасянето по въпроса за наличието на предпоставките на придобивната давност, като придобивен способ – владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, е материалноправният въпрос, който е обусловил решаващия извод на въззивния съд за основателността на възражението на ответника по иска по чл. 108 ЗС за легитимацията му като собственик на това придобивно основание. Произнасянето по този въпрос от въззивния съд не е в противоречие с представеното от касатора решение по гр. д. № 3941/2007 год. на ВКС, в което при различни факти, установени в това производство, съдът е направил и различен правен извод по релевираното придобивно основание – давностно владение. Това обаче не обосновава противоречиво произнасяне по правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да обоснове и касационното разглеждане на делото. Такъв правен въпрос не представляват развитите доводи от касатора за нарушение на материалния и процесуалния закон, които са по своята същност касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което и не подлежат на разглеждане в настоящето производство. Преценката на въззивния съд на събраните в хода на производството доказателства, въз основа на която са направени и съответните изводи по поставения за разглеждане спор за собствеността на имота, не представлява поставянето на процесуалноправен въпрос, произнасянето по който да е в противоречие и с второто представено решение, в което съдът съответно е направил такава преценка. Последното обуславя разглеждането на спора по същество, каквото поради липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /неточно посочено като т. 1 от касаторът/ не може да бъде осъществено.
С оглед извода за липса на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, при който изход на настоящето производство касаторът следва да понесе направените в него от другата страна разноски в размер на 3 000 лв., в установения по представеното пълномощно размер на заплатеното адвокатско възнаграждение.
Поради горните съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 139 от 5.08.2010 год. по гр. д. № 4269/2010 год. по описа на Софийски градски съд, ІV-д въззивен състав, по подадената от [фирма], чрез адвокат М. Й., касационна жалба против него в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора против [фирма] ревандикационен иск.
Осъжда [фирма] да заплати на [фирма] направените в настоящето производство разноски в размер на 3 000 лв. /три хиляди лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: