О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 92
гр. София, 01.02.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ
ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1098 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 12.07.2010 год. по гр. д. № 1340/2010 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 19.03.2010 год. по гр. д. № 2261/2005 год. на Пловдивския районен съд, с което е разпределено на основание чл. 292 ГПК /отм./ в общ дял на В. С. Т. и Д. Т. Т. недвижим имот, представляващ жилище, заемащо целия втори етаж от вътрешната жилищна сграда, състоящо се от външно стълбище, тоалетна на външната тераса, разпределително антре, кухня и три стаи, ведно с принадлежащите му 52.32 % ид. ч. от общите части на сградата, включващи и ? ид. ч. от дворното място, в което е построена, цялото с площ 405 кв. м., съставляващо УПИ VІІІ – 665 в кв. 51 по плана на[населено място], кв. “К.-С.”, който имот е с идентификатор 56784.511.665.1.3, с предназначение за жилище, апартамент при описаните съседи, на стойност 50 096 лв., а на М. С. Г. – югоизточното жилище на първия етаж в същата сграда, с принадлежащите му 28.95 % ид. ч. от общите части на сградата, включващи и ? ид. ч. от същото дворно място, който имот е с идентификатор 56784.511.665.1.2, с предназначение за жилище, апартамент, при описаните в решението съседи, на стойност 24 148 лв. Съделителката М. С. Г. е осъдена да заплати на другите съделители – В. и Д. Т. за уравнение на дела им сумата от 6 191 лв., ведно със законната лихва от влизане в сила на решението.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба в срок от В. С. Т. и Д. Т. Т., двамата от[населено място], с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон – чл. 69, ал. 2 ЗН и необоснованост на изводите на съда за начина на разпределение на делбените имоти между съделителите. Искането им е за отмяна на решението и вместо това се постанови друго, с което при разпределението на двата делбени имоти на тях им се постави в дял по-малкия имот, с парично уравнение на дела им в пари съобразно оценката.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулираниият материалноправен въпрос, касаещ начина на извършване на съдебната делба чрез разпределение на делбените имоти, според касаторите има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед постигане на осъвременяване на тълкуването на разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗН, обосновано от значението му за гражданския оборот и отдалечеността на тълкуването, дадено с ППВС № 7/73 год., което е съобразено с други социално-икономически условия и при действието на друга правна уредба.
Съделителката М. С. Г. поддържа становище за липса на релевираното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, респективно счита жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да извърши делбата чрез разпределение на делбените имоти между съделителите, по реда на чл. 292 ГПК /отм./, въззивният съд е приел, че са налице два имота, допуснати до делба при посочените квоти на съделителите, като няма пречки същите да бъдат разпределени между тях, спазвайки основния принцип при делбата всеки съделител да получи при възможност дела си в натура. По способа за извършване на делбата не е съществувал спор между страните, такъв е възникнал по въпроса кой от имотите на кого да се възложи, с оглед обстоятелството, че Т. ползували жилището на първия етаж от четиридесет години. За да постави това жилище, което е по-малко, на другата съделителка, а по-голямото жилище на Т., съдът е съобразил факта, че дяловете в горната съсобственост, включваща двете жилища, са неравни – Т. притежават значително по-голям дял от този на другата съделителка, поради което и с предпочетеният начин на разпределение на имотите би се избегнало присъждане на по-голямо парично уравнение на дяловете, което при неплащането му може да доведеде до изнасяне на имотите на публична продан /с оглед заявлението на тази съделителка за невъзможност да заплати такава сума за уравнение на дела и при липса на претенции за възлагане по реда на чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК /отм./, което не е целта на делбеното производство, с оглед принципа на чл. 69, ал. 2 ЗН. Затова и съдът разпределил по-големия и по-скъп имот на Т., които притежават значително и по-голям дял в съсобствеността, а по-малкото жилище разпределил на другата съделителка, с по-малък дял, със присъждане на съответното парично уравнение от нейна страна, като обстоятелството, че Т. живеели в продължение на години в по-малкото жилище приел за ирелевантно с оглед липсата на данни същите да са извършили значителни подобрения в него, което би могло да бъде довод в подкрепа на тезата им, позовавайки се и на т. 5, б. “б” от ППВС № 7/73 год. за неудобство на способа на разпределението на имотите. Освен това съдът отчел и факта, че двете жилища, предмет на делбата, се намират в една сграда, едното е на първия етаж, а другото, по-голямото – на втория, поради което и за Т. не биха възникнали особени затруднения за преместването им.
Произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение по поставения правен въпрос за разпределението на делбените имоти по реда на чл. 292 ГПК /отм./ е обусловил и направените от него изводи. Не е налице обаче основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като въззивният съд се е съобразил с утвърдената съдебна практика по приложението на избрания способ за ликвидиране на съсобствеността, като е разпределил двата имота между двете групи съделители и присъдил парично уравнение за разликата между получения имот и дела на всеки от съделителите, с постигнато минимално парично уравнение на дяловете. Изложените от касаторите съображения не обуславят поддържаното от тях значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Становището им за ползуване на по-малкото жилище в продължение на много години не следва да се абсолютизира за сметка на целта на ликвидирането на съсобствеността, включваща в настоящия случай два отделни имота, съществено различаващи се по площ и стойност, при различни, неравни дялове на съделителите. Както е разяснено в т. 5, б. “б” на ППВС № 7/73 год. в този случай е невъзможно теглене на жребий, с оглед избягване на хипотеза, при която съделителят с по-голяма част да получи по- малък дял, и обратното, каквото всъщност е било искането на касаторите. Настоящият казус попада в хипотезата на разясненията в следващия абзац от цитираната точка на постановлението, изключващо жребия като неудобен – когато преди делбата съделителите са били във владение на отделни имоти и са направени значителни подобрения, с оглед избягването на последващи възлагането на такъв имот значителни имуществени спорове между съделителите. Критериите при разпределението по чл. 292 ГПК /отм./ изхождат от възможните различни житейски ситуации, част от които са посочени и в горното постановление, което е съобразено от въззивният съд, който е взел предвид обстоятелството, че в искания от касаторите имот същите не са правили значителни подобрения, а притежаваният от тях значително по-голям дял обосновава и разпределението в техен дял на по-големия и по-скъп имот, с което се избягва и присъждане на прекомерно голямо парично уравнение на дела в другата хипотеза.
Извън горните съображения, за да се обоснове наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се изложат конкретни съображения за необходимостта от различно от утвърденото в съдебната практика тълкуване на разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗН, което в случая не е направено. Посочва се бланкетно необходимост от тълкуване на закона, с цел решаването на конкретния казус, което не обосновава наличието на това основание за допускане на касацията, при положение, че по приложението на чл. 292 ГПК /отм./ е налице утвърдена съдебна практика, като отдалечеността на цитираното постановление във времето не е съображение в подкрепа на тезата за различни социално-икономически условия, тъй като материалноправната уредба не е променена.
В заключение следва извода, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице и не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1121 от 12.07.2010 год. по гр. д. № 1340/2010 год. по описа на Пловдивския окръжен съд, по подадената от В. С. Т. и Д. Т. Т. от[населено място] касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: