О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
София, 23.11.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на първи октомври две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 604 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 6.04.2012 год. по гр. д. № 46/2012 год. Бургаският апелативен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 3.11.2011 год. по гр. д. № 1752/2010 год. на Бургаския окръжен съд в частта му по иска против В. Х. Х. и вместо това е постановил друго, с което отхвърлил предявения против него иск на Р. К. И. /Г./ за присъждане на сумата 30 000 лв., представляваща стойността на извършените от нея строително-монтажни работи /СМР/ в собствения на ответника имот, подробно описани в исковата молба и присъдил в тежест на ищцата направените от ответника разноски по делото в размер на 1 056.36 лв.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищцата Р. К. И. /Г./, чрез пълномощника й адвокат Юр. Б., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон– касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложеното изложение касаторката обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1- 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението с формулиране на множество въпроси, произнасянето по които, според касаторката, са в противоречие с цитираната съдебна практика, в т. ч. задължителна, и имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Най-общо същите се свеждат до правната квалификация на предявените искове за заплащане на извършени СМР и подобрения, качеството на ищцата като владелец или държател към момента на извършването им и с оглед на това как следва да се уредят отношенията между страните, за презупцията по чл. 70 ал. 2 ЗС и нейното оборване, възможно ли е без доказателства за смущаване на владението същото да се приеме за недобросъвестно такова. Формулирани са и процесуалноправни въпроси относно преклузията на възраженията по чл. 131, ал. 2 във вр. с чл. 133 ГПК и задължението на съда да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната цялост и излагане на мотиви при произнасянето на решението на съда.
Ответникът В. Х., чрез адв. Б. Ж., оспорва жалбата като неоснователна, без поддържане на съображения относно наличието на основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд в настоящият си състав, като прецени данните по делото и доводите на касаторката в приложеното изложение, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение в обжалваните от двете страни части и вместо това да отхвърли изцяло предявения иск за сумата 30 000 лв. представляваща стойността на претендираните от ищцата строително-монтажни работи по изграждането на имота, собственост на ответника, въззивният съд приел, че съществуващата устна уговорка между ищцата и баща й К. И. не е станала достояние на ответника, собственик на изградения към този момент негов имот, представляващ самостоятелен обект в жилищната сграда. С предявяването на ревандикационния иск против К. И. и другите собственици на земята владението им по отношение на спорния имот е било смутено и не може да се приеме, че ищцата не е знаела за този спор най-късно към момента на дарението в нейна полза през 2005 год. Затова и съдът приел, че тя не е добросъвестен владелец, а дори и да се приеме за недобросъвестен такъв, претенцията й за сумата за извършените строително-монтажни работи е неоснователна поради липса на доказателства същите да са направени от нея – не е представена техническа документация за тях, както и разплащателни документи за строително-монтажните работи, вкл. и за твърдяното преустройство на имота в кафене и магазин.
Въззивният съд е квалифицирал иска по чл. 72, ал. 1 във връзка с чл. 70, ал. 1 ЗС, за разлика от дадената от първоинстанционния съд такава по чл. 59 ЗЗД.
Определянето на правната квалификация на предявения иск е дейност на съда, при която твърдените от ищеца факти и обстоятелства с оглед индивидуализираното претендирано право в петитума се подвеждат към разпоредбите на приложимия закон, което следва да се направи в доклада по чл. 146 ГПК. В случая отхвърлянето на предявения иск за претендираната сума 30 000 лв. е обосновано от въззивния съд с липсата на доказателства, установяващи заплащането й от ищцата за сметка на ответника, собственик на имота, с оглед съществуващите правоотношения между собствениците на земята и строителите, поели задължението да построят цялата жилищна сграда, вкл. и спорния обект, правото на строеж за който е било прехвърлено преди развалянето на договора за строителство с първия строител. Правото на собственост върху него принадлежи на ответника по иска въз основа на влязло в сила решение по отношение на собствениците на земята, един от които – К. И., баща на ищцата Р. К., е поел през 2003 год. задължението да построи сградата. Изпълнение на това задължение относно спорния обект се поддържа да е осъществено от неговата дъщеря, ищцата по делото, въз основа на тяхна устна уговорка, които обстоятелства са подлежали на доказване със съответните доказателства за извършване на СМР и плащане, при оспорването от ответника, че към 2003 год. строителството на този отделен обект е било извършено, а същото е продължило в останалата му част, като задължението за това е поето от бащата К. И. въз основа на сключен договор с другия съсобственик на земята. Тъй като такива доказателства не са ангажирани, въззивният съд е отхвърлил претенцията за исковата сума, който въпрос е релевантния за изхода за неоснователността на иска, а не дадената от въззивния съд правна квалификация.
Затова и поставените от касатора въпроси, свързани с владението, дали е добросъвестно или недобросъвестно, както и относно приложението на презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС не са относими към решаващия извод на съда в контекста на данните по делото, че до дарението през 2005 год. ищцата не е установила качеството си на участник в строителството въз основа на твърдяната облигационна връзка с баща й, поел задължението да построи сградата и да стане собственик на спорния обект в нея въз основа на учредено му право на строеж с другия съсобственик на земята. А към този момент, както е установено по делото, строителството на цялата сграда е извършено, поради което и отношенията по повод изграждането на спорния обект в нея не е установено да са между страните по настоящето дело. Последващото дарение не променя този извод.
Останалите въпроси също са неотносими към направения извод на въззивния съд, а по своята същност представляват оплаквания за неправилност на постановеното решение, поради което и не могат да обосноват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 22 от 6.04.2012 год. по гр. д. № 46/2012 год. по описа на Бургаския апелативен съд, по подадената от Р. К. И. /Г./, чрез адвокат Юр. Б. касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: