О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 454
гр. София, 27.09.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седeмнадесети септември две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 517 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
М. П. И. и А. И. И. от [населено място], чрез пълномощника им адв. М. С., обжалват в срок въззивното решение от 29.03.2012 год. по гр. д. № 2592/2011 год. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 24.10.2011 год. по гр. д. № 13664/2010 год. на Варненския районен съд. С него е отхвърлен предявеният от касаторите против държавата, представлявана от м. н. р. р. и б. установителен иск за собственост по давност на поземлен имот с идентификатор № * по плана на СО „Д. т.” в землището на [населено място], с площ от 799 кв. м., при описаните в решението граници.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат неговата отмяна и вместо това предявеният иск бъде уважен и им се присъдят направените по делото разноски.
В изложението към касационната жалба касаторите релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържат доводи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с представената съдебна практика при неизяснена фактическа обстановка по делото, при липса на преценка на оспорване на представени доказателства, за необоснованост на извода въз основа на събраните гласни доказателства, както и за неправилно прилагане на закона по въпроса за давността като придобивен способ по отношение на имот, частна държавна или общинска собственост. Поставен е и въпросът за статута на спорния имот, като считат за неправилен и необоснован извода на въззивния съд за това, че същият представлява държавна собственост при липса на данни да е бил отчуждаван или обобществяван, както и за неизпълнението на доказателствената тежест на ответната страна да установи в процеса основанието за придобиване на собствеността съгласно съставения акт за държавна собственост.
Представени са две решения – по гр. д. № 542/2011 год. на Добричкия окръжен съд, без данни да е влязло в сила, и решение на ВКС № 427 от 21.07.2009 год. по гр. д. № 3255/2008 год. на Второ г. о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, като твърденията на касаторите са за наличие на противоречие на обжалваното въззивно решение с тази практика, без ясно и конкретно посочване по кои правни въпроси се изразява то.
В писмен отговор процесуалният представител на м. н. р. р. и б. оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване на решението поради липса на ясно и точно формулиране на правните въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие на представената съдебна практика. В условията на евентуалност оспорва касационната жалба като неоснователна.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което предявеният установителен иск за собствеността на спорния имот е отхвърлен, въззивният съд приел, че ищците, сега касатори, не се легитимират като собственици на поддържаното придобивно основание давностно владение от 1995 год. до предявяването на иска им против държавата. Към момента на твърдяното установяване на владение върху имота и при липсата на твърдение имотът да е бил на друго физическо лице при действието на разпоредбата на чл. 6 ЗС, в редакцията му във в. Изв. бр. 92/51 год., съдът приел, че осъществяването на владението е спрямо държавата, която по силата на горната разпоредба е собственик на имотите, които нямат друг собственик. В тази насока съдът кредитирал и представените писмени доказателства по делото и заключението на експертизата, че имотът е идентичен с притежаван такъв от И. Б., с който е съществувал спор относно заграбен от него имот, както и за осъществена с неговия имот замяна през 1967 год. поради нуждите на Двореца Е.. Съгласно чл. 86 ЗС /действуваща редакция до 1996 год./ съществува законова забрана за придобиване на държавна, респ. общинска собственост, а от 1.06.96 год. – отпада забраната да се придобива частна държавна, респ. общинска собственост, но до датата на предявяване на исковата молба не е изтекъл изискуемия се 10 – годишен период от време, с оглед параграф 1 от ЗД на ЗС/ ДВ бр. 46/2006 год. и последващите му изменения/ за спиране на давността.
Следователно, релевантен за изхода на спора за собствеността на спорния имот е въпросът за приложимостта на оригинерния придобивен способ спрямо държавата и въпросът дали към 1.06.2006 год., когато е обнародван параграф 1 от ЗД на ЗС с ДВ бр. 46/2006 год., е изтекъл необходимия срок от десет години, за да се породят правните последици на упражняваното в този срок владение на имот, намиращ се от 2001 год. в границите на селищното образувание. Произнасянето по него в обжалваното решение не е в противоречие с представената към изложението съдебна практика, а такова противоречие не се и поддържа – оплакванията на касаторите представляват касационни основания за неправилност на решението, съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, а не основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, по този въпрос е налице и утвърдена съдебна практика, в съгласие с която е и произнасянето на въззивния съд.
Въпросът за статута на имота, както и за идентичността му с този, притежаван от И. Б., не е правен въпрос, а фактически такъв, поради което и произнасянето по него е обусловено от представените по делото доказателства, чиято преценка не може да бъде проверявана в настоящето производство. Развитите от касаторите съображения за неправилност и необоснованост на изводите в обжалваното решение не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата, в каквато насока е представеното към жалбата изложение на касаторите. Поради това и представянето на съдебна практика, в която и фактическата обстановка по делото е различна, поради което и неотносима, с различен резултат по делото, не може да обоснове и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 2 ГПК, тъй като следва да е налице противоречиво произнасяне по правен въпрос. Подробно развитите доводи в изложението не обуславят наличието на тази обща предпоставка за наличие на основание за допускане на касационното разглеждане. При предявения установителен иск за собственост ищецът е този, който следва да установи при главно и пълно доказване твърденията си за поддържания придобивен способ, а не ответникът да установява основанието за придобиване на правото на собственост, както е приел и въззивният съд в съответствие с утвърдената съдебна практика. Затова и формулираният като процесуалноправен въпрос за тежестта на доказване в гражданския процес, извън това, че представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което и не може да се обсъжда в настоящето производство, не може да обоснове наличието на правен въпрос от значение за изхода на делото, като обща предпоставка за допускане на касацията, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради тези съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и не следва да се допуска касационното обжалване на решението на въззивния съд, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 655 от 29.03.2012 год. по гр. д. № 2592/2011 год. на Варненския окръжен съд по подадената от М. П. И. и А. И. И., чрез пълномощника им адвокат М. С., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: