О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1129
гр. София, 07.12.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1013 по описа на Върховния касационен съд за 2011 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 19.07.2011 год. по гр. д. № 153/2011 год. Силистренският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 19.04.2011 год. по гр. д. № 2176/2010 год. на Силистренския районен съд, с което е признато за установено по отношение на А. Г. В. от [населено място], С. община, че Д. Г. Г. от с. с. е собственик на незастроен поземлен имот с площ 2 504 кв. м. с идентификатор по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] * и ответникът е осъден да му предадe владението върху него, като е отменен и нотариален акт №*/2009 год. в тази му част.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответника А. В., чрез адвокат П. Н., с оплаквания за неговата недопустимост в частта за разноските и неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените изводи – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК с оглед позоваване на представената противоречива съдебна практика по процесуалноправните въпроси относно служебно произнасяне за разноските по искане за това, направено от страната в представена писмена защита след приключване на съдебното заседание. Същите основания за допускане на касационното обжалване се поддържат и по отношение процесуалноправните въпроси относно доказателствената тежест при оспорване от ищеца истинността на издаден на ответника нотариален акт за собственост и необходимостта от установяване на твърденията на ищеца, че той е владял имота десет години преди предявяването на иска против ответника, за да може успешно да му противопостави своите права върху имота, за който на ответника е издаден нотариален акт по обстоятелстевна проверка, а не последният да доказва своето възражение. По тези въпроси касаторът се позовава на ТР № 178/86 год. на ОСГК на ВС, разясненията в което счита да са в противоречие на приетото от въззивният съд в обжалваното решение. Поставя се и процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводите на страните и при противоречия в доказателствата да посочи кои от тях възприема и кои отхвърля, със съответните съображения, позовавайки се на ППВС № 1/53 год. и ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС.
Представена е част от цитираната съдебна практика – определения № 438 по ч. т. д. № 352/2009 год. на І т. о. и № 220 по ч. т. д. № 157/2009 год. на 2 т. о. на ВКС.
Ищецът в производството Д. Г., чрез адв. Н. Б., в представения писмен отговор по подадената от ответника касационна жалба, оспорва наличието на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на решението. Претендира заплащане на направените в настоящето производство разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът за собственост е бил уважен, въззивният съд приел, че ищецът Д. Г. се легитимира за собственик на спорния имот по наследство от неговата майка, която го е получила по завещание от баща й Й. В., като идентичността на описания в нотариалното завещание от 11.03.1946 год. имот е установена посредством техническа експертиза, свидетелски показания и писмени доказателства. Преценката на доказателствата е обусловила направения от съда извод за статута на имота като селищен такъв, поради което и собствеността върху него е запазена в реалните му граници. Между страните не е съществувал спор относно това, че предмет на завещанието от 1946 год. е един по-голям имот, попадащ в регулацията на селото от 1943 год., част от който е получила и майката на ответника и това е съседния на спорния такъв към настоящия момент. Съдът приел възражението на ответника за придобиване по давност на получения от майката на ищеца имот по завещанието за неоснователно, тъй като не е установено наличието на предпоставките на придобивната давност в необходимия за настъпване на правните последици десетгодишен срок. Позовал се е на показанията на разпитаните свидетели, установяващи, че невъзможността на ищеца да обработва имота поради здравословни проблеми не е довело до загубване на вещното му право, тъй като то не е придобито от ответника на оригинерно основание, поради липсата както на фактическа власт в необходимия срок, така и на обективирано намерение за своене, което да е станало достояние на ищеца. Поради това и представеният от него констативен нотариален акт е оборен с представените от ищеца доказателства в изпълнение на доказателствената му тежест, в частта му, с която ответникът е признат за собственик по давност и на спорния имот, поради което и ревандикационният иск е уважен, като е постановена и частичната отмяна на нотариалния акт на ответника.
По процесуалноправния въпрос за доказателствената тежест при оспорване на констативен нотариален акт, произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с ТР № 178/86 год. на ОСГК на ВС. Прието е в обжалваното решение, че тежестта на доказване е на страната на ищеца, и с оглед представените от него доказателства е оборена доказателствената сила на издадения в полза на ответника нотариален акт по обстоятелствена проверка, поради което и не се констатира противоречиво произнасяне по този въпрос, както неоснователно поддържа касаторът. Поставените от него въпроси за необходимостта в този случай ищецът да установява докога е упражнявал владението върху имота преди установеното такова от ответника, са неотносими към предмета на делото, с оглед поддържаното от ищеца в случая основание за правото му собственост – по наследство от неговата майка, получила спорния имот по завещанието от 1946 год. Последното изключва релевантността на упражняваното от него владение и в какъв период от време, като ответникът е този, който трябва да докаже правоизключващото си възражение за наличие на придобивна давност, за да противопостави своето вещно право. Издаденият му констативен нотариален акт не го освобождава от тежестта за доказването му именно поради това, че той се позовава на това придобивно основание, а не се е ограничил единствено до оспорване на легитимацията на ищеца.
Поставените в изложението процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да обсъди доказателствата и доводите на страните, като изложи и съответните съображения не представляват такива правни въпроси, които да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и произнасянето по тях да е в противоречие със сочената съдебна практика. Оплакванията в тази насока представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което и в настоящето производство същите не могат да бъдат обсъждани.
По въпроса за разноските: въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта му, с която ответникът, сега касатор, е осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски. Приел е, че е налице искане за присъждането им, направено в писмената защита, представена по делото съгласно дадената от първоинстанционния съд възможност за това. Следователно, релевантен за изхода при произнасянето за разноски е въпросът има ли направено от страната искане за разноски /а не така както са формулирани въпросите в изложението/, по който въпрос в представените определения към изложението не се съдържа противоречиво разбиране на това, изразено в обжалваното решение, тъй като в първото – по ч. т. д. 352/2009 год. на ВКС въпросът е относно тълкуване на чл. 80 и чл. 81 ГПК в хипотеза на прекратяване на производството поради оттегляне на иска и правото на ответника на разноските по това производство, а във второто – по ч. т. д. № 157/2009 год. въпросът се е свеждал до присъждането на разноски само когато такива са направени и поискани от страната до приключване на устните състезания с оглед искането им в допълнителна молба след приключване на производството по делото. В настоящия случай съдът е приел, че е налице заявено от страна на ищеца искане за присъждане на разноски в представената писмена защита, за което е определил срок за представяне съгласно чл. 149, ал. 3 ГПК, поради което и произнасянето по релевантния въпрос не бележи противоречие с представената съдебна практика, а е в съответствие с постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 476 от 7.07.2010 год. по гр. д. № 720/2009 год. на ВКС, ІV г. о. по въпроса по приложението на чл. 149, ал. 3 ГПК, в което е прието, че в тази хипотеза писмената защита замества пледоарията на страната.
В заключение от изложените съображения следва извода за липса на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси, поради което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 69 от 19.07.2011 год. по гр. д. № 153/2011 год. по описа на Силистренския окръжен съд по подадената от А. Г. В., чрез адвокат П. Н. касационна жалба против него.
Осъжда А. Г. В. от [населено място], [община] да заплати на Д. Г. Г. от същото село направените в настоящето производство разноски в размер на 400 лв. /четиристотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: