О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1094
гр. София, 23.11.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 668 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 26.11.2009 год. по гр. д. № 1168/2009 год. В. окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 16.04.2009 год. по гр. д. № 9774/2007 год. на Варненския районен съд, с което е признато за установено по отношение на ответниците И. Г. Н. и Н. Х. Н. от[населено място], че Н. Г. Г. от същия град е собственик на ? ид. ч. от имот с площ 428.58 кв. м., представляващ реална част от поземлен имот № 342 по ПНИ на с. о. „М.”, при описаните в решението граници на тази част, повдигната в сив цвят на скицата на л. 82 от първоинстанционното производство, неразделна част от решението и приподписана от съда и ответниците са осъдени да й предадат владението върху този имот.
Ответниците Н., чрез пълномощника им адв. Н. Т., обжалват въззивното решение с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК с оплаквания за неговата неправилност поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите, с молба за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав.
Въззивното решение е обжалвано и от Г. И. Й., трето лице помагач на ответниците, като в жалбата й се поддържат същите съображения за неправилността му.
В представените изложения към жалбите касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 /неточно посочена т. 1, с оглед позоваване на практика по конкретни граждански спорове, а не на задължителна такава, както е разясненено в ТР № 1/2009 год./ и на т. 3 ГПК. Формулирани са няколко правни въпроси, които са противоречиво решени в обжалваното решение и представените влезли в сила решения, а именно: по въпроса за конститутивното действие на решението на ПК, на което ищцата се позовава да й е възстановена собствеността върху земеделския имот, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 1078 по гр. д. № 1107/2006 год. на V г. о. на ВКС, в което е прието, че „легитимиран собственик на земеделска земя по искове за собственост е този, който има позитивно решение на ПК, придружено със скица”. По този въпрос произнасянето на въззивния съд е в противоречие и с решение № 24 по гр. д. № 1912/97 год. на ІV г. о., в което е прието, че искът по чл. 108 ЗС е преждевременно предявен, ако към решението на ПК по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ липсва заверена скица на имота.
Касаторите се позовават на противоречие с решение № 2419 по гр. д. № 3461/60 год. по въпроса за доказване на владението, като една от кумулативно предвидените предпоставки на иска по чл. 108 ЗС, като с оглед доводите в касационната жалба следва да се приеме за поставен процесуалноправния въпрос за разпределение на доказателствената тежест в процеса относно него.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите обосновават със значението на въпросите за конститутивното действие на решението на поземлената комисия, което не е придружено със скица от надлежно одобрен поземлен план, за възможността да се оспори правото на собствеността на ползувателя след процедурата по трансформиране на правото му на ползуване в право на собственост, при положение, че не е бил предявен иск по параграф 4”и” ПЗР на ЗСПЗЗ и след изтичане на преклузивния срок по параграф 35 от същите ПЗР и след разпореждането с такъв имот, дали приобретателите на такива имоти са добросъвестни владелци и могат ли да присъединят и владението на праводателите си с оглед настъпване на правните последици на кратката придобивна давност и по въпроса за разпределението на доказателствената тежест в процеса при оспорване на официални писмени документи.
Ищцата Н. Г., чрез пълномощника й адвокат К. К., оспорва наличието на основания за допускане на касационното разглеждане на делото, по съображенията в писмения отговор. Претендира и присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като взе предвид доводите на касаторите относно наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
За да уважи предявения ревандикационен иск въззивният съд е приел, че ищцата се легитимира като собственик на ? ид. ч. от спорния имот на основание възстановяването му по ЗСПЗЗ с решението с № 79/21.06.93 год. на ПК – В., като наследник на бившия собственик Д. К.. С оглед оспорването му от ответниците съдът осъществил косвен съдебен контрол на решението, като обсъдил събраните доказателства относно правото на собственост върху имота на наследодателката и внасянето му в ТКЗС от нея през 1949 год., и направил извода, че е осъществен фактическия състав на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ и наследниците й имат право на възстановяване на собствеността върху спорния имот. Приел, че възражението на ответниците за наличие на предпоставките по параграф 4”а” ПЗР на ЗСПЗЗ е неоснователно, тъй като липсват доказателства за предоставяне право на ползуване на наследодателя на праводателката им по договора за покупко-продажба на имота от 2005 год., за наличие на построена в имота сграда към 1.03.91 год., както и за заплащане на цената на имота в срока по закон. Намерил за неоснователно и евентуалното им възражение за придобиване на имота по давност, тъй като от придобиване на имота по покупко-продажбата през 2005 год. до предявяване на настоящия иск против тях не е изтекъл срока на кратката придобивна давност, а липсват предпоставки за присъединяване на владението както на праводателката им, така и на наследодателите на последната с оглед липсата на добросъвестно владение от тяхна страна, а и от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 З. не е налице и изтекъл срок на обикновената придобивна давност до предявяването на иска. Затова и съдът приел, че ответниците не се легитимират за собственици нито по покупко-продажбата на имота, с оглед липсана на предпоставките за трансформиране на право на ползуване в право на собственост, което да им е прехвърлено от третото лице, техен помагач в процеса, нито на осонвание придобивна давност и същите са осъдени да предадат на ищцата владението върху спорния имот. Идентичността му с възстановения имот по решението на ПК е била предмет на заключение на приетата по делото техническа експертиза.
Следователно, въпросът за индивидуализацията на възстановения имот е релевантен за изхода на спора, но по него не е налице произнасяне в противоречие с представената от касаторите съдебна практика. По въпроса за конститутивното действие на решенията на поземлените комисии, с които се възстановява правото на собственост върху земеделските земи е налице задължителна съдебна практика – ТР № 1/97 год. – т. 1, в която е посочено, че възстановяването на собствеността върху земите се осъществява в реални граници с решение на основание чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ. С решение по чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСП33 общинската поземлена комисия възстановява собствеността в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници, а по чл. 27, ал. 1 от ППЗСПЗЗ – в нови реални граници с план за земеразделяне. В обжалваното решение съдът е съобразил конститутивното действие на решението от 21.06.93 год., постановено при действуващата към този момент редакция на закона, изискваща да се опише размера и категорията на имота, неговото местоположение, граници, съседи, както и ограниченията на собствеността с посочване на основанията за тях – чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ Д. в. бр. 34/92 год. Изискване за прилагане на скица към решението не е съществувало към постановяване на решението, поради което и съдът е изследвал въпроса за наличие на ограничения за реституцията – твърдяното право на ползуване, трансформирано в право на собственост. При липса на представени доказателства за наличие на предпоставките на пар. 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, на които се позовават ответниците с оглед придобити от наследника на ползувателя права по покупко-продажбата, съдът е разрешил спора в полза на възстановения собственик, без да се произнася по въпроса за наличие на скица към решението, каквото изискване не е съществувало, а и поради установената идентичност на имота съгласно приетото заключение на техническата експертиза. Затова и по този въпрос не е налице противоречиво произнасяне с представените две решения на ВКС и не може да се изведе извод за наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
То не е налице и по процесуалноправния въпрос за разпределение на доказателствената тежест в процеса, тъй като представеното решение по гр. д. № 3461/60 год. на ВС не е в противоречие с обжалваното решение. В него съдът е приел, че ответниците се намират в спорния имот и това обстоятелство не е било спорно между страните, видно от данните по делото.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на първо място поради липсата на релевантност на поставените от касаторите въпроси за изхода на спора по ревандикационния иск, както изисква общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касация на въззивното решение, и на второ място – не е налице обосноваване на наличието му с оглед задължителните разяснения в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. При касационното разглеждане на делото се уеднаквява практиката, при произнасянето на касационния съд по чл. 291 ГПК, но същото е обусловено от наличието на предпоставките на закона за допускането му. Наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да се обосновава с поставяне на въпроси, възникващи при споровете между собственици на земеделски земи по реституция и ползуватели, респ. техни правоприемници, без същите да са обусловили решаващите изводи на съда в обжалваното решение, независимо от значимостта им по приложението на закона. А във въззивното решение не е бил поставян и обсъждан въпроса за приложението на параграф 4и ПЗР на ЗСПЗЗ, нито този за одобрен поземлен план, със скица от който касаторите считат, че следва да се обвърже конститутивното действие на решението за възстановяване на имота. Както се посочи вече, по този въпрос е налице задължителна съдебна практика и липсват съображения за необходимост от промяната й с изведените от касаторите Н. изводи в изложението.
Поради липса на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед този изход касаторите, ответници по иска, следва да понесат направените от ищцата разноски за настоящето производство в размер на 250 лв., съгласно заплатеното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1510 от 26.11.2009 год. по гр. д. № 1168/2009 год. на Варненския окръжен съд, по подадената от И. Г. Н. и Н. Х. Н., чрез адв. Н. Т., и от Г. И. Й. касационни жалби против него.
Осъжда И. Г. Н. и Н. Х. Н. да заплатят на Н. Г. Г. разноски за настоящето производство в размер на 250 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: