О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 917
[населено място], 30.09.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 549 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 4.01.2010 год. по гр. д. № 2418/2009 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 16.07.2009 год. по гр. д. № 3744/2008 год. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявените от М. И. С., И. Х. Ш. и Г. И. В. против Община – [населено място] искове за установяване правото им на собственост върху съответно 6/192 ид. ч., 3/192 ид. ч. и 4/192 ид. ч. от поземлени имоти № № 1144 и 3072 в кв. 91 по кадастралния план на [населено място] от 2000 год.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищците, чрез пълномощника им адв. Р. П., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторите искат неговата отмяна и вместо това предявените установителни искове за собственост бъдат уважени.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /неточно посочено т. 1 с оглед липсата на позоваване на задължителна съдебна практика/. Касаторите считат, че произнасянето на въззивния съд по релевантния за спора материалноправен въпрос за придобиване право на собственост на основание слято давностно владение, продължило повече от десет години, е в противоречие с представената съдебна практика, подробно описана като приложение към изложението. Формулират и процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постоянната съдебна практика – дейността му по преценката на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.
Ответната [община], в писмен отговор от пълномощника адв. Ел. С., оспорва касационната жалба, като поддържа и становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове против Общината са били отхвърлени, въззивният съд приел, че не е установено от представеното решение от 1963 год. за делба на наследството на И. В. П., починал през 1941 год., както и от крепостния акт от 1889 год. на името на В. Т., твърдението на ищците, че техният наследодател И. В. П. е бил собственик на спорните два имота – № 1144 и № 3072 по плана на града от 2000 год. Не представляват доказателство за собственост и записванията по разписните книги към предходния план от 1957 год. на името на наследниците му, а от решението по делбеното производство се установява, че имотите са били отчуждени за обществени нужди, в каквато насока са и данните по представените удостоверения от 1962 год. от Селския ОбНС, писмо на кмета до Обл. управител, писмо на ДНСК. За този извод се съдържат данни и в заключението на техническата експертиза за отреждането по плана, а с влязло в сила решение е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС от наследниците на И. П., с твърдение възстановяване на собствеността по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ и давностно владение в продължение на повече от 20 години. Въззивният съд приел, че след отчуждаването на имотите не е могла да тече давност, като се е позовал на приложението на чл. 86 ЗС, както и ЗД на ЗС за спиране на давността за придобиване на държавни и общински имоти. Установените от свидетелските показания факти за упражнявана фактическа власт от наследниците в определени периоди не обосновават извод за твърдения придобивен способ, тъй като не се установява в кой период, кой от наследниците и за кого е осъществявал владение, при установените данни за наличие на отчуждаване.
Следователно, въпросът за придобивната давност вследствие осъществявано владение в периода от 1957 год. до предявяване на исковете е релевантен за изхода на спора, с оглед приетото от съда, че този придобивен способ не е налице. Произнасянето по него обаче не е в противоречие на представената съдебна практика, в която фактите по отделните спорове са различни – в решение № 223 по гр. д. № 14/2006 год. на ВКС, І г. о. е разгледана хипотеза на придобиване по давност от един от сънаследниците, при наличие на владение и относно частите на другите, като акцентът е поставен на необходимостта от противопоставяне на това негово намерение спрямо другите наследници, каквато е и хипотезата в решение № 508 по гр. д. № 740/2002 год. на ВКС, І г. о. Останалите представени влезли в сила съдебни решения /с изключение представеното определение на Софийския окръжен съд/ са израз на константната съдебна практика относно института на придобивната давност, на която обжалваното въззивно решение не противоречи. Хипотезата в него касае извод за наличие на отчуждаване на имотите, при което упражняваното владение не поражда правните последици на придобиване на правото на собственост, поради забраната за това, установена в закона. По този въпрос не са изложени съображения за наличие на противоречиво произнасяне със съдебната практика, а и липсват конкретни доводи в какво се изразява твърдяното от касаторите противоречие с всяко едно от представените решения по релевантния въпрос, поставен в изложението им.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулирания от касатора въпрос от значение за изхода на делото, като не е длъжен и не може да извежда същия от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Не представлява такъв и посочения като процесуалноправен въпрос този за преценката на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, тъй като както е разяснено в мотивите на т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за преценката на доказателствата не представлява въпрос, който да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като представлява по същността си касационно основание за неправилност на въззивното решение, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да бъде обсъждано в настоящето производство. Поради това и останалата представена съдебна практика /решение № 394 по гр. д. 2760/2003 год. на ВКС, ІV г. о., решение № 87 по гр. д. № 55/58 год./, като неотносима, не следва да бъде обсъждана.
Поради изложените съображения следва извод, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 33 от 4.01.2010 год. по гр. д. № 2418/2009 год. по описа на Пловдивския окръжен съд, по подадената от М. И. С., И. Х. Ш. и Г. И. В., чрез адв. Р. П., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: