О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
гр. София, 07.01.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети декември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Н. гр. д. № 883 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ответникът “Т. И.” ООД, гр. С., чрез пълномощника му адвокат И. Ж. от АК- гр. Д., обжалва въззивното решение от 24.03.2010 год. по гр. д. № 1061/2009 год. на Добричкия окръжен съд в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение от 21.07.2009 год. и това от 12.10.2009 год. за поправка на очевидна фактическа грешка в първото, постановени по по гр. д. № 22/2004 год. на Балчишкия районен съд, с които е признато за установено по отношение на касатора, че И. Т. К., Д. Д. К., Г. И. Х., З. И. С., Й. С. К. и Н. А. К. са собственици на нежилищна масивна сграда – магазин с площ 76.14 кв. м., построен в част от поземлен имот със същата площ, включена в парцел ІV-1970, пл. № 3210 по ПУП на гр. Б., базар “Х.”, бл. “Г”, преустроен в магазин за бяла техника и касаторът е осъден да им заплати обезщетение в посочените размери за лишаване от ползите от имота за периода от 9.02.2001 год. до 9.02.2003 год., ведно със законната лихва от 4.02.2004 год. до окончателното плащане.
Касаторът се позовават на недопустимост, респ. неправилност на решението, поради основанията по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, като счита, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за зачитане силата на присъдено нещо по предходно дело между други страни относно юридическите факти, обосновали правните му изводи, е в противоречие на тълкуването, дадено в ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС относно мотивите на съдебното решение, които не се ползуват със сила на присъдено нещо. Формулирани са и процесуалноправни въпроси относно редовността на исковата молба при липса на индивидуализиран съобразно действуващата кадастрална карта /подробен усдтройствен план/ имот, който е решаван противоречиво в представената съдебна практика – определение по ч. гр. д. № 1988/2008 год. на V г. о. на ВКС, решение по гр. д. № 74/99 год. на V г. о. на ВКС, относно обсъждане на доказателствата за установяване на фактическото и правно положение – противоречиво решаван в представеното решение по гр. д. № 814/99 год. на V г. о. на ВКС и въпроса за основателността на предявения иск за собственост срещу лице, което към момента на предявяване на иска не се легитимира като собственик и не владее имота, позовавайки се на противоречиво произнасяне в определение по ч. гр. д. № 4236/2001 год. СГС, решение по гр. д. № 253/2006 год. на ІІІ г. о. на ВКС и решение по гр. д. № 3461/60 год. на І г. о. на ВС.
Ищците, чрез адв. Д. Д., в писмен отговор оспорват жалбата като неоснователна. Претендират заплащане на направените от тях съдебни разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е уважен установителен иск за собственост против касатора и осъдителен за заплащане на обезщетение за лишаване на собствениците от ползите от имота в исковия период, въззивният съд приел, че на ищците е възстановена собствеността върху спорния имот по силата на чл. 1 ЗВСВНМРСА, тъй като са налице предвидените предпоставки – наследодателите на ищците са легитимирани като собственици на нежилищна масивна сграда /дюкян/, построена в имот пл. № 1078 в кв. 72 по плана на гр. Б., с площ 76.14 кв. м. с нотариален акт № 311/1977 год., продаден по реда на ПМС № 60/75 год., с връщане в законовия срок на получената при продажбата цена, по които обстоятелства спор не е и съществувал. Спорът между праводателя на настоящия касатор и възстановените собственици е бил за наличие на предпоставките на чл. 3 ЗВСВНМРСА, който е разрешен с влязло в сила решение по гр. д. № 401/2006 год. /предходно гр. д. 268/95 год./, като е прието, че съсобственост върху спорния имот не съществува, с оглед установената липса на промяна в имота от 1977 год. И тъй като настоящият касатор е частен правоприемник на ищеца по това дело, то същият е обвързан от силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение, съгласно чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./. Относно идентификацията на спорния имот по сега действуващия план въззивният съд се е позовал на заключението на приетата експертиза и приложените към него скици, в частност тази на л. 113 от първоинстанционното производство. Въззивният съд намерил за неоснователно и възражението на касатора, ответник в производството, за придобиване на правото на собственост по давност, с оглед липсата на предпоставките за това – намерение за своене на имота липсва и у праводателя му с оглед признанието на правата на ищците по предявения от него иск по чл. 3 ЗВСВНМСРА, а от датата на покупко-продажбата от него – 9.02.2001 год. /нот. акт № 108/2001 год./ до предявяване на настоящия иск не е налице и необходимия срок по чл. 79, ал. 1 ЗС.
С разпоредбата на чл. 288 ГПК достъпът до касационно обжалване на въззивните решения е ограничен с произнасянето относно наличието на основанията за допускането му, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК – произнасянето на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, при наличие на останалите предпоставки по т. т. 1-3. Както е посочено в мотивите на т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на касационния контрол, който определя и произнасянето на ВКС по допускане на касацията. В настоящия случай, формулираният от касатора въпрос за зачитане на силата на присъдено нещо по влязлото в сила решение, макар и да е обусловил изхода на спора, не е разрешен в противоречие с ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че със СПН се ползува само решението по отношение на спорното материално право, но не и мотивите. В съответствие с него въззивният съд е зачел влязлото в сила решение по предявения от праводателя на касатора “Д. – Б.” ООД иск против ищците по настоящето дело за признаване на съсобственост между тях на продадения по ПМС № 60/75 год. имот, собственост на наследодателите на последните, вследствие на извършени преустройства и включването му в нов обект, при невъзможност да се възстанови първоначалното положение без значителни затруднения и стопанска неоправданост – т.е. при наличие на предпоставките на чл. 3 ЗВСВНМРСА. Отричането на претендираното право по отношение на праводателя с влязло в сила решение обвързва и правоприемника му, настоящия касатор, съгласно чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./, поради което и доводът, че са зачетени мотивите на влязлото в сила решение относно фактите по спора е неоснователен. Фактите по реституцията са установени при преценката на въззивния съд на събраните по делото доказателства, която не подлежи на проверка в настоящето производство, поради което и поставеният в изложението процесуалноправен въпрос за обсъждане на доказателствата при установяване на действителното фактическо и правно положение представлява касационно основание за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и въпрос, решаван противоречиво в представеното решение по гр. д. № 814/99 год. ВКС, който да обоснове наличие на основание за допускане на касацията. Доводът на касатора за нередовност в исковата молба поради липса на индивидуализация на имота по действуващата кадастрална карта, съотв. подробен устройствен план, както и поставеният въпрос “може ли да се постанови решение по отношение на самостоятелен обект, който не е отразен в действуващите устройствени планове” също представлява оплакване за недопустимост, респ. неправилност на решението, който не може да се обсъжда в настоящето производство. Така поставени тези въпроси не обосновават такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, които да са обусловили правните изводи на въззивния съд в решението му, и същите да са решавани противоречиво от съдилищата, тъй като в обжалваното решение съдът е приел наличие на индивидуализация на спорния имот, въз основа на приетите доказателства, вкл. идентификация с помощта на заключение на техническа експертиза в сега действуващия ЗРП от 1994 год. и ПУП. Представената съдебна практика по тези въпроси не може да обоснове и наличие на противоречие, тъй като въззивният съд, произнасяйки се по същество по предявения иск за спорния имот, имплицитно е приел исковата молба за редовна, поради което и оплакването на касатора не може да се обсъжда на настоящия етап, тъй като предполага произнасяне по същество на спора. Последното е допустимо при наличие на основания за допускане на касационното обжалване, каквито в случая не са налице и по отношение на формулирания въпрос за основателността на иска за собственост “срещу лице, което не се легитимира като собственик и не владее имота, предмет на предявения иск”. Отговорът на този въпрос касае съществото на спора от една страна, което би било допустимо при наличие на основание за допускане, а от друга страна – във въззивното решение липсва произнасяне по иск за предаване на владението, поради което и позоваването на представената съдебна практика е неотносимо.
В заключение се налага извода за липса на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 133 от 24.03.2010 год. по гр. д. № 1061/2009 год. по описа на Добричкия окръжен съд, по подадената от “Т. И.” ООД, гр. С., чрез пълномощника му адвокат И. Ж. от АК- гр. Д., касационна жалба против него.
Осъжда “Т. И.” ООД, гр. София, ул. “Г. С. Р.” № 132, вх. “А” да заплати на И. Т. К., Д. Д. К., Г. И. Х., З. И. С., Й. С. К. и Н. А. К. направените разноски в размер на 1 800 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за настоящето производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: