О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 79
гр. София, 02.02.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети януари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1255 по описа на Върховния касационен съд за 2011 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 15.08.2011 год. по гр. д. № 2896/2006 год. Софийският градски съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 11.04.2006 год. по гр. д. № 2306/2005 год. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявения от Й. С. С., Г. Л. С. и Р. Л. С., всички от [населено място], против С. о. иск за собственост, на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ на недвижим имот, представляващ бивша зеленчукова градина от 3 600 кв. м., включен в УПИ * в кв. 2, м. ОСЗ „С.”,[жк], обозначен с б. б. АБВГДА, в оранжев контур на приложената на л. 62 от първоинстанционното производство скица, попадащ в УПИ * – „З. п., с. и о.”, УПИ * – С. „З. г. с.” и УПИ * – С. „З. т. ц. и б.” и за предаване владението върху него от ответната община.
Във въззивното производство е починал ищецът Г. С. и е заместен от наследниците му по закон Е. и К. С..
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от Й. С. С., чрез пълномощника й адвокат Т. Б., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост, с искане за отмяната му и вместо това предявеният иск за собственост бъде уважен, с присъждане на направените по делото разноски.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като касаторката ги обосновава с произнасянето на въззивния съд по формулираните от нея два правни въпроси: въпросът за точната дата на влизане в сила изменението на чл. 74а ЗПИНМ /отм./, обнародвано във в. Изв. бр. 54/1956 год. и въпросът за доказателствената тежест относно обстоятелствата за доказване на отрицателните факти – липса на платено обезщетение за отчуждения имот, неосъществяване на мероприятието, за което е отчужден и, че до влизане в сила на горното изменение на закона имотът не е бил зает за сгуроизвозването от Т. „С.”. Представена е и цитираната съдебна практика, в която според касаторката произнасянето по поставените въпроси е в противоречив смисъл, на което основание е поддържала наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, а това по т. 3 е обосновала със значението им за точното прилагане на закона.
Ответникът – С. община, не е взел становище по касационната жалба.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулираните от касатора въпроси от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда такива от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният от касаторката в изложението й въпрос за датата на влизане в сила на изменението на ЗПИНМ /чл. 39 и чл. 74 а – нов/, обн. във в. Изв., бр. 54/1956 год., е неотносим към съображенията на въззивния съд за извода му за отчуждаването на спорния имот при действието на чл. 39 ЗПИНМ /отм./ преди горното изменение на закона. Съдът е обсъдил данните в приетата регулационна преписка за отчуждаването на имот пл. № * по плана от 1950 год., собственост на наследодателя на ищците по нот. акт № */1954 год., на основание заповедта с № 423 от 8.05.1954 год. на М. н. к. с. и б., с която е одобрено изменение на регулационния план на терена за сгуроизвозване на Т. „С.” в землището на [населено място], данните за оценката на имота и обжалването й от наследодателя. Обстоятелството, че липсват данни определеното обезщетение да е изплатено е ирелевантно, тъй като законът в действуващата редакция на чл. 39 ЗПИНМ /в. Изв. бр. 227/1949 год./ не предвижда то да е елемент от фактическия състав на отчуждаването на имота, настъпващо по силата на самата регулация. Съдът приел, че е неприложимо изменението на същата разпоредба с в. Изв. бр. 54/1956 год., съгласно чл. 74а от с. з., предвиждащ приложението й и за заварените улични регулации, за които до датата на влизане в сила на изменението на закона имотът не е зает и не е платено обезщетение, с оглед липсата на ангажирани доказателства, че имотът не е бил зает до тази дата – 10.07.56 год., приета за такава на влизане в сила на изменението на закона. Приемането на различна дата за това в представените от касаторката решения не може да обоснове релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 2 ГПК, тъй като това е фактически въпрос, а и отговорът му се съдържа в самия закон – чл. 74а ПР на ЗПИНМ.
Въззивният съд е приел, че в тежест на ищците е било установяването на благоприятния за тях положителен факт, че сгуроизвозването върху имота е започнало след изменението на ЗПИНМ от 1956 год., което не е постигнато с ангажиране на такива доказателства. Поради това и приел, че отчуждаването на имота е настъпило с изменението на регулацията от 1954 год., въз основа на която спорният имот е отреден за това мероприятие и същото е законосъобразно, поради което и не е налице основанието по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ за възстановяването на собствеността върху него.
Относно доказателствената тежест в гражданския процес, произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с представеното решение № 331 от 6.07.2010 год. по гр. д. № 330/2009 год. на ІІ г. о. на ВКС. За да приеме, че отчуждаването е настъпило по силата на регулацията, съгласно действуващата разпоредба на закона /чл. 39 ЗПИНМ, отм./ преди изменението й през 1956 год., съдът приел, че не са били налице предпоставките, при наличието на които следва да се приложи закона след изменението му. Последните са благоприятни за ищците, поради което и правилно съдът е приел, че те следва да ги установят, а с оглед липсата на представени доказателства в тази насока /дори липсват и такива твърдения, че въпреки отчуждаването през 1954 год. фактическата власт върху имота не е била отнета/, правилно съдът е приложил последиците от неизпълнение на доказателствената тежест. В случая не би могло да се възложи същата на ответната община, както се поддържа от касаторката, тъй като представените доказателства са в подкрепа на поддържаната от ответника позиция за отчуждаването при действието на закона към момента на изменението на регулацията, а при спор за приложение на закона в последващата му редакция, този, който се позовава на това благоприятно за него положение, следва да установи предпоставките. Ищците са поддържали незаконосъобразност на отчуждаването поради липса на плащане на обезщетение, като не е бил спорен въпросът за отчуждаването на имота през 1954 год. /вж. твърденията в исковата молба, писмени бележки пред първоинстанционния и въззивния съд/. Хипотезата в приложеното решение се основава на различни факти и твърдения на страните, поради което и не би могло да се приеме, че е налице противоречиво произнасяне по поставения правен въпрос за разпределение на доказателствената тежест в процеса.
Поради това и не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън горните съображения, за да се обоснове приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, касаторът следва да изложи и съответните съображения относно значението на формулираните правни въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – когато разглеждането им ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в ТР № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС, т. 4. В случая не са изложени съображения в горния смисъл, тъй като не се поддържа съдебната практика да е в резултат на неточно тълкуване на закона, като обосноваване наличието на основания за допускане на касационното обжалване е в тежест на касатора, с мотивиране на същите съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение. В случая е налице формално позоваване на разпоредбата на закона, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на решението и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 15.08.2011 год. по гр. д. № 2896/2006 год. по описа на Софийски градски съд, по подадената от Й. С. С. от [населено място], чрез адв. Т. Б. касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: