О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1174
гр. София, 10.12.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осми декември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 728 по описа на Върховния касационен съд за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280 ГПК.
Образувано е по подадената от Т. М. Т., Т. И. Ч., Р. П. Й., М. Х. И. и Д. М. С., чрез пълномощника им адв. Кр. Н. от[населено място], против въззивното решение от 24.02.2010 год. по гр. д. № 381/2009 год. на Ловешкия окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение и допълнителните такива по гр. д. № 608/2005 год. на Троянския районен съд и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска на касаторите против М. С. П. и В. М. П. от[населено място], Л. област за установяване по отношение на тях, че към момента на образуване на ТКЗС наследодателката им М. /М./ И. С. /П./ е била собственик на пасище в м. “Д. п.” с площ 1.500 дка в землището на[населено място] поляна, Л. област, при описаните граници, понастоящем представляващ имот № 027021 – ливада от 2.346 дка в местността „П.” в същото землище.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответниците, в който същите оспорват жалбата, както и допускането й до разглеждане.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на противоречие с практиката на ВКС, доколкото се цитира многобройна съдебна практика по ЗСПЗЗ и значението на въпросите: за съотношението на доказателствените средства по чл. 12, ал. 3 и производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за доказателственото значение на декларации, подписани от трети лица и на въпроса дали е допустимо с експертиза да се опровергава доказателствената сила на неоспорен официален документ за точното прилагане на закона с оглед твърдението за липса на съдебна практика по тях. Формулират като релевантни за спора въпроси, по които съдът се е произнесъл в противоречие на съдебната практика, тези за задължението на съда да се произнесе по валидността на решението на ответниците за възстановяване на собствеността върху спорния имот, неговата незаконосъобразност поради липсата на основание за възстановяване на собствеността на ответниците, за идентичността между имота, претендиран от тях и имота, възстановен на ответниците. Изложени са и оплаквания за неправилност и необоснованост на направените от въззивния съд изводи.
За да се произнесе настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. съобрази следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като касаторите, ищци са поддържали, че спорният имот, възстановен на ответниците и представляващ № 027021 е бил собственост към момента на образуване на стопанството на тяхната наследодателка М. С..
За да отмени първоинстанционното решение и вместо това да постанови друго, с което е отхвърлил предявения иск, въззивният съд приел, че не е налице идентичност между имота, предмет на спора, с възстановения такъв на ответниците. Съдът е обосновал извода си с приетите заключения на експертизата, установяващи границите на спорния имот с тези, в които са възстановени имотите и на двете страни с решенията на поземлената комисия, както и данните за липса на идентичност между описанието на имота в делбения протокол от 1954 год. в т. 14 и м. “П.”, в която е възстановен спорния имот на ответниците.
Следователно, релевантният за изхода на спора въпрос е този за идентичността на имота по делбения протокол от 1954 год., описан в т. 14 с този, възстановен на ответниците като № 027021 по картата на землището, тъй като той определя наличието на спор между страните, претендиращи правото на собственост върху него, който спор следва да се реши с отговор на въпроса на кого е принадлежал този имот към момента на образуването на ТКЗС и респективно – коя от страните има правото на възстановяване на собствеността върху него. Всички останали въпроси, поставени от касаторите, са неотносими към решаването на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, поради което и не могат да обосноват основание за допускане на касационното разглеждане на делото. Това е така, тъй като в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не се проверява и не се обсъжда въпроса за законосъобразността на решенията на поземлената комисия /ОбСЗ/, с които се възстановява имота на една от страните, защото това не е предмет на спора за принадлежността на правото на собственост към един минал момент. Затова и формулираните от касаторите въпроси за валидността на решението, с което се възстановява имота на ответниците и доказателствата, с които се доказва правото на собственост на земеделския имот, са ирелевантни и не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване.
За да се обоснове такова основание за допускане на касационното обжалване касаторите следва да посочат, че горният релевантен въпрос за идентичността на имота е решен от въззивния съд в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, или, че се решава противоречиво от съдилищата – т. 2. В настоящия случай тези хипотези не са налице, тъй като не се поддържа такова противоречие със задължителна съдебна практика, а доколкото такава по конкретни спорове е цитирана, то от съдържанието на решенията не се разкрива такова противоречиво произнасяне по въпроса за идентичността на имота, който е фактически въпрос, а не правен. Поради това и с оглед установените факти по различните дела се стига и до различен краен резултат по отделните спорове. Така, както са представени цитати от решенията № 1166 по гр. д. № 5427/2007 год., № 1156 по гр. д. № 4537/2007 год. и № 1212 по гр. д. № 2276/2007 год. на ВКС не сочат на противоречива съдебна практика по поставения материалноправен въпрос, релевантен за направените правни изводи на въззивния съд.
Изложените от касаторите доводи в касационната жалба и т. н. изложение всъщност се свеждат до твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения, свързани с необсъждане или неправилна преценка на събраните доказателства по делото, както и необоснованост на изводите в обжалваното решение, поради което същите представляват основания за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, а не такива за допустимост на касационното обжалване, съгласно чл. 280 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 57 от 24.02.2010 год. по гр. д. № 381/2009 год. на Ловешкия окръжен съд по подадената от Т. М. Т., Т. И. Ч., Р. П. Й., М. Х. И. и Д. М. С., чрез пълномощника им адв. Кр. Н. от[населено място], касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.