О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 43
гр. София, 17.01.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети декември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Н. гр. д. № 926 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 3.08.2009 год. по гр. д. № 416/2009 год. Кюстендилският окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 10.04.2009 год. по гр. д. № 1000/2007 год. на Дупнишкия районен съд, с което е признато за установено по отношение на И. С. К. от с. С., общ. С. б., че към момента на образуване на ТКЗС в селото през 1956-1957 год. наследодателите на Й. Г. К. – Г. С. К. и Р. К. К., са били собственици на нива с площ 0.100 дка в м. „К. п.”, в землището на с. С., при съседи: път, С. П., И. П. и Стоил К., който имот сега е включен в имот № 051052 по картата на землището на с. Сапарево.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба в срок от ответникът И. С. К., чрез пълномощника му адв. И., с оплаквания за неговата неправилност.
В допълнения към жалбата в изпълнение на указанията на въззивния съд за прилагане на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че „решаващите изводи на въззивния съд са основани на прилагане и тълкуване на правни норми, по които липсва практика, поради което и тези въпроси имат значение за развитието на правото.” /допълнителната молба от 18.06.2010 год./. В предходната такава от 29.10.2009 год. касаторът се позовава на създадена с въззивното решение противоречива практика по въпроса за установяване на идентичността на претендирания за възстановяване имот със спорния по делото, като представя решение № 854 от 11.10.99 год. по гр. д. № 166/99 год. на ІІ г. о. на ВКС, без да сочи в какво се изразява твърдяното от него противоречие в произнасянето на въззивния съд с него. Последното следва да се приеме като позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставен е и въпрос за допустимостта на производството по предявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ при липса на установена идентичност на заявения за възстановяване и спорния имот.
Ищецът не е взел становище по подадената касационна жалба, а представеният отговор е относим към предходна частна жалба, по която е налице произнасяне по ч. гр. д. № 162/2010 год. на ВКС, ІІ г. о. С определението по него от 31.05.2010 год. е отменено разпореждане за връщане на касационната жалба, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция до изм. в Д. в. бр. 100/2010 год./, поради което и този въпрос не подлежи на обсъждане в настоящето поризводство.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Искът е с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като ищецът е поддържал, че част от възстановения на ответника имот с № 051052, с площ от 0.100 дка, е собственост на неговите наследодатели към момента на образуване на ТКЗС, поради което и неправилно му е възстановен. С оглед подадените от двете страни заявления за възстановяване на собствеността на имот в същата местност, постановено решение за признаване право на възстановяване и на наследодателите на ищеца, въззивният съд е разрешил по същество възникналия спор за собствеността на имота към миналия момент, като го е уважил въз основа преценката на събраните доказателства, установяващи придобивно основание давностно владение – в продължение на 20 години преди внасянето в стопанството фактическата власт е упражнявана от страна на наследодателите на ищеца, с оглед на което кореспондира и записването на имота в емлячния регистър от 1950 год. на тяхно име.
Въпросът за допустимостта на производството по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е решен в противоречие с трайно установената съдебна практика, вкл. и задължителна такава за съдилищата, по приложението на тази разпоредба, с оглед данните по делото за заявено и от двете страни право на възстановяване върху спорния имот в м. „К. п.”, видно от данните в заявленията по представените преписки, което установява наличие на спор за материално право. От друга страна, касаторът не представя и противоречива такава практика, като приложеното решение на ВКС също не сочи на такова противоречие, напротив в него е прието същото разрешение – допустимостта на иска е обусловена от преценката за заявените от страните имоти, а въпросът дали процесните имоти са идентични с възстановените на ответниците, ще се постави пред О., след като постанови решение, с което се уважава признатото от съда право на ищеца.
От друга страна, поставеният от касатора въпрос за идентичността на имота, предмет на спора, с този заявен от ищеца за възстановяване, има значение за основателността на иска и е предмет на преценката на събраните доказателства. Тази преценка не може да бъде проверявана в настоящето производство, тъй като то има за предмет наличието на основанията за допускане на касационното обжалване. За да уважи иска, съдът е приел, че наследодателите на ищеца се легитимират като собственици към миналия момент на спорната площ, като е кредитирал събраните гласни доказателства, кореспондиращи със записванията в емлячния регистър. Това е обуславящият изхода на делото въпрос, който не се установява да е решаван противоречиво в представеното от касатора решение на ВКС, нито са налице съображения, обосноваващи допускане на касационното обжалване поради значението на този въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Както се посочи вече, налице е утвърдена съдебна практика, включително задължителна за съдилищата, по въпроса за приложението на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Оплакванията за неправилност на изводите поради необсъждане на доказателствата и необоснованост на направените изводи, не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, тъй като представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на разглеждане само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В заключение следва извод, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 3.08.2009 год. по гр. д. № 416/2009 год. по описа на Кюстендилския окръжен съд по подадената от И. С. К., чрез адв. И., касационна жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: