О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1157
гр. София, 06.12.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 912 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 4.03.2010 год. по гр. д. № 836/2009 год. Пернишкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 14.10.2009 год. по гр. д. № 933/2008 год. на Радомирския районен съд, с което е отхвърлен предявения от П. П. П. от[населено място] против [община] установителен иск за собственост на незастроени урегулирани поземлени имоти в[населено място], за които са отредени УПИ ІІ в кв. 135 и ІV – 1603 в кв. 204, при описаните в решението граници.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищцата, чрез пълномощника й адвокат Бл. Б., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответната [община] не е взела становище по жалбата.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа становище за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че произнасянето на въззивния съд по материалноправни въпроси, свързани с основателността на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК и по процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди и анализира всички доказателства и доводите на страните са в противоречие на представената съдебна практика от 1956 год. и имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът за собственост е отхвърлен, въззивният съд е приел, че ищцата не е установила твърденията си, че е придобила правото на собственост по наследство, тъй като липсват доказателства за принадлежността му в лицето на наследодателя й, както и на такива за позоваване на придобиването му по давностно владение. Въз основа на събраните свидетелски показания съдът е направил извод, че до включването на имотите в регулация през 1981 год. същите са били земеделски земи, което обстоятелство е отразено и в съставения за един от имотите акт за държавна собственост, поради което и упражняването на фактическа власт от ищцата не може да има за последица придобиване на правото на собственост на твърдяното основание, тъй като този придобивен способ е изключен по отношение на държавните имоти, съгласно чл. 86 ЗС, в първоначалната редакция на закона. Липсват и записвания в разписния лист към първата регулация от 1981 год., поради което и имотите са били държавна собственост, съгласно действуващата редакция на чл. 6 ЗС, като за единият от тях е съставен и А. през 1983 год, а съгласно параграф 42 ПЗР на ЗОбС собствеността е преминала към общината. С оглед забраната на параграф 1 ЗИД на ЗС, публикация в ДВ бр. 46/2006 год., давността относно същите е спряна и не може да доведе до придобиване на правото на собственост на поддържаното основание.
В изложението на касаторката липсват формулирани конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд да се е произнесъл в противоречие на цитираната съдебна практика /и то по конкретни дела, а не задължителна/ или да е обосновано със съответните съображения значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 /всъщност т. 2/ и т. 3 ГПК. Както е разяснено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, тези въпроси трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. По така посочените от касатора въпроси касационният съд следва да се произнесе дали същите са обусловили правните изводи по предмета на спора в обжалваното решение, докато в настоящия случай, без да е посочен такъв правен въпрос, не би могло това да се осъществи, тъй като настоящата инстанция не може да извежда въпроса от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата. Само по себе си непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, които представляват основания за неправилност на въззивното решение, съгласно чл. 281, т. 3 ГПК – поддържаното оплакване за необсъждане на факти и обстоятелства от значение за спора, преценка на всички доказателства и доводите на страните, оплакването за нарушение на материалния закон. Последните не могат да бъдат разгледани в настоящето производство.
По тези съображения следва извода за липса на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение с № 20 от 4.03.2010 год. по гр. д. № 836/2009 год. по описа на П. окръжен съд по подадената от П. П. П., чрез адвокат Бл. Б., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: