Р Е Ш Е Н И Е
№ 4
гр. София, 13.04. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в ОТКРИТО заседание на двадесет и седми януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
При участието на секретаря Теодора Иванова
като разгледа докладваното от съдия БАЛЕВСКА
гражданско дело № 1885/ 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
П. Й. М. обжалва и иска да се обезсили / отмени въззивно Решение № 189 от 10.01.2019 год. по в.гр.д.№ 1658/2018 год.на Софийския градски съд , II Б възз.с/в., в частта , с която е отменено решението на първата инстанция по допускане на делбата при части ѕ идеални за Е. Ч. и 1/4 идеална част за П. М. и постановено ново решение , с което е отхвърлен иска за съдебна делба между страните по делото на АПАРТАМЕНТ № 56 в [населено място] , [жк], бл.103 вх.В ет.1, както и в частта , с която е потвърдено решението на първата инстанция постановено по възражението на Е. Ч. за трансформация на лични средства в закупения по време на брака на страните апартамент.
С касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на процесуалните правила, доводи за частична недопустимост касателно произнесения диспозивив по възражението на Е. Ч. за трансформация на основание чл. 21, ал.2 СК/85 –отм.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, при констатацията на състава на касационния съд , че в случая се поставя под съмнение допустимостта на произнасянето в диспозитива на въззивното решение по възражението на Е. Т. Ч. ( бивша М. ), квалифицирано от съда като такова по чл. 21, ал. 2 СК (отм.). Мотивиран от този си извод съставът на ВКС приема, че е налице основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване както по обуславящото произнасяне досежно възражението по чл. 21, ал. 2 СК/85-отм. , както и в частта по обусловения иск за делба на процесния апартамент № 56.
Върховният касационен съд , състав на второ отделение на гражданската колегия след преценка на наведените доводи и възражения на страните в правомощията на чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК , намира :
По основанието за допускане на касационно обжалване
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.2 предл.2-ро ГПК със съмнение за евентуална процесуална недопустимост, в частта , с която е налице изрично произнесен дипозитив по възражението на Е. Ч. за трансформация на лични средства в придобиване на процесния недвижим имот по време на брака на страните на основание чл. 21, ал.2 СК/85 отм.
Процесуалната недопустимост на съдебното решение се обуславя , съгласно разпоредбата на чл. 270, ал.2 ГПК от хипотези на произнасяне по разгледан, но незаявен иск; при ненадлежно упражняване правото на иск , при липса на съответния процесуален ред за защита на права. По силата на чл. 236, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 5 ГПК, съдът се произнася с решение ( като редовен и надлежен съдебен акт ) по основателността респ. неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа „какво постановява съдът по съществото на спора“,. Релевираните възраженията на страните,било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск , безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт , които се излагат „към решението“ и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право , или за неговата трансформация от гл.т. на изискуемост , ливидност . Безалтернативен е изводът , че със сила на пресъдено нещо се ползва само „решението“, а изложеното в мотивите – само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане (чл. 298, ал. 4 ГПК), каквото възражението по чл.21, ал.1 и/или ал.2 СК/85- отм. не представлява.
Доколкото процесуалната недопустимост касае отчасти обжалваното въззивно решение ( в случая) имащи отношение към релевирано правоизключващо възражение на страна по спора, то в останалата, макар и обжалвана част същото подлежи на правораздавателен касационен контрол за законосъобразност.
По основателността на касационната жалба .
С оглед на изложените по-горе мотиви следва да се приеме , че решението на въззивния съд , в частта с която е потвърдено решението на първата инстанция по изрично произнесения диспозитив по възражението на Е. Ч. за трансформация на лични средства в придобиване на процесния недвижим имот по време на брака на страните на основание чл. 21, ал.2 СК/85 отм. е процесуално недопустим и като такова подлежи на обезсилване.
Няма спор , че всеки установителен иск може да бъде заявен чрез възражения в рамките на предприетата съдебна искова защита. Доколкото такъв иск е заявен още с исковата молба за разрешаване на конкретно преюдициално правоотношение между същите страни, или като евентуален инцидентен установителен иск , то няма никакво съмнение , че именно това са хипотези при които по така заявените при условията на обективно съединяване на искове, решаващият съд е длъжен да се произнесе по същество, като постанови изричен диспозитив по иска.
В хипотезите , при които установителният иск се заявява под формата на възражение съдът не произнася изричен диспозитив, тъй като основателността или неоснователността на възражението , след обсъждане в мотивната част , се отразява пряко на констатациите на съда относно основния спор- за съществуването респ. несъществуването (във вида в който се търси защита ) на конкретното субективно материално право, предмет на делото и на исковата защита, за наличието на твърдяното накърняване на това право и за предвидените за това като защита от законодателя правни последици.
Обжалваното решение на въззивния съд , в частта с което е отхвърлен иска за съдебна делба на закупения по време на брака на страните апартамент в [населено място] , е неправилно .
Относно изводите на съдилищата (пъвроинстанционен и въззивен ) да приемат , че е налице трансформация на лични средства от страна на Е. Т. Ч. ( М. ) по см. на чл. 21 ал. 2 СК/85 – отм. , касационната жалба е частично основателна .
Съгласно чл. 290, ал.2 ГПК касационният се произнася по законосъобразността на обжалваното въззивно решение само в рамките на релевираните доводи , които доводи ( според касационната жалба ) в случая касаят изводите на съда , че процесният апартамент е изключителна собственост на Е. Ч., като придобит в период на фактическа раздяла на бившите съпрузи.
С разпоредбата на чл. 19 ал.1 СК/85 г. се урежда съпружеската имуществена общност , обхващаща : „ вещите и права върху вещи, както и паричните влогове придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос , независимо от това на чие име са придобити ”. Съвместният принос не се доказва, тъй като е установен със законовата презумпция с чл. 19 ал.3 СК/85- отм. и се определя като „влагане на средства и труд, грижи за децата и работа в домакинството”. Доколкото са наведени твърдения , че по време на фактическата ряздяла на съпрузите е опровергана презумпцията за наличие на съвместен принос , то тежестта на доказване е на този от бившите съпрузи , който иска да бъде изключена презумпцията , като установи конкретни факти и обстоятелства, сочещи че е налице приноса в придобиване на общото имущество.
В СК/85г.- отм. законодателно са уредени двете хипотези на пълна и частична трансформация – по чл. 21 ал.1 и ал.2 СК/85 г. ( отм.). Касае се до уредбата на два установителни иска, които могат да се предявят ( респ. да се заявят и под формата на правопогасяващо или правопроменящо възражение ) без ограничение във времето , но само и доколкото режима на имуществени отношения между бившите съпрузи се подчинява на съответния режим , установен от съответния СК, при правилата на който е прекратен брака на спорящите страни.
С исковете за пълна или частична трансформация в резултат на вложени лични средства респ. на заявено правоизклюващо възражение по чл. 21, ал.1 или ал.2 СК/85- отм. е уредено правото да се признае лична , индивидуална собственост на някой от бившите съпрузи изцяло или отчасти по отношение на недвижим имот , придобит в режим на съпружеска имуществена общност според презумпцията на чл. 19 ал.1 СК/85 г. ( отм.), поради вложени в придобиването на съответния недвижим имот изцяло или отчасти на лични средства т.е. такива по см. на чл. 20 СК/85 – отм.
Фактическата ряздяла на страните като безспорно установен факт не обосновава пряк логически извод нито за липсата на принос или липса на семеен характер на вложените в закупуване на процесния недвижим имот средства от страна на съпруга , който не е участник по сделката за придобиване на делбения имот .
Законът поставя съвместния принос на съпрузите в основата на съпружеската имуществена общност и предполага, че такъв е налице, като изхожда от нормалното състояние на брачните отношения. Само когато бъде установена пълна липса на съвместен принос, то съпружеска имуществена общност не може да възникне, независимо от възмездния характер на придобивното основание и може да се приеме , че презумпцията е оборена.
Съдебната практика на ВКС в множество решения приема, че недвижим имот, придобит от единия от съпрузите по време на трайна фактическа раздяла, която е довела до прекъсване на всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите е негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност.(така Решение No 43/05.04.2013 год. по гр.д.No 802/2012 година на ВКС- II г.о., Решение No 1372/ 28.01.2009 год. по гр.д.No 5932/2007 год. , постановено от ВКС- II г.о. по реда на чл. 218 а б.“а“ ГПК / отм./). Принципно тази практика следва да бъде споделена, но винаги ценена в контекста на конкретните по спора факти.
Фактическата раздяла, според обобщената съдебната пратика, може да се характеризира като обективно състояние в отношенията между съпрузите при липса на всякаква духовна, физическа и икономическа връзка между тях. Самият факт на разделно живеене например не може да се приравни на фактическа раздяла, когато съпругът работи в друго населено място или друга държава.
В случая , страните П. Й. М. и Е. Т. Ч. ( бивша М. ) са бивши съпрузи, чийто брак е сключен на 27.08.1971 година и е прекратен с развод с решение по чл. 99, ал.1 СК/85 –отм., влязло в сила на 21.04.2004 година.
Процесният апартамент е закупен на 19.06.1995 година с договор , сключен от Е. М. , обективиран с НА № 29/1995 година. Въз основа свидетелските показанията на дъщерята на страните, както и признание от страна на П. М. , съдържащо се в неговата въззивна жалба, е прието бившите съпрузи са се разделили трайно през есента на 1994 година. Като приема извода за обоснован , настоящият състав счита , че същият следва да бъде възприет като безспорен.
Изводът на въззивния съд , че закупеният 1./ по време на трайната фактическа раздяла на съпрузите апартамент от страна на Е. Т. , на нейно име , 2./ и в резултат на вложени лични средства до размер на 1/2 идеална част , поради което е уважен иска по чл. 21, ал.2 СК/85 –отм. , е изключителна собственост на Е. Ч. е отчасти правилен и отчасти неправилен . Изводите за основателността на възражението за трансформация на лични средства на основание чл. 21, ал.2 СК/85 – отм.( т.е. до размер на 1/2 идеална част ) се споделят от настоящия състав на ВКС с оглед на данните , че от притежавания недвижим имот в Горна баня , Е. Т. е притежавала 1/2 идеална част дарение от баща си и доколкото получените суми от този имот са вложени в закупуване на спорния ( делбен) недвижим имот , то в обем на 1/2 идеална част трансформацията в резултат на вложени лични средства от страна на надарената съпруга се явява логичен извод.
Спорът е дали е налице съсобственост по отношение на останалата 1/2 идеална част от процесното жилище, при заявената теза на Е. Т. Ч. , че личната собственост на тази идеална част е резултат на липсата на вложени семейни средства предвид фактическата раздяла на съпрузите (за времето след есента на 1994 година) към момента на закупуване на апартамента – 19.06.1995 година . Законодателят презюмира с разпоредбата на чл. 19, ал.1 СК/85 – отм., че вещите и правата по отношение на вещи, придобити по време на брака , са общи на съпрузите. Това е една оборима презумпция , но тя не може да се приеме за опровергана на база единствено на твърдението ( дори и доказано като начален момент), че при установената фактическа раздяла на съпрузите и прекъснатите помежду им физически и духовни връзки, липсата на материална общност за времето есента на 1994 година до м. юни 1995 година не предполагат съществуването на съпружеската имуществена общност. Опровергаването на законовата презумпция предполага установяване на факти, които изключват възможността платените суми за закупуване на спорното жилище да имат общ произход. Доколкото по делото са налице категорични данни, че след дарението на 1/2 идеална част в полза на Е. Ч., същата в рамките на делбен процес е доплатила суми за уравнение на останалата 1/2 част на друг съсобственик още през 1977 година, по време на брака си с П. М., и при установената от СК/85- отм. съпружеска имуществена общност и по отношение на влоговете на съпрузите, само твърдението , че вложените суми в разликата до спорната 1/2 идеална част от закупения по време на фактическата радяла жилищен имот са изключени от „общите средства“ ( в полза на П. М. от стойността на разпоредения имот евентуално би имало само облигационно вземане за неговата част) не може да обуслови безусловен извод , че вложените средства са само на Е. Ч. .Така направения от въззивния съд извод е разрез със закона – а именно правилата на съпружеската имуществена общност, на логиката и доказателствата по делото , тъй като няма категорични данни , сочещи на прекратени имуществени отношение на съпрузите, въпреки настъпилата раздяла и кратния и период към м. юни 1995 година..
Изложените съображения налагат извод , че по отношение на спорния жилищен имот, към момента на фактическата раздяла, придобитото жилище в обем на 1/2 идеална част е лична собственост на съделителката, а за разликата – в останалата 1/2 идеална част , е обща собственост на съпрузите в режим на съпружеска имуществена общност, при прекратяването на която с развода от 2004 година , при равни права съгласно закона .
Доколкото изводите на настоящия състав на ВКС досежно наличието на съсобственост на спорния жилищен имот, са различни от тези на въззивната инстанция , обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено, в частта , с която е прието , че липсва съсобственост , подлежаща на съдебна делба и искът за делба на АПАРТАМЕНТ № 56 в [населено място] ,[жк], бл.103 вх.В ет.1 е отхвърлен.
С оглед на данните по делото и заявеното и поддържано, при условията на евентуалност възражение от страна на Е. Т. Ч. ( бивша М. ), че по отношение на жилищния имот липсва съсобственост на основание изтекъл в нейна полза, считано от 1995 година , срок на придобивна давност по чл. 79, ал.1 ЗС, с писменото становище преди първото по делото заседание ( арг. за допустимост от чл. 342 ГПК ( л. 49, РС) и поддържано и с въззивната жалба на Е. Т. ( л.14, СГС), но без произнасяне от втората инстанция , доколкото е била възприета тезата за липса на съсобственост поради придобиване на имота в период на фактическа раздяла, която теза по вече изложените съображения настоящият състав не споделя , съставът на ВКС- гражданска колегия счита , че са налице само предпоставките да се отмени решението на въззивния съд , в частта , с която е отхвърлен иска за съдебна делба. Правомощията на чл. 293 ГПК в тези хипотези налагат след отмяната , производството по чл. 344, ал.1 ГПК да се върне за ново разглеждане от въззивния съд , друг състав, за произнасяне по основателността на иска за съдебна делба на П. М. след като разгледа и се произнесе по правоизклюващото възражения за липсата на съсобственост поради изтекла в полза на Е. Т. придобивна давност.
При новото разглеждане на спора за наличие на съсобственост в обема на 1/2 идеална част – която не може да се изключи от режима на съпружеска имуществена общност, съдът следва да съобрази безусловната съдебна практика по приложение на материалния закон , а именно че придобиването на недвижим имот на основание придобивна давност по см. на чл. 79 ал.1, респ. ал.2 ЗС, предполага установяването, при условията на пълно и главно доказване , на комплекс настъпили правно релевантните факти : упражнена от претендиращото лице в течение на времето – 10 или 5 години , фактическа власт на конкретен обект на правото на собственост, чужда собственост, спокойно и необезпокоявано упражняване правомощията на собственика /право на владение, на ползване и фактическо разпореждане/, без противопоставяне от страна на собственика на вещта , с намерение да се свои- т.е. с намерение от страна на лицето, упражняващо фактическата власт вещта да се счита като негова.
Доколкото има направени искания за присъждане на разноски, страните следва да имат предвид разпоредбата на чл. 294, ал.2 ГПК.
По изложените съображения , Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА въззивно Решение № 189 от 10.01.2019 год. по в. гр.д. № 1658 / 2018 год.на Софийския градски съд , II Б възз.с/в., в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция постановено по възражението на Е. Ч. за трансформация на лични средства в закупения по време на брака на страните апартамент, като процесуално недопустимо.
ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 189 от 10.01.2019 год. по в. гр.д. № 1658 / 2018 год.на Софийския градски съд , II Б възз.с/в., в частта с която е отменено решението на първата инстанция по допускане на делбата при части 3/4 идеални за Е. Т. Ч. и 1/4 идеална част за П. Й. М. и постановено ново решение , с което е отхвърлен иска за съдебна делба между страните по делото на АПАРТАМЕНТ № 56 в [населено място] , [жк], бл.103 вх.В ет.1 и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената част , друг състав на Софийския градски съд, въззивно отделение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :