О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 536
Гр. София, 21.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2280 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби:
* с вх.№ 3373 от 07.03.2017 г., подадена на 05.03.2017 г. от [фирма] чрез адвокат Л. Н. – К. от АК – В. Т. и
* с вх.№ 4084 от 20.03.2017 г., подадена на 17.03.2017 г. от В. С. Б. и В. В. В. чрез адвокат Ц. Й. – С. от САК
против въззивно решение № ІV-80 от 30.01.2017 г. по в.гр.д.№ 1624/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, ІV възз.състав.
Ответникът по касация [община] чрез юрисконсулт В. Р. е подал отговор на двете касационни жалби, в който възразява срещу наличието на основание за допускане на обжалването. Претендира разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение.
Третите лица – помагачи на касаторите В. В. В. и В. С. Б. – М. К. И. и И. В. И., не са отговорили на касационните жалби.
Жалбите са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК (при условията на чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК), от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговарят на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение, постановено при условията на чл. 258 – чл. 273 ГПК, е потвърдено решение № 184 от 10.12.2015 г. (поправено с решение № 359 от 15.06.2016 г.) по гр.д.№ 1056/2014 г. по описа на РС – Несебър. С поправеното първоинстанционно решение, по предявените от [община] искове (при участието на М. К. И. и И. В. И. в качеството им на трети лица – помагачи на ответниците В. В. В. и В. С. Б.) е прието за установено по отношение на [фирма], че дружеството не е собственик на поземлен имот с идентификатор 27454.30.49 по КККР на [населено място], [община], м. „Ш.”, с площ от 57 047 кв.м., трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – широколистна гора ; по отношение на В. В. В. е прието за установено, че не е собственик на 3/8 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 27454.30.48 по КККР на [населено място], [община], м. „Ш.”, с площ от 7 948 кв.м., трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – широколистна гора, а по отношение на В. С. Б. – че не е собственик на 5/8 ид.ч. от същия ПИ № 27454.30.48. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 105, т.ХХІІ, рег.№ 14181, н.д.№ 4165/2008 г. на нотариус С. А., а е отхвърлено искането по отношение на н.а.№ 75, т.ХІ, н.д.№ 2031/2012 г. и н.а.№ 82, т.І, рег.№ 637, н.д.№ 82/2013 г. – и двата, съставени от нотариус С. А..
На първо място въззивният съд е приел, че решението на РС е валидно и процесуално допустимо, а оплакванията за недопустимост на предявените от [община] отрицателни установителни искове са неоснователни. Позовал се е на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, когато се позовава на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, като ищецът има правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск и когато разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Прието е, че в настоящия казус интересът от предявяване на исковете е обоснован с оглед твърденията на [община], че е собственик на процесните два имота на основание чл. 25, ал. 1 във връзка с чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, за удостоверяване на което е съставен АОС № 2018 от 20.07.2004 г. (вписан под № 107 от 08.05.2007 г.). По съществото на спора и при условията на чл. 272 ГПК са споделени изводите на РС – Несебър, че исковете са основателни, като са изложени и съобръжения в отговор на заявените с въззивните жалби оплаквания и във връзка със събраните в производството доказателства. По делото е установено, че ПИ с идентификатор № 27454.30.27 по КК на [населено място] е идентичен с имот № 000170 по КВС на [населено място] (актуван с АОС № 2018 от 20.07.2004 г.), като за него не са заявени искания по ЗСПЗЗ и/или ЗВСГЗГФ пред ОСЗ – [населено място]. С постановление от 14.05.2008 г. ЧСИ Т. К. (№ 708) е възложил на взискателя И. В. И. имот № 27454.30.27 с площ от 64,985 дка, за който е приел, че принадлежи на длъжника Б. В. Б.. Между документите по приложеното изпълнително дело № 263/2007 г. на ЧСИ Т. К. не се съдържа титул за собственост, легитимиращ длъжника Б. Б. като собственик на имота, като в протокола за извършения опис ЧСИ не е посочил да е установил собствеността въз основа на някакъв титул за собственост. В изпълнителното дело не се съдържа дори индиция, че правото на собственост е принадлежало на длъжника. Съдът е намерил за неоснователни доводите във въззивните жалби, че правото на собственост на длъжника следва да се счита за установено с удостоверение, издадено от ЧСИ Л. М. (рег.№ 714 на КЧСИ), на когото делото е било изпратено след влизането в сила на постановлението за възлагане от 14.05.2008 г. Като официален документ това удостоверение съставлява доказателство за извършените от длъжностното лице в кръга на службата му действия, а в правомощията на ЧСИ не са възложени нотариални функции. „Установяването“ на собствеността по реда на чл. 373 ГПК (отм., сега – чл. 483 ГПК) представлява действие на съдебния изпълнител по проверка на собствеността чрез извършване на справки в данъчни и нотариални книги, включително и разпит на съседи. След влизането в сила на постановлението за възлагане от 14.05.2008 г. и съставения на тази основа КНА № 105 от 13.08.2008 г., на 03.08.2012 г. И. В. И. и съпругата му сключили договор за продажбата на имот № 27454.30.27 на [фирма], а то предприело разделяне на имота на настоящите (и процесни по делото) ПИ № 27454.30.49 (с площ 57 047 кв.м.) и ПИ № 27454.30.48 (с площ 7 948 кв.м.). За ПИ № 27454.30.48 е сключен договор за продажба на 24.01.2013 г. от [фирма] на В. С. Б. (с квота 5/8 ид.ч.) и В. В. В. (с квота 3/8 ид.ч.). Въззивният съд е споделил разбирането, че в рамките на спор за собственост съдът не може да се произнася по действителността на влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот и да прави преценка за допуснати нарушения на закона при извършване на публичната продан. Същевременно вещният ефект на влязлото в сила и неоспорено по исков ред постановление за възлагане може да бъде отречен, ако се установи, че длъжникът не е бил собственик на имота. С оглед отсъствието на доказателства имот № 27454.30.27 да е бил притежание на длъжника Б. В. Б., то нито постановлението за възлагане от 14.05.2008 г., нито впоследствие сключените договори за продажба от 03.08.2012 г. и от 24.01.2013 г. се ползват с транслативен ефект относно правото на собственост. Въззивният съд е споделил мотивите на РС и относно възражението за изтекла придобивна давност в полза на ответниците В. С. Б. и В. В. В. с присъединяване на владението на праводателите им, което е прието за неоснователно с оглед § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, съгласно който давност за придобиване на имот държавна или общинска собственост спира да тече, понастоящем до 31.12.2017 г. В допълнение окръжният съд е посочил, че по принцип публичната продан е правно основание, годно да направи купувача собственик съгласно чл. 70 ЗС и съответно – е основание за придобиване на имота с кратката придобивна давност при наличие на субективния елемент на добросъвестното владение. Съгласно чл. 498 ГПК, за да стане купувачът от публична продан и владелец на имота, необходимо е, след като постановлението за възлагане влезе в сила, бъде вписано и купувачът представи удостоверения за платени такси за прехвърляне на имота, съдебният изпълнител да въведе купувача във владение, като състави съответен протокол. В изпълнителното дело не се съдържа протокол за въвод във владение на купувача И. В. И. след влизане в сила на постановлението за възлагане. При това положение, дори да е била установена фактическа власт върху имота впоследствие (за което няма доказателства по делото), тя не е противопоставима на ищеца като добросъвестно владение, защото такова би било налице само ако И. В. И. е въведен във владение на имота от съдебния изпълнител с протокол, съставен по реда на чл. 498 ГПК.
Искането за допускане на касационното обжалване по касационната жалба [фирма] се поддържа по въпросите:
(1) „Може ли в рамките на спор за собственост съдът да се произнася по действителността на постановление за възлагане на недвижим имот от съдебен изпълнител и да прави преценка за допуснати нарушения на закона при извършването на публичната продан или това се извършва чрез обжалване на постановлението за възлагане по исков ред ?” – с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), тъй като окръжният съд се е произнесъл в противоречие с Р № 92 от 18.08.2010 г. по т.д.№ 645/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Р № 365 от 22.10.2012 г. по гр.д.№ 17/2012 г. на ВКС, І г.о. и Р № 153 от 12.07.2013 г. по гр.д.№ 1317/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. и
(2) „Какъв е способа за придобиване правото на собственост от кредитора, настъпило от деня на постановлението за възлагане на процесните имоти – оригинерен или деривативен ?” – с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Искането за допускане на касационното обжалване по касационната жалба В. С. Б. и В. В. В. се поддържа на първо място с довод, че въззивното решение е недопустимо, както и поради нарушение на процесуалните правила, изразило се в необсъждането на всички доказателства по делото (включително свидетелските показания), а също така и по въпросите:
(1) „Следва ли ищеца по предявен отрицателен установителен иск на общо основание да докажат правото си на собственост върху процесния имот, при условие, че се позовава на невъзможността такъв имот да бъде придобит по давност ?” и
(2) „Може ли ответници по иск за собственост на земеделска земя да се позовават на придобивна давност като добросъвестни владелци, при условие, че общината не е доказала на общо основание, че е собственик на имота ?
– с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) поради противоречие с Р № 310 от 03.01.2012 г. по гр.д.№ 456/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и Р № 145 от 16.11.2016 г. по гр.д.№ 2412/2016 г. на ВКС, ІІ г.о.,
(3) „Правопораждащ ли е съответния акт за общинска собственост и следва ли общината да се легитимира като собственик на общо основание, когато е оспорен от ответника ?” ,
(4) „Принудителния въвод във владение задължителен елемент ли е от процедурата по публична продан, провеждана от съдебните изпълнители, за да може купувачът на публичната продан да придобие и качеството на владелец ?” и
(5) „Каква е доказателствената тежест на констатациите, извършени от съдебния изпълнител по изпълнение на задълженията му ?”
– с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) , без да се посочва конкретна практика, както и с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Приложена е и нецитирана в изложението съдебна практика – Р № 149 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 647/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и Р № 331 от 27.03.2012 г. по гр.д.№ 298/2011 г. на ВКС, ІІ г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
На първо място, не може да бъде споделен доводът на касаторите В. С. Б. и В. В. В., че въззивното решение е недопустимо. Окръжният съд е съобразил постановките по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК (с които кореспондира и по-рано постановеното Р № 331 от 27.03.2012 г.) и е постановил акта си в съответствие с даденото задължително тълкуване. Предявените от [община] отрицателни установителни искове за собственост са процесуално допустими от гледна точка изискването за обосноваване на правен интерес от заявяването им. Ето защо не е налице основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, включително по първия и третия поставени от тези касатори въпроси. Същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие с Р № 310 от 03.01.2012 г. и Р № 149 от 12.06.2013 г., защото изводът, че общината е установила интереса от предявяване на исковете, е формиран не въз основа на придадена обвързваща материална доказателствена сила на съставения акт за частна общинска собственост, а с оглед доказаното по делото придобивно основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ във връзка с чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. В нито един момент от разглеждането на спора по същество тези касатори не са отричали земеделския характер на процесните имоти, поради което Р № 145 от 16.11.2016 г. се явява съдебна практика, която не е относима към настоящия случай.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и в случаите, когато отсъства конкретно формулиран правен въпрос. Наред с това, не съставляват общо основание за допускане на обжалването питания, касаещи правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Ето защо заявеното от касаторите Б. и В. оплакване, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, не могат да обосноват допускане на обжалването, като при това оплакването не съответства на данните по делото, сочещи на извършен задълбочен съвкупен анализ на събраните пред двете инстанции доказателства.
По поставените от касаторите въпроси, касаещи придобиване на собствеността върху процесните имоти въз основа на сделките, последвали влязлото в сила постановление за възлагане по изп.д.№ 263/2007 г. на ЧСИ Т. К. (формулирани от касатора [фирма], както и въпрос № 5 на касаторите Б. и В.), ВКС намира следното: Съгласно задължителната съдебна практика – ТР № 5 от 18.05.2017 г. по тълк.д.№ 5/2015 г. на ВКС, ОСГК, публичната продан се характеризира като деривативен придобивен способ. Въззивният съд е възприел същото разбиране, поради което отсъства допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационното обжалване не може да се допусне по въпрос № 2 на касатора [фирма]. Поставеният от този касатор въпрос № 1 е неотносим, т.е. не съставлява общо основание за допускане на обжалването, защото окръжният съд не е поставял под съмнение и не се е произнасял по действителността на постановлението за възлагане. Разгледан е друг въпрос – дали постановлението е произвело вещно-правен транслативен ефект при отсъствие на доказателства длъжникът по изпълнението да е бил собственик на имота, какъвто е отречен при съобразяване деривативния характер на публичната продан. Така даденото разрешение кореспондира с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора (Р № 365 от 22.10.2012 г. и Р № 153 от 12.07.2013 г.). По отношение на въпрос № 5 на касаторите Б. и В. нито е доказано произнасянето на окръжния съд да е в противоречие с практиката, визирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (такава дори не е посочена от касаторите), нито е изложено какво налага произнасяне в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поставените от касаторите Б. и В. въпроси под №№ 2 и 4 касаят въведеното евентуално придобивно основание по чл. 79, ал. 2 ЗС. Въпрос № 2 няма обуславящо значение за изхода на спора – на първо място въззивният съд не е отрекъл възможността за ответниците по иск за собственост на земеделска земя да се позовават на придобивна давност, а от друга страна не е вярно, че общината не е доказала да е собственик на имота. Ето защо ВКС приема, че този въпрос не представлява общо основание за допускане на обжалването. По отношение на въпрос № 4 отсъстват допълнителните селективни критерии както по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (касаторите не са посочи практика, с която въззивното решение да влиза в противоречие), така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (предпоставката по т. 3 би била налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което би се достигнало до отстраняване на непълноти или неясноти на конкретни правни норми или когато съдът за първи път се произнася по даден правен спор или когато се изоставя едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, а в изложението на касационните основания не се сочи подобна хипотеза).
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноски под формата на възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, определено съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 100 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІV-80 от 30.01.2017 г. по в.гр.д.№ 1624/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, ІV възз.състав.
ОСЪЖДА [фирма], В. С. Б. и В. В. В. ДА ЗАПЛАТЯТ на [община] сумата 100 (сто) лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: