О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
531
гр. София, 23.10.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1457 по описа на Върховния касационен съд за 2018 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 2481 от 30.11.2017 год. по гр. д. № 3537/2017 год. Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция е потвърдил първоинстанционното решение № 8636 от 28.11.2016 год. и постановеното по чл. 250 ГПК решение № 2297 от 6.04.2017 год., двете постановени по по гр. д. № 13065/2013 год. на Софийски градски съд в частта, в която е уважен предявеният от Н. В. и К. Ш. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане от ответника [фирма] на обезщетение за ползване на 80/100 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № 68134.506.583 с площ 9 504 кв. м. и построените в него сгради с посочени идентификатори, за периода от 1.10.2008 год. до 1.03.2010 год. в размер на 243 810 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 1.10.2013 год. до датата на окончателното изплащане, и разноски по делото 11 759 лв.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор Р. С., чрез пълномощника адвокат Ж. К., с оплаквания за неговата неправилност поради липса на предпоставките за присъждане на претендираното обезщетение – ищците не са установили, че ответникът, сега касатор, е съсобственик в имота, че същият го ползва лично или чрез другиго, както и кои от сградите ползва с оглед данните по делото, че част от тях са негодни за ползване. Поддържа се и липса на надлежно писмено искане за ползване на имотите, с искане въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано, да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен, евентуално присъденото обезщетение бъде намалено съответно на броя на сградите, които са разрушени и неизползваеми пред процесния период. Касаторът претендира присъждане на направените съдебни разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като основания за допускане на касационно обжалване тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК по следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивния съд в своята решаваща функция по същество на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, като наличието на първото от основанията за допускане на касационно обжалване е обосновано с твърдението за противоречие със задължителна съдебна практика – т. 19 от ТР № 1 от 4.01.2001 год. по т. д. № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС, Р № 68 от 24.04.2013 год. по т. д. № 78/12 год., ІІ т. о. на ВКС, Р № 157 от 8.11.11 год. по т. д. № 823/10 год., ІІ т о. на ВКС и др. Същото основание се поддържа и по процесуалноправните въпроси: 2. При иск по чл. 31, ал. 2 ЗС в чия доказателствена тежест е установяване правото на собственост на ответника върху идеални части от имота, за който се претендира обезщетение? 3. При иск по чл. 31, ал. 2 ЗС правоизключващо ли е направеното от ответника възражение, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на правото на собственост на ответника върху недвижимия имот?, с позоваване на противоречие с представената съдебна практика – определение № 255 от 18.06.15 год. по гр. д. № 2677/15 год., ІІ г. о. на ВКС , Р № 95 от 16.06.14 год. по гр. д. № 1913/14 год., ІІ г. о. на ВКС.
В изложението в т. 2.1 са формулирани и редица материалноправни въпроси относно съдържанието на поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС и необходимостта от конкретизиране на имота и основанието за съсобствеността, както и за обусловеността на вземането за обезщетение от наличието на съсобственост с оглед наличието на влязло в сила съдебно решение към този момент, с което не е призната съсобственост в имота, като същият се позовава на липса на съдебна практика, обосновавайки наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се релевира по поставените от касатора в изложението под т. 2.2 материалноправни въпроси, както следва: 2.2.1. Дължи ли се обезщетение за лишаване от ползване на съсобствени имоти по чл. 31, ал. 2 ЗС, ако имотите не са годни да бъдат използвани по предназначение, с позоваване на противоречива съдебна практика – Р № 220 от 29.12.11 год. по гр. д. № 1521/10 год., ІІ г. о. на ВКС, Р № 95 от 16.06.14 год. по гр. д. № 1913/14 год., ІІ г. о. на ВКС /искът е отхвърлен поради недоказване на възпретятстването или ограничаване на единия съсобственик от другия, след напускане на имота/, ТР № 129 от 30.06.86 год. ОСГК на ВС и др. представени решения на ВКС, 2.2.2. Когато е установено лично ползване само на някои сгради или помещения от тях дължи ли се обезщетение по чл. 31 ЗС за целия имот /сграда или само за използваната площ /ако тя е по – голяма от притежаваната квота в съсобствеността на ползващия съсобственик/, като произнасянето на въззивния съд по въпроса противоречи на цитираното и представено Р № 116 от 8.10.15 год. по гр. д. № 2677/15 год., ІІ г. о. на ВКС, 2.2.3. Когато за част от имотите е установено, че не са използвани от ответника по иска по чл. 31 ЗС /т. е. не е налице лично ползване/ трябва ли да се установят фактически действия, с които се препятства ползването от другия съсобственик в периода, за който се претендира обезщетение – отново се релевира противоречие със задължителна съдебна практика, цитирана и представена към изложението, вкл. и ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК е обосновано с твърдението за присъждане на обезщетение за ползване и на сгради, които не се ползват от касатора, което според него е очевидна неправилност на решението поради противоречие с принципа за неоснователно обогатяване.
Ответниците по жалбата, ищци в производството – Н. Г. В.-П. и К. Н. Ш., чрез адвокат Л. Д. в представения писмен отговор оспорват наличието на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението и претендират присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касатора в приложеното изложение, намира следното:
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца при иск по чл. 31, ал. 2 С е да докаже, че имотът е съсобствен с ответника, че е отправил писмена покана, че ответникът ползва имота или площ, по-голяма от съответстващата на правата му в съсобствеността, и ползата, която ищецът е пропуснал след поканата. Ответникът не е релевирал възражение за липса на съсобственост в срока за отговор на исковата молба, а възможността за релевиране с въззивната жалба е преклудирана. То не е правоизключващо възражение за възникване вземането за обезщетение, доколкото не се оспорва правото на собственост на ищеца, а това на ответника, при което ако не се докаже, че ответникът е съсобственик, вземането ще се дължи на основание – чл. 59 ЗЗД и то при по – неблагоприятни условия. Правото на собственост на ответника е факт, който ползва ответника – тъй като обуславя по-ограничена отговорност за неоснователно обогатяване от тази на ползвателя – несобственик, както и го освобождава от доказателствена тежест относно установяването на правното основание за ползването на имота. За правилната правна квалификация на иска е достатъчна липсата на оспорване от страна на ответника на наведеното в исковата молба обстоятелство за наличие на съсобственост върху имотите между ищците и ответника при посочените в исковата молба квоти, както и непълното и непряко доказване на правото на собственост на ответника до размера от 20/100 идеални части, чрез представените косвени доказателства – мотиви на решение № 87/02.07.2013 год. по гр. д. № 960/2012 год., ІІ г. о. на ВКС, вписване на правото на собственост на ответника върху 20/100 ид. части в кадастралния регистър по партидата на имота, данъчна декларация за имота от 26.01.2000 год., както и декларация от ответника по чл. 14 от ЗМДТ. Фактическият състав на обезщетението не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ, достатъчно е да е отправил надлежна писмена покана за обезщетение, каквато ищците са отправили на 03.07.1998 год., от която дата ответникът е изпаднал в забава. От поканата без съмнение става ясно волеизявлението на ищците до ответното дружество за плащане на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот, съставляващ място и сгради, а допълнителни указания за индивидуализацията на визираните имоти са посочването на качеството на авторите на изявлението.
От събраните доказателства съдът е приел, че през процесния период ответникът е упражнявал фактическа власт върху съсобствените имоти, ползвайки част от тях за производствени нужди или за отдаване под наем, други не са били използвани, но ищците фактически не са имали достъп до целия съсобствен терен и до съсобствените сгради, тъй като са били изцяло под контрола на ответното дружество /към 2010 год. са се охранявали от назначена от дружеството охрана, и от всички страни граничат с терен, изключителна собственост на дружеството/. Владението върху спорните имоти е предадено след изтичане на исковия период – на 15.08.2013 год. В преклузивните срокове ответникът не е заявил правоизключващо възражение, че е предоставил на неползващия имота съсобственик възможност да го ползва съобразно правата си, но същият е отказал. Доводите, че само част от сградите са се ползвали от дружеството, както и че имотът е имал само частична ограда, също не обуславят такъв извод.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване намира следното:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С новата редакция на закона, приета с ДВ, бр. 86/2017 год., се предвиди в чл. 280, ал. 2 ГПК, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд при решаващата си функция да обсъди всички доказателства и доводи на страните не е решен в противоречие с представената съдебна практика, поради което не обуславя допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 19, ТР № 1/04.01.2001 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГК, ВКС мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдът следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. В съответствие с тези указания, съдът е изпълнил задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение, т. е. да се произнесе по спорния предмет, след извършване на самостоятелна преценка на събраните доказателства и обсъждане на релевираните в преклузивните срокове доводи и възражения на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения и немотивираност на обжалваното решение са относими към обосноваността на съдебния акт и извършената преценка на доказателствата. Те са израз на релевирани доводи за неправилност на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да се обсъждат в настоящето производство по селектиране на касационните жалби, а при разглеждането им по същество.
Съгласно установената съдебна практика, включително приложената от касатора, предпоставка за уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС е съвместното притежание на процесната вещ от страните по делото, като в това производство ищецът следва да докаже чрез пълно и главно доказване всички елементи на фактическия състав на посочената разпоредба, включително, че е налице съсобственост по отношение на имота, за който се претендира обезщетение за ползване. По този иск в тежест на ищеца е да докаже своето право на собственост и ползата, която е пропуснал след поканата, и достатъчно да наведе правото на собственост на ответника върху съответни части от общата вещ. В случая материалноправната легитимация на ищците не е била оспорена, а възражение за липса на съсобственост ответникът е направил едва с писмените си бележки пред първоинстанционния съд, извън преклузивните срокове, поради което не е било необходимо ангажирането на доказателства за установяване правата му в съсобствеността. Наличието й е установено и от мотивите на влязлото в сила решение на ВКС, с което ищците за признати за собственици на съответните идеални части от процесните имоти, както и от косвените доказателства, неоспорени от касатора. Следва да се посочи, че участието на ответника в съсобствеността има значение за правната квалификация на иска, не и за ангажиране на отговорността за заплащане на обезщетение – ако участва в съсобствеността той ще отговаря по чл. 31, ал. 2 ЗС, а ако не участва – по чл. 59 ЗЗД /Р № 212 от 10.09.12 год. по гр. д. № 338/11 г., IV г. о. на ВКС/, поради което възражението за липса на съсобственост няма правоизключващо действие относно вземането за обезщетение за лишаване от ползване, в какъвто смисъл са изводите на въззивния съд.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставените материалноправни въпроси, с оглед тезата на касатора за недължимост на обезщетение, поради липса на надлежна покана – елемент от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 ЗС. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. С оглед данните по делото ищците са отправили нотариална покана за заплащане на обезщетение за ползване на съсобствения имот, считано от 10.06.1998 год., адресирана до изпълнителния директор и получена от секретар на ответното дружество на 03.07.1998 год., от който момент то е изпаднало в забава. Доколкото самият закон не поставя изискване за съдържанието на поканата, няма основание по пътя на разширително тълкуване на нормата да се изискват и други реквизити освен същата да е в писмена форма и да е достигнала до своя адресат – ползващия имота съсобственик /Р № 121 от 7.04.14 год. по гр. д. № 3230/13 год., IV г. о. на ВКС, Р № 112 от 2.07.13 год. по гр. д. № 1011/13 год., II г. о. на ВКС/. В нея не е необходимо да се сочи нито квотата на съсобственика, респ. наличието на съсобственост, нито размера на задължението или периода, за който се претендира обезщетението, тъй като това едностранно волеизявление няма значение за разрешаване спора за съсобствеността. Тези факти подлежат на уточняване и установяване в хода на съдебното разглеждане /Р № 351 от 13.07.10 год. по гр. д. № 573/09 год., III г. о. на ВКС/. Наличието на съсобственост има значение за основателността на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, но не може да се разглежда като необходимо изискване за редовност на поканата. Още повече, че към момента на предявяване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС не е имало преюдициален спор за собственост, от който да зависи изхода на производството по чл. 31, ал. 2 ЗС, в какъвто смисъл е посочената и приложена от касатора съдебна практика. Във всеки конкретен случай дали наличната писмена покана може да се счита като такава по чл. 31, ал. 2 ЗС е въпрос не на тълкуване на закона, а на анализ на конкретните факти и обстоятелства, поради което въпросите за съдържанието й не могат да обусловят основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът за дължимостта на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС за имоти, които не са били годни за ползване по предназначение е неотносим. Не в тази насока са изводите на въззивния съд, който е приел с оглед заключенията на съдебно – техническите експертизи /приложени към тях сателитни снимки и протокол за въвод във владение/ и кредитираните свидетелски показания, че към процесния период всички сгради, за които се претендира обезщетение са били в добро конструктивно състояние и не са съществували технически или други фактически основания, препятстващи ползването им съобразно тяхното предназначение.
Доводите на касатора, че не дължи пълния размер на определеното обезщетение, тъй като не е ползвал лично част от процесните сгради, не кореспондират с установения факт по ограничаване на достъпа на ищците до имота, преценен от въззивния съд с оглед разясненията на ТР № 7/12 год. на ОСГК на ВКС. „Лично ползване” по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове и без значение кой осъществява фактическа власт от името на използващия съсобственик (трето лице по договор за наем, заем за послужване или др.). Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея. Претенцията за обезщетение ще е основателна и когато ползващия съсобственик не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е получил писмена покана, не допуска друг съсобственик да си служи с вещта. Установено е, че през процесния период ответникът е осъществявал фактическа власт върху съсобствените имоти /използвайки част от тях за производствени нужди, други – за отдаване под наем/, а дали е извличал ползи е ирелевантно за уважаване на претенцията. Доказателства, че е предоставил ползването на ищците, осигурил е достъп и реална възможност да ползват имота и те са отказали, касаторът не е представил, за да се освободи от задължението за заплащане на обезщетение, поради което неоснователен е доводът, че липсва причинна връзка между осъществяваната от него фактическа власт и невъзможността ищците да владеят и ползват спорната част /нотариалните покани, регламентиращи достъпа до процесните имоти са от 2014 год., т. е. след исковия период/. С оглед на горните съображения формулираните в изложението под т. 2.2 материалноправни въпроси не представляват такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по същността си представляват доводи за неправилност на въззивното решение. Поради това не могат да обосноват релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Липсва и основанието за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато и на това основание.
Във връзка с частта от обжалваното решение, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение № 2297 от 06.04.2017 год. по гр. д. № 13065/2013 год. по описа на Софийски градски съд за уважаване на акцесорната претенция за присъждане на законната лихва върху определения размер на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС, конкретни правни въпроси не се поставят, не се сочат и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази част решението е валидно и допустимо, поради което не се налага служебното му допускане до касационен контрол.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
С оглед този изход на настоящето производство жалбоподателят следва да заплати на ответната страна направените разноски в размер на по 1500 лв. – за всеки от ответниците по касационната жалба, дължими за заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представените два броя договори за правна защита и съдействие и адвокатски пълномощни и съобразно заявеното искане, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2481 от 30.11.2017 год. по гр. д. № 3537/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд по подадената от [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор Р. С., чрез пълномощника адвокат Ж. К. касационна жалба срещу него.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор Р. С., да заплати на Н. Г. В.-П., ЕГН [ЕГН], [населено място] и на К. Н. Ш., ЕГН [ЕГН], [населено място], направените в настоящето производство разноски в размер на по 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/ на всяка от тях.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: