О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
гр. София, 19.01.2017 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3008 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 64003 от 11.05.2016 г., подадена от Д. Ж. Е. чрез адвокат С. К. от САК против въззивно решение № 2648 от 01.04.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 17939/2014 г. по описа на Софийски градски съд, ГК, въззивно отделение, II „в“ състав.
Ответниците по касация Д. К. С. и К. А. А. чрез адвокат П. А. от САК са подали писмен отговор, в който подържат, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касация на обжалваното въззивно решение. Евентуално –поддържат, че жалбата е неоснователна по същество. Претендират разноски.
Ответницата по касация Р. З. А. не е подала писмен отговор.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК.
По допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, Софийският градски съд е отменил изцяло решение № I-49-211 от 07.08.2014 г., постановено по гр.д.№ 61349/2011 г. на СРС, 49 състав и вместо това е отхвърлил като неоснователен предявеният от Д. Ж. Е. против Д. К. С., К. А. А. и Р. З. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено правото на собственост на Д. Ж. Е. на основание договор за покупко – продажба, сключен с нот.акт № 140, том II, нот.дело № 390/2003 г. по отношение на Д. К. С., К. А. А. и Р. З. А., върху следния недвижим имот: двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], Столична община, район Искър, [улица], със застроена площ от 70 кв. м., състояща се от: две стаи, хол и кухня на първия етаж и две стаи, хол, кухня и антре на втория етаж, заедно с дворното място, в което е построена, представляващо УПИ VI-145 от кв. 9 по плана на [населено място], м. „Б.“, цялото с площ от 656,00 кв.м., при съседи: [улица], [улица], парцел V-146 и парцел VII-144 и за осъждане на Д. К. С., К. А. А. и Р. З. А. да предадат владението върху имота. Предвид изхода на спора по иска за собственост, без уважение е оставено искането на Д. Ж. Е. по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нот.акт № 99, том XIV, рег. № 30471 по нот.дело № 2459/2007 г., с който е признато правото на собственост на Д. К. С., К. А. А. и Р. З. А. върху процесния имот.
Въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба от 02.07.1992 г. К. М. А. и А. М. А. са прехвърлили на ответниците Д. К. С. и К. А. А. (по време на брака му с Р. З. А.) процесния недвижим имот, като прехвърлителите са си запазили правото на ползване върху имота – заедно и поотделно, докато са живи. От своя страна Д. К. С., К. А. А. и Р. З. А. са сключили договор за покупко-продажба на същия имот с дата 24.01.1995 г., купувач по който е Н. Х. Б., който пък е сключил договор за продажба с физически лица, продали имота на Д. Ж. Е. с договор за покупко-продажба от 08.05.2003 г. В защита срещу иска Д. К. С., К. А. А. и Р. З. А. са противопоставили възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност с начало 02.07.1992 г. Възражението е намерено за неоснователно относно частта от релевирания период между 02.07.1992 г. и 24.01.1995 г., тъй като през това време упражняваната от ответниците фактическа власт представлява реализация на правомощието владение като елемент на притежаваното от тях право на собственост.
След анализ на събраните по делото гласни доказателства (както ангажираните от ответниците, така и чрез разпита на посочените от самата ищца свидетели), въззивният съд е приел за установено, че в полза на ответниците е изтекла 10-годишна придобивна давност в периода от 24.01.1995 г. (датата на сключения с Н. Х. Б. договор) до 2005 г. Относно намерението за своене съдът е отчел не само презумпцията на чл. 69 ЗС, но и установения чрез гласните доказателства факт на противопоставяне владението от страна на ответниците срещу ищцата и нейните праводатели. Установено е, че титулярите на правото на ползване са починали преди предявяването на иска по настоящото дело. В тази връзка като незаконосъобразен е преценен изводът на СРС, че през времето, през което върху процесният имот е съществувало учредено вещно право на ползване върху имота в полза на К. М. А. (А. М. А. е починал преди нея), давност не е текла. Прието е, че наличието на учредено ограничено вещно право на ползване за едно лице по никакъв начин не препятства и не изключва правната възможност за придобиване на имота по давност от друго лице. Действително, именно в полза на титуляра на ограниченото вещно право е предоставено упражняването на правомощията владение и ползване, които се включват в обхвата на правото на собственост, поради което титулярът на това право притежава само т.нар. „гола собственост”. От друга страна, обаче, правото на ползване не създава правна пречка за трети лица да установят владение върху имота. Владението представлява фактическо състояние, което (в случай, че бъде доказано, че е упражнявано през определен период от време) законът обвързва с настъпването на конкретна правна последица – придобиването на собствеността. Въззивният съд се е мотивирал, че не съществува правна пречка в имота да се намира титулярът на вещното право на ползване и едновременно с това върху имота да бъде упражнявано и владение от трети лица, като от титуляра на вещното право се търпи упражняваното от третите лица владение – факт, който е приет за установен в конкретния случай от показанията на свидетелите на ответниците. В тази хипотеза, упражняваната от титуляра на вещното право на ползване фактическа власт е израз на притежаваното от него ограничено вещно право – той не държи имота за титуляра на собствеността, а упражнява самостоятелно право. Именно затова няма пречка от страна на третите лица да бъде упражнявано едновременно с него владение за придобиване правото на собственост. Прието е още, че е неоснователно възражението на ищцата за прекъсване на давността с предявен от ответниците Д. К. С., К. А. А. и Р. З. А. срещу праводателя на ищцата Н. Х. Б. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ с предмет установяване правото на собственост на ответниците върху процесния имот на основание договора за продажба от 02.07.1992 г. Съдът се е мотивирал с нормата на чл. 116, б. „б.” ЗЗД и задължителното тълкуване, дадено с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 116 от 24.11.2014 г. по гр.д.№ 2592/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., съгласно която давността се прекъсва с предявяването на иск от титуляра на правото срещу лицето, което би могло да се позове на придобивна или погасителна давност. Ищецът, предявил иск за защита на свое право, не прекъсва сам собствената си придобивна давност. Такава последица настъпва само по предявен иск от собственика. Придобивната давност не е била прекъсната и при условията на чл. 116, б. „в” ЗЗД (с образуването на изп.д.№ 20078480400201/2007 г. по описа на ЧСИ Р.А.), тъй като освен, че е образувано след изтичане на законоустановения 10-годишен давностен срок в полза на ответниците /2005 г./, взискател по него е кредитор на ищцата и съответно – принудителното изпълнение е било насочено срещу нея като длъжник, а не срещу ответниците, които не са страна по него. В обобщение въззивният съд е приел, че ищцата не е активно материално-правно легитимирана по предявения иск, тъй като не е собственик на процесния имот предвид доказаното придобиване на същия от ответниците на оригинерно основание преди датата на предявяване на исковата молба (28.12.2011 г.).
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени две групи правни въпроси: (І.1.) „Тече ли продобивна давност в полза на низходящи от първи ред при наличие на учредено вещно право на ползване на възходящ, в случай че фактическата власт върху недвижимия имот се осъществява съвместно от титуляра на вещното право на ползване и неговите низходящи от първи ред?” ; (І.2.) „Представлява ли владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС осъществяването на фактическа власт върху недвижим имот от низходящи от първи ред (деца), при наличие на учредено вещно право на ползване върху недвижим имот в полза на възходящ (майка)?” ; (ІІ.1.) „Налице ли е субективният елемент на владението по чл. 68, ал. 1 ЗС при осъществяване на фактическата власт върху недвижим имот на основание сключен договор за заем за послужване на същия недвижим имот?” ; (ІІ.2.) „Следва ли да се счита опровергана презумцията на чл. 69 ЗС при наличие на установено по делото правно основание (неформален договор за заем за послужване), на което ответниците упражняват фактическа власт върху вещта?” ; (ІІ.3) „Извършването на разпоредителна сделка с правото на собственост изключва ли намерението за своене и актът на разпореждане оборва ли презумцията на чл. 69 ЗС?”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по цитираните въпроси по следните съображения:
Въпросите от втората група нямат обуславящо значение за изхода на спора. Същите предпоставят въззивният съд да е приел за установено, че ответниците са се намирали в имота по силата на неформален договор за заем за послужване, сключен между тях и титулярката на ограниченото вещно право на ползване К. М. А., а такъв извод изобщо не е формиран. Напротив – въззивният съд е приел, че фактическата власт е упражнявана паралелно и независимо – от една страна от К. А., разполагаща с правомощията владение и ползване, и едновременно с нея и без да основават действията си на облигационно правоотношение – от ответниците като владелци. Търсената чрез поставянето на тези въпроси ревизия на така формирания извод не може да бъде постигната в рамките на производството по селекция и посредством формулирането на въпроси, които не почиват на данните по делото (твърдение за упражняването на държане от ответниците в смисъла на обосновката към двата въпроса дори не е въвеждано от касаторката пред инстанциите по същество). Относно третият въпрос от тази група следва да се има предвид, че фактът на извършената през 1995 г. разпоредителна сделка с правото на собственост не изключва намерението за своене и не оборва презумцията на чл. 69 ЗС. Напротив – с извършването на разпореждането от 24.01.1995 г. ответниците са се лишили от основание да упражняват фактическа власт върху имота като негови собственици, каквито са били от 02.07.1992 г. до 26.01.1995 г. и като са продължили да се намират в него при липсата на облигационно основание за това, не съществува правна пречка поведението да се третира именно като действие, запълващо както от обективна, така и от субективна страна фактическия състав на владението по чл. 79, ал. 1 ЗС.
Видно от изложените аргументи в подкрепа на въпросите от първата група, и във връзка с тях касаторката предпоставя по делото да е установено наличието на договор за заем за послужване между ответниците и К. М. А.. По тази причина и по изложените по-горе съображения и тези два въпроса не съставляват общо основание за допускане на обжалването. Наред с това не се установява решението на въззивния съд да е в противоречие с посочената задължителна съдебна практика – ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 4 от 17.09.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 37/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 91 от 02.07.2010 г. по т.д.№ 713/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. Установените по делото факти определят ответниците именно като владелци по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, като същите се ползват и от презумпцията по чл. 69 ЗС. Тежестта за оборването й е била за касаторката (както се приема дори в цитираното от касаторката Решение № 91 от 02.07.2010 г. по т.д.№ 713/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.), която не е провела обратно доказване. От ангажираните от касаторката доказателства не се установява наличието на обстоятелства, които да обосновават извод, че ответниците са упражнявали не владение, а държане върху имота по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. Ето защо не е налице обстоятелство, което да изключва извода, че в полза на ответниците е изтекла общата придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС.
Предвид изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторката следва да заплати на ответниците Д. К. С. и К. А. А. направените по делото разноски – 2 400 лева, съгласно ДПЗС от 01.06.2016 г.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2648 от 01.04.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 17939/2014 г. по описа на Софийски градски съд, ГК, въззивно отделение, II „в“ състав.
ОСЪЖДА Д. Ж. Е. ДА ЗАПЛАТИ на Д. К. С. и К. А. А. сумата 2 400 (две хиляди и четиристотин) лева за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: