О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 166
гр. София, 18.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 4421 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 6438 от 09.09.2016 г., подадена от К. Ц. Г. и В. И. Г. чрез адвокат Т. М. от АК – Шумен, против въззивно решение № 394 от 21.07.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 257/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд, ГК, ІІ въззивен състав.
Ответниците по касация Д. Г. Г., А. Ц. В. и Б. Т. В., представлявани от адвокат М. Ц. и адвокат В. Н. (и двамата от САК), са депозирали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразяват срещу допустимостта на жалбата с оглед цената на иска, евентуално – срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване. Претендират присъждането на разноски за защитата им пред ВКС.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт (с оглед обстоятелството, че решението на СОС е постановено по иск за собственост и приложимата редакция на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК след изменението, обнародвано в ДВ, бр. 50/2015 г.). Жалбата отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е обезсилено решение № 29 от 12.02.2016 г., постановено по гр.д.№ 294/2015 г. по описа на Районен съд – Костинброд, в частта му, в която е отхвърлен за 1/2 ид.ч. (256.5 / 513 ид.ч.) от процесния имот поради липса на правен интерес за предявяване на иска за нея и за 57/513 ид.ч. поради произнасяне по същата без да е бил предявен иск за нея, по иска на К. Ц. Г. и В. И. Г. за признаване на установено по отношение на ответниците – Д. Г. Г., А. Ц. В. и Б. Т. В., че на основание чл. 40, ал. 1 ЗС са собственици на идеални части от правото на собственост за поземлен имот – УПИ VII-335, кв. 6 по плана на [населено място], с площ по нотариален акт 513 кв.м., а по скица 523 кв.м., при съседи по нотариален акт: от две страни улици, Б. В. Г. и П. Г., а по скица: от три страни улици и УПИ VI-335 и производството по иска е прекратено в тази му част. Решението на РС е потвърдено в частите, в които : (1) е отхвърлен иска на К. Ц. Г. и В. И. Г. за признаване за установено по отношение на ответниците, че на основание чл. 40, ал. 1 ЗС ищците са собственици на за 199,5 / 513 (частта над 1/2 ид.ч.) идеални части от правото на собственост над посочения УПИ VII-335, кв. 6 по плана на [населено място], (2) е отхвърлен иска на К. Ц. Г. и В. И. Г. за признаване за установено по отношение на ответниците на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92 ЗС, че ищците са собственици на 8/16 идеални части от едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 69 кв. м., построена в същия поземлен имот, (3) е отхвърлен иска на К. Ц. Г. за признаване на установено по отношение на ответниците, че в качеството му на наследник на Ц. В. Г., бивш жител на [населено място], починал през 2014 г., този ищец е собственик на 1/16 идеална част от едноетажната жилищна сграда със застроена площ от 69 кв. м., построена в УПИ VII-335, кв. 6 по плана на [населено място] и (4) в частта, в която са присъдени разноски за първата инстанция.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за установено, че родителите на ищеца К. Ц. Г. и на ответницата А. Ц. В. – Ц. В. Г. (починал на 09.12.2014 г.) и Д. Г. Г. (ответница по иска) придобили по давност по време на брака си (съгласно КНА от 1976 г.) дворно място в [населено място], застроено през 1959 г. с 1-етажна къща с площ 69 кв.м. През 1979 г. в дворното място е построен и гараж. През 1985 г., въз основа на дадено от бащата съгласие в полза на сина К. Ц. Г. (по това време – в брак с ищцата В. И. Г.), ищците построили в мястото 2-етажна къща с площ 60 кв.м., която се притежава в режим на СИО за ищците и не е включена в предмета на спора. На 21.08.1988 г. избухнал пожар и изгорял покрива на 1-етажната жилищна сграда. За възстановяването й през 1988 г. е извършена реконструкция, като са изградени стоманобетонни колони по ъглите и е излята стоманобетонна плоча, фасада на сградата, ведно с изградените колони. На 10.05.1989 г. със сделки, оформени в два последователни НА, родителите прехвърлили на дъщеря си (ответницата А. Ц. В., към този момент – в брак с ответника Б. Т. В.) собствеността върху 1-етажната къща, гаража и половината от процесния УПИ (сделката представлява договор за издръжка и гледане), както и дарили на сина си К. Ц. Г. собствеността върху другата половина от процесния УПИ. През 2012 г. е постановено въззивно решение на СОС, с което е отхвърлен иск за делба на дворното място, предявен от А. и Б. В. срещу К. Ц. Г., поради решаващия мотив, че имотът има статут на обща част съгласно т. 1, б. „д” във връзка с б. „г” от ППВС № 2/1982 г. На 24.03.2015 г. А. и Б. В. дарили на сина си Т. Б. В. имуществото, придобито по силата на сделката от 10.05.1989 г.
При тези факти съдът е приел за неоснователна претенцията на ищците, че с построяването на 2-етажната жилищна сграда дворното място е придобило статут на обща част при възникнала през 1985 г. етажна собственост, върху която обща част на основание чл. 40 ЗС ищците са придобили част от собствеността, съответна на съотношението между стойностите на 2-етажната и 1-етажната къщи и възлизаща на 88,88% или 456/513 ид. части. Въззивният съд е посочил, че към момента на учредяването на правото на строеж и построяване на 2-етажната сграда, правото на собственост върху земята е притежавано от Ц. и Д. Г.. К. Ц. Г. е придобил само право на строеж и (при условията на СИО) собствеността върху самата сграда, но не и право на собственост върху земята. Такова е придобито едва на 10.05.1989 г. въз основа на договора за дарение и то само от ищеца К. Ц. Г. (не и от съпругата му) и само върху безспорната между страните половина от дворното място. Другата половина от терена е придобита от съпрузите А. и Б. В. – също при условията на СИО. До 10.05.1989 г. ищецът е разполагал само с правото да ползва терена при спазване на ограничението по чл. 64 ЗС. На следващо място е прието, че извършеното през 1988 г. преустройство на 1-етажната жилищна сграда предхожда разпоредителните сделки от 10.05.1989 г., като представлява търпим строеж. До 10.05.1989 г. собствеността върху този обект е била притежание на Ц. и Д. Г., а след тази дата е придобита от А. и Б. В. при условията на СИО, поради което не е била част от наследството, оставено от Ц. В. Г. след смъртта му на 09.12.2014 г. По тази причина като неоснователни са отхвърлени както претенцията на К. и В. Г. относно придобиването на половината (8/16 ид.ч.) от 1-етажната къща на основание чл. 92 ЗС, така и претенцията на К. Г. относно придобиването на още 1/16 ид.ч. като наследник на баща му.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по въпросите :
(1) В хипотеза, когато суперфициарят, притежаващ само право на строеж, по-късно придобие и право на собственост върху имота, което имплицитно включва и право на строеж, възниква ли етажна собственост върху построените сгради ? – с довод, че въззивното решение противоречи на Р № 561 от 01.03.2011 г. по гр.д.№ 492/2010 г. на ВКС, както и че произнасянето на ВКС се налага с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото ;
(2) Следва ли съдът да обсъди всички възражения на страните и да изложи мотиви по всяко от тях ? – с довод, че въззивното решение противоречи на Р № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.
(3) Необходимо ли е във връзка с осъществяване на правораздавателната си дейност съдът лично и непосредствено да се запознае с доказателствата по делото и може ли да основе решението си на доказателства, които са цитирани, но не и представени и събрани по делото ? – с довод, че въззивното решение противоречи на Р № 43 от 15.03.2011 г. по т.д.№ 414/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р № 66 от 12.03.2015 г. по гр.д.№ 5839/2014 г. на ВКС, ІV г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Поставените от касаторите питания под №№ 2 и 3 практически съставляват оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, поради което не съставляват правни въпроси по смисъла на понятието, разяснен с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Тези питания не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване, което прави безпредметно изследването дали по отношение на някой от тях е налице допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Първият от поставените от касаторите въпроси има обуславящо значение за изхода на спора, но по отношение на него не е налице допълнително основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. С решение № 561 от 01.03.2011 г. по гр.д.№ 492/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. (чието съдържание съдът издири служебно, предвид непредставянето му с касационната жалба /което се отнася и за останалите актове, посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/) е разрешен спор по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределение на ползването на съсобствено дворно място, в което е построена една сграда в режим на етажна собственост. В мотивите на ВКС е прието, че както когато различни лица притежават индивидуално право на собственост върху обособени обекти в една жилищна сграда, така и когато притежават отделни сгради, застроени в един УПИ, теренът загубва своята самостоятелност и се превръща в неделима обща част, която обслужва обособените обекти, поради което делбата му е недопустима – както поради предназначението му, така и предвид изричната разпоредба на чл. 38, ал. 3 ЗС. Тази постановка почива на задължителните указания, дадени още с т. 1, б. „г” и „д” от ППВС № 2/1982 г. и е безспорна в съдебната практика. Посоченият съдебен акт, обаче, изобщо не съдържа тълкуване по поставения с въпроса правен проблем, още по-малко в поддържания от касаторите смисъл – че статутът на терена обуславя придобиване на права по отношение собствеността на сградите, построени в неделимото дворно място. Такова тълкуване би било в директно противоречие с чл. 63, ал. 1 ЗС и чл. 64 ЗС, което, наред с липсата на обосновка с какво евентуално произнасяне на касационния съд по въпрос № 1 би допринесло за „точното прилагане на закона, както и за развитието на правото” в смисъла на това касационно основание, разяснен с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, изключва допускане на обжалването както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация направените разноски за защита в настоящото производство – сумата 1 100 лв., представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение само за адвокат В. Н., видно от ДПЗС № 690597 от 21.09.2016 г. (л. 17).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 394 от 21.07.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 257/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд, ГК, ІІ въззивен състав.
ОСЪЖДА К. Ц. Г. с ЕГН [ЕГН] и В. И. Г. с ЕГН [ЕГН] ДА ЗАПЛАТЯТ на Д. Г. Г. с ЕГН [ЕГН], А. Ц. В. с ЕГН [ЕГН] и Б. Т. В. с ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 100 (хиляда и сто) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: