О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
гр. София, 20.06.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на девети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1782 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 11.01.2016 год. по гр. д. № 633/2015 год. Добричкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 1.07.2015 год. по гр. д. № 280/2014 год. на Балчишкия районен съд, с което по отношение на [община] е признато за установено правото на собственост на Е. М. П. и К. И. П. на основание договор за продажба, сключен на 4.09.1995 год. с нот. акт № 17 върху следните реални части от поземлен имот с идентификатор 02508.84.203 по кадастралната карта на [населено място] от 2004 год., изменена през 2012 год., и от УПИ 84.203 в кв. 307 по подробен устройствен план от 2007 год.: част с площ от 50 кв. м., ограничена между източната регулационна граница на УПИ VІ-887 по ЗРП от 1979 год. и линията по т. т. 5, 4, 6 и 7 по скица-сходка на вещото лице В. А., неразделна част от решението, и част с площ 120 кв. м., ограничена между южната граница на имота по кадастралната карта и регулационната граница между УПИ ХVІ-887 и УПИ ХVІІ-общ. по ЗРП от 1979 год., съгласно обозначенията по посочената скица-сходка /л. 60 от въззивното производство/.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от [община], чрез кмета Н. А., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен, с присъждане на направените от касатора разноски за цялото производство по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че релевантен за извода на съда е въпросът: „Кой документ следва да има по-голяма доказателствена тежест, с обвързваща материална доказателствена сила относно принадлежността на правото на собственост –нотариалният акт за покупко-продажба, в който е отразена съответната конкретна площ на този имот или твърденията на ищците за фактическо владение в по-голяма площ от посочената в титула им за собственост”, произнасянето по който считат да е в противоречие с представеното от тях решение № 63 от 19.03.13 год. по гр. д. № 644/12 год. на Сливенския окръжен съд. Поддържано е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновавайки го с допринасяне за промяна на създадена поради неточно тълкуване практика по идентични казуси /без да е посочена такава/, с оглед преодоляване на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба, както и за осъвременяването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
Ответниците по касационната жалба, ищци в производството – Е. и К. П., чрез пълномощника им адв. Юл. О., оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване поради липса на поставен правен въпрос, произнасянето по който да е обусловило извода във въззивното решение. Формулираният в изложението такъв не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, а приложената съдебна практика не е относима към спора, като липсват и данни решението на СлОС да е окончателно. Претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът за собственост на спорните реални части от процесния урегулиран поземлен имот V-84.203 в кв. 307 по ПУП от 2007 год. е уважен, въззивният съд, проследявайки регулационните изменения относно имота от момента на първата прехвърлителна сделка по нот. акт № 128/1950 год. в полза на първата му приобретателка Р. Щ. П., приел, че кадастралната основа на имота е с площ, различна от тази на отредените за него парцели по различните дворищнорегулационни планове. Макар и предмет на продажбата от 1950 год. да е парцел ІІ, кв. 105 по план на [населено място], който не е запазен, посочен с площ 350 кв. м. в придобивния акт, в последващият кадастрален /и регулационен/ план от 1957 год. имотът е заснет с пл. № 887 и площ от 550 кв. м. /допълнителното заключение на експертизата на в. л. В. А. – л. 124 от първоинстанционното производство/, а в последващия ЗРП от 1979 год. за него е отреден парцел ХVІ – 887, а части от него се придават по регулация към съседния от юг парцел ХVІІ-общ. – 120 кв. м., и 50 кв. м. на изток към терен за озеленяване, като не е извършено отчуждаване. В следващия кадастрален план от 2004 год. придаваемите се части от изток и юг са заснети като включени в кадастралната основа на имота, целият с площ 562 кв. м., и на тази основа е урегулирането му в УПИ по ПУП от 2007 год. с площ 550 кв. м., като разликата от 12 кв. м. /за улица/ е изключена от обхвата му с изменението на кадастралната карта от 2012 год. Този преглед на регулационния статут на имота при действието на ЗПИНМ /отм./ и ЗТСУ /отм./, съдържащи регламентация по въпросите за границите на имотите и отредените за тях парцели, както и относно отчуждителното действие на регулационния план по отношение на придаваеми се, респ. отчуждаеми се места към друг парцел при прекратителните условия по цитираните разпоредби на пар. 72, ал. 1 и ал. 2 ППЗПИНМ /отм./, респ. чл. 110, ал. 1 и чл. 33 ЗТСУ /отм./ е обосновал правните изводи на въззивния съд относно легитимацията на ищците за собственици на поземления имот в неговата кадастрална основа по кадастралните планове от 1957 год. и 1979 год. И в двата плана имотът е заснет с площ по-голяма от тази на отредения за него парцел към 1950 год. при придобиването му от Р. П., което не е било оспорено от държавата по реда на пар. 70, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ППЗПИНМ /отм./, респ. чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ /отм./ с оглед изменение в плана. Обстоятелството, че дворищно-регулационният план от 1979 год. е предвиждал придаване на части от имота към съседните от юг и изток означава, че кадастралната основа не включва чужда собственост, а отчуждаване и обезщетяване за тези части няма данни да е изплатено, за да се приеме регулацията за приложена. Поради това и при влизане в сила на ЗУТ отчуждителното действие на същата е прекратено, на основание параграф 8, ал. 1 ПР на ЗУТ.
Следователно, обуславящият извода на съда за основателност на предявения иск за собственост на спорните реални части, включени в поземления имот, заснет в кадастралната карта от 2004 год., изм. 2012 год., е въпросът за приложението на предходния регулационен план от 1979 год. Приемайки за отпаднало отчуждителното му действие по отношение на придаваемото се към съседния общински парцел от юг дворно място от 120 кв. м., всъщност съдът е приел плана да не е приложен, поради което и поставеният от касатора въпрос в изложението за доказателствената сила на документа за собственост не е относим. Изводът на въззивния съд не е обусловен от незачитането на посочената в нотариалния акт от 1995 год. площ на парцела, предмет на сключения договор за покупко-продажбата, а от съображенията за приложението на регулационния план, по който до приемане на ЗУТ обект на разпореждане можеше да бъде само парцелът, не и имотът. Съображенията на съда касаят въпроса за приложението на плана и това кога дворищнорегулационния план следва да се счита за приложен, като произнасянето кореспондира с практиката по този въпрос, обобщена в ТР № 3/93 год. на ОСГК на ВС. В него е посочено, че дворищнорегулационният план следва да се счита за приложен от момента, когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници при хипотезите на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ /отм./, каквито данни липсват в настоящия казус, а и касаторът не е поддържал твърдения за приложението на плана от 1979 год. – няма данни по делото предвидените по този план източна и южна регулационни линии да са се трансформирали в имотни граници, вкл. и в срока по пар. 6, ал. 2 ПР на ЗУТ. С оглед на това и отчуждителното действие на влезлия в сила, но неприложен дворищнорегулационен план от 1979 год. е прекратено, на основание пар. 8, ал. 1 ПР на ЗУТ. Както е разяснено в ТР № 3 от 28.03.2011 год. по т. д. № 3/2010 год. на ОСГК на ВКС „С изтичането на сроковете по пар. 6, ал. 2 и 4 ПР на ЗУТ правото на собственост върху парцела се трансформира в право на собственост върху имота, за който е бил отреден дворищнорегулационния парцел, а придаваемите части се връщат в патримониума на собственика на имота, от който са били отчуждени…”, респ. приобретателя му.
С оглед на горните съображения се налага извод за неотносимост на поставения от касатора в изложението му въпрос към извода на въззивния съд в обжалваното решение, поради което и не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2, както и по т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Извън това и представената от касатора практика също не е относима към обуславящия извода въпрос, тъй като настоящият казус няма за предмет иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР.
С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от тях в настоящето производство разноски в размер на 600 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4 от 11.01.2016 год. по гр. д. № 633/2015 год. на Добричкия окръжен съд.
Осъжда [община] да заплати на Е. М. П. и К. И. П., двамата от [населено място], [улица] направените в касационното производство разноски в размер на 600 лв. /шестотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: