О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
гр. София, 27.06.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 1894 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 593 от 15.02.2016 г., подадена от А. Ф. К. чрез адвокат С. П. С. от АК – [населено място] против въззивно решение № 3 от 13.01.2016 г. на Окръжен съд – гр. Габрово, постановено по в.гр.д. № 249/2015 г.
Ответниците по касация И. А. К. и Ф. Я. К. чрез адвокат С. К. са депозирали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразяват срещу допустимостта на обжалването с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, отричат да са налице основания за допускане на касационното обжалване и оспорват основателността на касационната жалба. Претендират разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт (по силата на § 14 ПЗР ЗИД ГПК, Обн., ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г. изискването за минимална цена от 5 000 лв. на исковете за защита на вещни права върху недвижими имоти е приложимо само по отношение на касационните жалби, подадени до 06.07.2015 г. включително, а настоящият случай не е такъв) и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съдържа доводи за неправилност на решението. Представено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено и изискването по чл. 284, ал. 3 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 135 от 29.06.2015 г. по гр.д.№ 1594/2013 г. на Районен съд – гр. Севлиево, с което са отхвърлени предявените от А. Ф. К. искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС (1) да бъде признато за установено по отношение на И. А. К. и Ф. Я. К., че ищцата е собственик на двадесет и един квадратни метра с форма на трапец, за които А. Ф. К. твърди, че са част от нейния имот, съставляващ парцел ХІ-136 в кв. 8 по плана на [населено място], [община], по нотариален акт № 42 от 29.11.2006 г. по н.д.№ 1394/2006 г., СРС, и попадащи в неговата югозападна част, както и за предаването на владението върху процесните 21 кв.м., с форма на трапец от дворното място, цялото с площ от 810 кв.м. УПИ ХІ-136, кв. 8 при посочени в диспозитива граници, както и (2) да бъдат осъдени И. А. К. и Ф. Я. К. да премахнат незаконно изградената от тях ограда от бетонни колове и мрежа, която не минавала по действителните имотни граници между двата имота. Потвърдено е и произнасянето на основание чл. 194, ал. 2 ГПК, с което е признато, че оспорването на скица № 102/2015 г. на [община] относно верността на текста, отразен като забележка към същата, както и графичната част в частта относно отразената граница между двата имота е недоказано.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по следните въпроси „Има ли значение силата на пресъдено нещо по спор между същите страни по иск с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР за основателността и доказаността на ревандикационен и негаторен иск по конкретния спор ?” и „При условие, че от заключението на СТЕ се установява, че решението е неизпълнимо и с него не се установява точната имотна граница, то не следва ли съдът в мотивите си да обоснове ефектът от СПН и да обсъди експертизата, като изложи доводи защо въпреки становището на експертите приема, че е разрешен спорът със СПН и той има отношение към предявените ревандикационен и негаторен иск?” в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, както и с Р № 127 от 12.05.2011 г. по гр.д.№ 484/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. , с Р № 57 от 26.03.2013 г. по гр.д.№ 907/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. , Р № 81 по гр.д.№ 437/2010 г. на ВКС, І г.о. , Р № 401 по гр.д.№ 510/2009 г. на ВКС, І г.о.и Р № 262 по гр.д.№ 2647/2013 г. на ВКС, І г.о.
Поставя и въпросът „При условие, че частта от съседния парцел е придобита по давност до влизане в сила на ЗТСУ още от праводателя на ищцата, то в предявените ревандикационен и негаторен иск следва ли да се признае правото на собственост на ищцата въпреки наличието на решението по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, което не е изпълнено и е неизпълнимо ?”, като счита, че въззивното решение противоречи на Р № 185 от 01.03.2010 г. по гр.д.№ 2647/2013 г. на ВКС, І г.о., както и на Р № 198 от 05.05.2011 г. по гр.д.№ 4864/2008 г. на ВКС, І г.о. по въпроса „Когато толкова неясно е формирана волята на съда в диспозитива на решението му и е придружена от скица, за която вещите лица сочат, че не могат да идентифицират от кой план е, тъй като върху нея липсват атрибутите, удостоверяващи валидността на графичния материал, както и че не могат да покажат на нито една от изработените от тях скици къде трябва да мине границата от т. А до т. Б , както е отразено на скицата – неразделна част от решението по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, както и че не могат да я покажат поради липса на координати, както и че според тях, противно на становището на съда, няма съвпадение между плановете от 1934 г. и 1976 г. на [населено място], то може ли въобще да се приеме, че има формирана сила на пресъдено нещо ?”. Позовава се и на нищожност на решението по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, постановено по в.гр.д.№ 35/2013 г. на Окръжен съд – Габрово.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси поради отсъствие на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По делото е установено, че с решение № 79 от 18.03.2013 г. по гр.д.№ 35/2013 г. по описа на ОС – Габрово е признато за установено по реда на чл. 53, ал. 2 ЗКИР (редакция до изменението с ДВ, бр. 49 от 2014 г.), че е налице грешка в кадастралния план, одобрен със заповед № 316/1976 г. на [населено място], [община], относно имотната граница между процесните имоти – УПИ ХІІ, пл. № 135, в кв. 8 по плана на село П. С., [община] с обща площ 1 220 кв.м., а по скица 1 165,00 кв.м., собственост на И. А. К., при съседи: улица, УПИ ХІ-136 на А. Ф. К., УПИ ХV-134 Н. Х. С., УПИ ХІІІ, и УПИ ХІ, пл. № 136, в кв. 8, с площ от 810 кв.м., собственост на А. Ф. К., като действителна граница между двата имота, следва да бъде нанесена съобразно местонахождението й по регулационния план от 1934 г. на с. П. С., [община], която е очертана с линия от син цвят и с букви А-В по скицата от заключението на ВЛ Х. (л.37 от гр.д.№ 1561/2010 г. на РС – Севлиево). Установено е още, че процесните 21 кв.м. и оградата, чието премахване се иска, се намират изцяло в границите на имота на И. А. К., определени с решението по гр.д.№ 35/2013 г. на ОС – Габрово. Посоченото решение е влязло в сила с постановяването му (чл. 296, т. 1 ГПК) и нито се е твърдяло пред инстанциите по същество, нито е установено да е отречена неговата валидност по надлежния ред. Независимо от усилията на ищцовата страна (сега – касатор) да дискредитира в рамките на настоящия процес доказателствената стойност на изслушаното по гр.д.№ 1561/2010 г. на РС – Севлиево заключение на ВЛ Х., не са налице основания да се приеме, че не е формирана сила на пресъдено нещо с решението по гр.д.№ 35/2013 г. на ОС – Габрово по иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (стара редакция). Напротив – волята на съда е ясно изразена в смисъл, че действителната имотна граница между УПИ на ищцата и УПИ на И. А. К. съвпада с границата между двата имота, определена с регулационния план от 1934 г. Това указание е необходимо и достатъчно за реализирането на по-нататъшните действия по отстраняване на констатираната грешка в кадастралния план от 1976 г.
На следващо място, с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК се прие, че искът по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (стара редакция) е положителен установителен иск за собственост в хипотези , когато поземления имот, предмет на иска, е неправилно или неточно заснет в КК и отразен в КР на населеното място, или изобщо не е заснет като самостоятелен такъв. Отнесени към разглеждания казус, от разясненията на посоченото ТР следва извода, че с решението по гр.д.№ 35/2013 г. на ОС – Габрово е разрешен спорът за собствеността върху процесния терен, като предвид преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, преклудирани се явяват и всички относими към способите за придобиването на собствеността факти, осъществили се до датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд по посоченото дело – в случая 27.02.2013 г. По тази причина, дори с исковата си молба А. Ф. К. да се бе позовала на придобиване по давност на спорната част от съседния парцел, осъществено от праводателя й до влизането в сила на ЗТСУ, този й довод не би подлежал на обсъждане по същество. В случая такова позоваване изобщо отсъства в исковата молба, а за първи път се прави с касационната жалба, което е процесуално недопустимо. По силата на чл. 299, ал. 1 ГПК съдилищата, разгледали предявените по настоящото дело искове са били длъжни да зачетат силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 35/2013 г. на ОС – Габрово, което е сторено. В случая ищцата не се е позовала на настъпило след 27.02.2013 г. основание за придобиване на собствеността върху процесните 21 кв.м., поради което и с оглед разрешението на спора за собственост, постановено по гр.д.№ 35/2013 г. на ОС – Габрово, претенциите й по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС не биха могли да бъдат удовлетворени.
Поради отсъствието на основание за селектиране на касационната жалба, касационното обжалване не следва да бъде допускано.
С оглед настоящото произнасяне и при условията на чл. 81 ГПК касаторката следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за защита пред ВКС – сумата 300 лева, договорена с ДПЗС № 000979 от 01.04.2016 г. и заплатена в брой.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3 от 13.01.2016 г. на Окръжен съд – гр. Габрово, постановено по в.гр.д. № 249/2015 г.
ОСЪЖДА А. Ф. К. ДА ЗАПЛАТИ на И. А. К. и Ф. Я. К. сумата 300 (триста) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: