О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 383
гр. София, 30.10.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3435 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 28.04.2014 год. по гр. д. № 2171/2012 год. въззивният Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение от 28.07.2011 год. по гр. д. № 27671/2009 год. на Софийския районен съд в частта му, с която е признато за установено по отношение на ищците Е. Й. Г., К. Й. Г. и И. Х. Г., че Ц. С. Ф., Г. В. Н., И. В. А., Р. Д. Ш., С. В. К., С. С. Г., А. М. С. и М. М. Х. не са собственици на част от УПИ ХІV-677,6, в кв. 6 по плана на [населено място], м. „К. д.”, с площ от 485 кв. м. и граници по т. т. В-Г-Д-Е-Ж-З-И-К-Л-М-Н-П-Р-В на приложената на л. 104 от първоинстанционното производство скица и е отменен констативния им нотариален акт № 75/2003 год. в т. 2.
В тази част въззивното решение е обжалвано в срок от ответника С. С. Г., починал на 4.06.2014 год. След смъртта му, на основание чл. 227 ГПК производството е продължило с участието на неговите правоприемници, които участват в него и на собствено основание в качеството им на ответници по иска, като двама от тях поддържат касационната жалба. Оплакванията в нея са за нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите с искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускане на касационното обжалване с наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа, че по поставените процесуалноправни въпроси, свързани с назначаване на вещо лице със задача да се произнесе по въпроси, които не са възникнали въз основа на доказателствата по делото, събиране и прилагане на доказателства от страна на вещото лице и по въпроса налице ли е колизия между изискването на чл. 127, ал. 2 ГПК и чл. 195 ГПК относно проверка от вещото лице на материали, намиращи се у едната от страните в контекста за нарушаване правото на другата страна произнасянето се налага с оглед значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевираното основание е обосновано и с очевидна неяснота на разпоредбата на чл. 195 ГПК относно проверката на вещото лице на материали по делото, които страната не представя по делото, което води до възможност за нарушение на чл. 127, ал. 2 ГПК, както и с цитирана съдебна практика в друг смисъл, която не се споделя от касатора /определение 333 от 21.05.13 год. по т. д. № 833/12 год. ІІ т. о. ВКС/.
Ищците не са взели становище по жалбата.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаното такова не е налице. Съображенията за този извод са следните:
Въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е процесуално допустим с оглед поддържаното от ищците отричане на претендираното от ответниците право на собственост върху спорната част от УПИ ХІV-677,6 в кв. 6 по плана на [населено място], м. „К. д.”, за който спорен имот и двете страни се легитимират с документи за собственост. Решението по този спор ще внесе яснота със сила на присъдено нещо в отношенията между страните кой е носителят на правото на собственост. По съществото на спора приел, че ответниците, които се позовават на възстановяване на имота по ЗСПЗЗ, представяйки констативния нотариален акт № 75/2003 год., в т. 2 от който е описан спорният имот, не могат да се легитимират като собственици с оглед наличието на пречката по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ за реституцията на имота. Разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 98/97 год./ предвижда отнемане на вещнопрехвърлителния ефект на всички транслативни актове с предмет земеделски земи от ТКЗС и образувани въз основа на тях селскостопански организации или от други държавни или общински органи в полза на трети лица, включително и на последващите разпоредителни сделки с такива земи, с изключение на изрично предвидените в закона случаи. Едно от изключенията от общия реституционен принцип е предвидено в разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, която съдът намерил да е приложима в случая с оглед характера на имота и наличието на построена в него към 1.03.1991 год. сграда. Изводът за застрояването на имота е направен въз основа на приетото и неоспорено от страните заключение на техническата експертиза и съвкупния анализ на писмените и гласни доказателства, установяващи построяването и наличието на сграда в придобития през 1970 год. от наследодателите на ищците имот.
Формулираните от касатора в изложението процесуалноправни въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили изводите във въззивното решение за основателността на предявения отрицателен установителен иск с оглед приетата материална незаконосъобразност на решението за възстановяване на земеделския имот в полза на ответниците. Действително, последното е обусловено от наличието на предпоставките по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, но установяването им е въпрос на доказване в производството по делото със съответните доказателства. Преценката на съда на събраните по делото доказателства относно този фактически въпрос и направения извод за наличието на сграда в спорния имот към релевантния момент, не могат да бъдат проверявани в настоящето производство. Още повече, че в писмения отговор на исковата молба от част от ответниците, чрез адв. М., възражение относно твърдението в исковата молба, че имотът е застроен с вилна сграда през 70-те години, не е изразено, останалите ответници не са дали писмен отговор, поради което и са настъпили последиците по чл. 133 ГПК по отношение на този въпрос. В заседанието по чл. 143 ГПК възражение по твърдението, както и по представените допълнително писмо за разрешение за строеж от 20.06.70 год. и скица, както и по доказателствените искания на ищците за допускане на допълнителната задача към вещото лице в тази насока също не е направено, нито е оспорено изслушаното заключение. Въз основа преценката на съда на събраните по делото доказателства за наличието на пречката за възстановяване на земеделската земя, представляваща част от имота на ищците, застроен преди 1.03.1991 год. със сграда, съдът е обосновал извода за основателността на предявения отрицателен установителен иск. В случая не са обсъждани поставените от касатора въпроси за приложението на чл. 127, ал. 2, чл. 195 и чл. 197 ГПК, за да се поддържа, че същите са обусловили извода, а по същността си тези доводи представляват оплаквания за неправилност на извода, по които произнасяне в това производство не се дължи. Освен липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване не е налице и специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като цитираните от касатора разпоредби на процесуалния закон не са неясни или непълни, а както е посочено от него, е налице и съдебна практика. Поради това и не е налице поддържаното основание за касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 28.04.2014 год. по гр. д. № 2171/2012 год. на Софийски градски съд в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: