О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 05.06.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на девети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 931 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх.№ 33 от 05.01.2015 г. на И. А. М., представляван от адвокат А. П. П. от САК срещу въззивно решение № 2183 от 27.11.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1796/2014 г. на АС – [населено място].
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и удовлетворява изискването на чл.280, ал.2 ГПК.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, както и е неправилно поради необоснованост – основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа на основание т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, както и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
В срока по чл.287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата по касация К. Л. И., с който оспорва касационната жалба.
По допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
С посоченото решение, апелативният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК, е отменил изцяло решение на първата инстанция (№ 1085 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 9225/2012 г. по описа на СГС, ГК, І-4 състав) и е отхвърлил предявения от И. А. М. срещу К. Л. И. иск за предаване на владението върху следния недвижим имот : апартамент № 51 от жилищна сграда „ А.”, находяща се в [населено място], район „В.”, [улица], вх.В, на пети етаж, със застроена площ от 68,85 кв.м., състоящ се от една стая, дневна, кухня, баня-тоалетна, коридор и три тераси, при съседи : апартамент № 53, коридор и стълбище, от две страни двор, отгоре – ап.№ 56 и отдолу – ап.№ 41, заедно с избено помещение № 9 с площ от 6,50 кв.м., задно със съответните идеални части от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата, представляващо УПИ III-715,716 от кв.2 по плана на [населено място], местността „М. л.” , предмет на договор за покупко-продажба между страните, обективиран с нотариален акт от 26.02.2009 г. по описа на нотариус Е. З. (рег.№ 432 на НК).
За да постанови този резултат съдът е приел, че страните по делото са сключили договор за продажба на процесния имот, както и че продавачката К. Л. И. не е изпълнила своето задължение по чл.187 ЗЗД да предаде на купувача И. А. М. владението върху имота. Разглеждайки направеното от И. възражение за нищожност на договора на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е отбелязал, че ответницата по иска (а сега – по касация) е твърдяла, че той прикрива договор за заем и е сключен при заобикаляне на закона. Прието е, че в подадения отговор неточно е използван израза „заобикаляне на закона” (а настоящият състав констатира, че в тази връзка в отговора не са изложени конкретни твърдения, обосноваващи извода, че сделката е сключена при заобикаляне на закона), като всъщност И. се е позовала на нищожност на договора поради „противоречие със закона” във връзка с твърдението, че между нея и ищеца е бил сключен договор за заем, а не е постигнато съгласие за продажба на имот. Посочено е, че тъй като ответницата не е длъжна да знае право, то следва да се вземат предвид изложените от същата обстоятелства, а не квалификацията, която тя е дала на възражението за нищожност (посочената в отговора разпоредба на чл.26, ал.2 ЗЗД). В подкрепа на твърденията за наличие на уговорка, която според ответницата нарушава закона, тя е представила три броя предварителни договори за продажбата на процесния недвижим имот, като по тези договори страните имат разменено качество – продавач е И. А. М., а К. Л. И. е купувач. Първият от предварителните договори е сключен в деня на подписване на договора за покупко-продажба, а уговорената цена е същата като тази посочена в нотариалния акт. Въз основа на този факт въззивният съд е приел, че тъй като по делото не са ангажирани доказателства за сключен договор за заем, то следва да се приеме, че между страните е бил сключен договор за продажба с уговорка за обратно изкупуване. Продажбата с уговорка за обратно изкупуване винаги е съпроводена с още едно, съпътстващо правоотношение, което в повечето случаи е именно заемно, и тя прикрива обзепечаването на това правоотношение. Това е и причината законодателят да я обяви за нищожна. Вторият и третият предварителни договори отново са за същия недвижим имот, но вече за по-висока продажна цена при нови срокове за сключване на окончателен договор. За тях ответницата е поддържала, че са сключени чрез заплахи, което обстоятелство не е предмет на делото. Същевременно съдът е счел договорите сами по себе си за индиция за наличие на правоотношение между страните, което предполага предаване от К. Л. И. на И. А. М. на парични суми, които с времето нарастват, а след предаването им И. А. М. е съгласен отново да прехвърли собствеността върху закупения имот. В заключение е прието, че съгласно разпоредбата на чл.209 ЗЗД договор за покупко-продажба, сключен с уговорка за обратно изкупуване е нищожен и след като по делото е установено наличие именно на такава уговорка, то се налага извода, че направеното от ответницата възражение за нищожност е основателно. Щом договорът е нищожен, то същият не поражда правни последици, което означава, че за К. Л. И. не е възникнало задължението за предаване на вещта и предявеният иск е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
В изложението по чл.284, ал.3 ГПК са поставени въпросите „В правомощията на въззивната инстанция ли е да се произнесе по правилността на атакувания съдебен акт извън оплакванията, инвокирани с жалбата, след като е установила, че решението е действително и допустимо ?” и „При липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, дължи ли се служебна проверка на правилността на съдебния акт или тази проверка е ограничена от релевираните в жалбата основания и в рамките на заявеното искане, когато се касае до приложение на диспозитивни, а не императивни правни норми?”, като се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с разясненията на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Поддържа се още противоречие между въззивното решение и ТР № 2 от 17.03.2011 г. по тълк.д.№ 2/2011 г. на ВКС, ОСГТК по въпросите : „Представлява ли правната квалификация или „правното основание” на иска „condicio sine qua non” обозначаване на едно правоотношение посредством правнотехническата му характеристика, или пък представлява посочване на разпоредбата на закона, която го урежда. След като ГПК не изисква от ищеца да посочва правната квалификация, разбирана като текст от закона, то не следва ли тя да бъде определена от съда на база с твърдяното от ищеца право или правоотношение, чиято защита се търси посредством предявяването на иска, която се очертава от твърдените в исковата молба обстоятелства и заявения петитум. Не следва ли правната квалификация да се извършва въз основа на твърденията на страната, а не въз основа на установените по делото обстоятелства”. Поддържа се и противоречие между въззивното решение и Решение № 832 от 26.10.2009 г. по гр.д.№ 3790/2008 г. на ВКС, І г.о. по въпросите : „Действителен ли е нотариалният акт, обективиращ договор за продажба на недвижим имот, ако същият ден страните са сключили предварителен договор за продажбата му, с който купувача по нотариалния акт обещава да продаде на продавача същия имот, ако не е установено, че тези сделки обезпечават друго заемно правоотношение. Извода за недействителност на сделките и наличието на уговорка за обратно изкупуване може ли да се направи само и единствено с оглед обстоятелството, че сделките са сключени в един и същи ден.”. Иска се допускане на касационно обжалване и при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса : „Допустимо ли е разширително тълкуване на разпоредбата на чл.209 от Закона за задълженията и договорите, когато в нотариалния акт липсва уговорка за обратно купуване, липсва установяване на съпътстващо правоотношение, което да е обезпечено с договора за продажба и при сключен предварителен договор за този имот между същите страни, при размяна на престациите в същия ден.”.
Изложението не съдържа обосновка в какво конкретно се изразява противоречието между въззивното решение и цитираната задължителна съдебна практика, нито в какъв смисъл се търси произнасяне на касационната инстанция поради необходимост от формиране на съдебна практика за удовлетворяване изискванията за точно прилагане на закона и за развитие на правото. Независимо от това, към обсъждане дали са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следва да се пристъпи едва в случай, че Върховният касационен съд даде отрицателен отговор на въпроса дали е налице основание за допускане на касационното обжалване при условията на т.1, изр.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК – поради вероятна недопустимост на съдебното решение. Този довод изрично се съдържа в касационната жалба, като в тази насока са и първите две групи от поставените с изложението по чл.284, ал.3 ГПК въпроси. Съпоставката между съдържанието на депозирания от ответницата отговор на исковата молба и произнасянето на въззивния съд по възражението за нищожност на договора за покупко-продажба, релевиран от касатора като легитимиращ го да получи владението на процесния имот при условията на чл.108 ЗС, сочи на несъответствие между основанието, което ответницата е противопоставила в защитата си срещу претенцията, и основанието, което е възприето от въззивния съд като изключващо основателността на иска. Това мотивира касационния съд да приеме, че е налице предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за да се провери неговата допустимост при условията на чл.281, т.2 ГПК и т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
При допускане на касационното обжалване, страната касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 350,15 лв.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 33 от 05.01.2015 г. на И. А. М., представляван от адвокат А. П. П. от САК срещу въззивно решение № 2183 от 27.11.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1796/2014 г. на АС – [населено място].
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на
………………………………… 2015 година , за която дата страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.
На касатора И. А. М., представляван от адвокат А. П. П. от САК да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по депозитната сметка на ВКС държавна такса в размер на 350,15 лева, като при неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса производството по делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: